ИЗПОВЕД
Какво да се прави? - такава ми е орисията. Цял живот да вървя подир овцете. Млад бях, хубав бях, ама сиромах. Пък и сирак бях. Майка ми умряла кога ме раждала, а баща ми го утрепали англичаните през Европейската война.
Седемгодишен останах сам при дядо Петър. Дядо беше горски стражар и по цял ден кръстосваше мерата. Понякога и мене водеше за дружина, но позаякнах и той взе та ме прати след овцете. “Върви - казва - Василе, да видиш, от къде излиза хляба!” Хубаво ама много черен ми се видя този хляб.
Пораснах. Дойде време войник да ходя. Три години служих в пехотата и слава Богу, жив и здрав се върнах в село. Добре, ама взе, че ми се прижени. Един ден и дядо Петър ме подкачи:
- Слушай, Василе, гледам те вече мустак си засукал. Време ти е да те женим.
- То и на мене това ми се върти в главата - му викам - ама коя в село ще ме вземе. Нали съм пусто сиромах.
- Не мисли това, чедо… Ще идем в горните села и ще намерим мома - каматна и заможна. Ти само дядо си слушай… Пък и какво ще му мислиш толкова - засмя се той - време ти е. Я се погледни какъв юнак си! Гледам твоите връстници всички се задомиха.
Тежка бе дядовата дума. Всичките села наоколо го знаеха и от уважение хората шапка му сваляха. Кажеше ли нещо - значи ще стане!
Една неделя облякох дрехите, които ми бяха за гиздене, преметнах една торба на рамо и рекох на дядо:
Ще вървим жена да търсим!
- Щом казваш, Василе, ще вървим - ми вика той и лицето му светна от радост.
Обръсна се дядо, сложи едно шише домашна сливовица в торбата, грабна пушката, накриви горската шапка на главата и тръгнахме. Беше есенно време, та Чернатица беше сърдита и мъглива. Стигнахме Баш мандра и поехме през борикаците към Персенк.
Дядо навикнал да ходи по планината, пък и леко му на сърцето, че невеста ще довеждам за отмяна вкъщи, върви пред мене и песен подхвана:
“Димитрице, русо-косо момиче,
я иди кажи, Димитро, на майка ти
да не ражда друго чедо като теб…”
Аз мъкна след него торбата и гледам да не изоставам. На една полянка приседнахме
да похапнем, посъбрахме сили и пак поехме, че много път ни чакаше.
Изкачихме Персенк, а там засвирил такъв вятър - фучат и се превиват ония смърчове и ели. Как да е спуснахме се от другата страна на върха и заслизахме към първото село по пътя ни.
Дядо Петър каза, че там имал стар приятел. Пък и работата, за която бяхме тръгнали с хора става. Слезнахме в селото и докато стигнем до къщата на горския Пейо, разлаяхме селските кучета.
Дядо му каза какви ветрове ни са довели при него и че без невеста сме решили да се не връщаме. “Хубаво - вика той - само, че тая работа утре ще стане. Тази вечер сте мои гости, пък и да има време да пошетам по село…”
На сутринта станахме и дядо рече:
- Сега ще те водя при кабадалие люде. Ти ще си мълчиш. Повече аз ще приказвам, а щом те бутна с крак ти ще викаш: тъй е.
- Хубаво - съгласих се и тръгнахме из селото.
Стигнахме пред една чардаклия къща, обградена с висок дувар и с две борики на двора. Дядо Петър бутна портата и рече: “Снощи Пейо ми каза, че в тая къща има мома за женене, пък и той е подготвил работата. Момата се казва Сребра. Четири-пет години е по-голяма от тебе ама това не пречи…”
Влезнахме вътре неканени, ала с невеста си излязохме. Да ти разправя и аз лъжа, но и дядо не пада по-долу. Въртя я, сука я, ама и работа свърши - склони хората да ми дадат Сребра за жена.
Дядо Петър заразправя такива едни неща, че чак повярвах на лъжите му. Посръбна от сливовицата за кураж, подаде шишето на Сребриния баща и занарежда макамлийската:
“Ние - вика - в село имаме петстотин брава овце, земя имаме даже и за продан. То туй нищо, но и вила имаме в Юрукалан. Лятно време - казва - там летуваме.”
Разправя дядо Петър и ме бута с крак пък аз само му се чудя на акъла и повтарям: “Тъй е!”
Дядовите благи приказки склониха Сребриния баща. “Добре - рече по едно време той. - Ще му дам щерката си. Щом може жена да храни нека това да е наша Сребра.”
Това каза той, а аз целунах ръката му и се засмях чак до ушите от радост, че вече невеста ще имам. Пък то не каква да е невеста - едра и каматна, пък очите й черни черешови… Само като те погледне и ти става благо на сърцето.
Със сладки приказки и сливова ракия дядо докара работата до песни. По едно време
грабна пушката и стреля от чардака, че много драчко му се събра на душата. Преспахме вечерта у Сребрини, ама Сребра не я пуснаха при мен.
На другия ден тръгнахме да се връщаме за село. Като стигнахме отново Баш мандра дядо Петър хитро намига и галено ми рече: “Василчо, аз имам работа и ще вървя напред. Пък вие няма какво да бързате - давайте по-бавно.”
Отмина дядо напред, а ние със Сребра какво правихме, какво струвахме, по обед се разделихме с дядо, а чак в тъмно стигнахме в село.
По пътя както си вървим с невестата гледаме под Петльов чукал пасе стадо овце.
- Тия овце ваши ли са? - ме пита тя.
- Наши са, наши! - послъгах аз.
Наближихме селото и гледаме в един игрек край пътя друго стадо.
- Ами тия ваши ли са? - попита отново Сребра.
- И те са наши! - без много да му мисля викам аз.
- Че то много овце имате?
- Много са - й рекох - за душманите…
Прибрахме се в село. Още с пристигането, оставих Сребра да шета вкъщи, пък аз отидох в дюкяна и черпих всички дето бяха там. Такова нещо не може да не се полее.
Пиха хората и ми хвърлиха по една благословия.
Заживяхме със Сребра като мъж и жена. Отначало всичко вървеше от добре по-добре, ама не беше за дълго. Мина една седмица и трябваше да ходя при овцете.
Имахме по петдесет брава овце, които пасяхме с един ортак от Дедево. Но не щеш ли Сребра ме попита:
- Кога ще ме водиш на вилата?
- Щом толкова искаш, стягай се и да вървим - рекох, а нещо от вътре ме гложди и вика: “Не я води!”
Нямаше как взех, че я заведох на Юрукалан при овцете. Вкарах я в колибата дето я бяхме правили с дядо и покрили с чимове и четуна. Че като се наежи оная ми ти жена и рипна като ожарена от коприва:
- Това ли ти е вилата? Къде са ти многото овце? Нали ми викаше кога ме доведе за невеста, че овцете дето срещнахме са все ваши.
- Да има да взимаш! - викам й. - Аз ти казах, че са нашенски, а не наши…
Хванах се в небрано лозе и продължих да шикалкавя. И всичко тръгна наопаки. Защото от мене да го знаеш и имаш и ти обеца на ухото - с лъжа се далеч не стига!
Сербез жена излезе Сребра, макар, че името й бе сребърно. Взе да ме гледа накриво и мълчи като бук. Минаха тъй един-два дена, видях, че работата не върви на добро и на следващата заран й рекох: “Сребро, я вземи си върви към село. Гледам те не ти се живее май във “вилата”?”
Тая жена само това чакала. Вместо да се върне у нас, взела та си хванала пътя за тяхното село. Не исках да ходя пак да я задирям. След време научих, че била престанала на друг.
Ти махни другото, ами станахме с дядо за смях на хората в село. То дядо Петър наскоро след това умря. Сякохме дърва в Лома и един бук падна въз него, та го утрепа.
Мина доста време от тогава - много вода изтече, но право да ти кажа още не съм забравил Сребра.
Преди десетина години ме искаше една лясковска вдовица, но не склоних да я взема. И ето вече толкова години, откакто Сребра избяга, живея сам-самичък.
Главата ми побеля, краката взеха да не ме слушат, ала още се тътря подир овцете. Често на ум си повтарям, че с лъжа далеч не се стига.
Де да беше тоя акъл тогава. Ама имало глава да пати!
