ИВАН ЧАКЪРОВ
За първи път дойде на преглед, когато беше на 92 години - боляха го коленете. За същите оплаквания след това го лекувах още 10 години. Приемах го в клиниката често.
Колегите ме питаха: „С какво ще му помогнеш на тази възраст? Няма да му възстановиш хрущялите. Дай му лекарства и да си ходи вкъщи. Стар човек, най-добре да си е у дома…”
Отговарях им: „Като открият в гората вековен дъб, ограждат го с желязна мрежа и заковават на ствола му табелка, че дървото е природна ценност и е под защитата на Закона за опазване на околната среда. А този човешки дъб? Не можем да го оградим с мрежа. Ако трябва, ще го приемам през месец в клиниката, важното е да се чувства защитен.”
И го лекувах. И се чувстваше сигурен, че има някой да му подаде ръка, да му помогне. Синът му, също лекар, кардиолог, пенсионер, живееше в Будапеща и не можеше да се притичва на помощ при всяка болка.
Във вилата си на Балатон беше отделил специална сграда за баща си, но той се чувстваше добре в България и отказваше да се възползва от възможността да живее в Унгария, на брега на езерото.
Така че бях поел и част от функциите на сина - при всеки зов по телефона отивах да го навестя вкъщи, да спра някои лекарства, да изпиша нови.
Съдействах му да го приемат и в други клиники, за други оплаквания - сърдечни, стомашно-чревни. За благодарност той ми рецитираше стихове, поеми, части от театрални роли - на младини е работил като администратор към театрите, познаваше всички видни театрали от преди 70-80 години: Масалитинов, Сагаев и много други.
Подари ми няколко стари, много ценни антикварни книги за театъра и обучението на артиста оттогава… И сметката ни беше чиста - аз го лекувах, той ме зареждаше с оптимизъм.
Ходеше с костюм и вратовръзка. И бастун заради болката в коленете. В последните години си купи втори.
Паметта му беше напълно съхранена, без каквито и да е следи от атеросклероза. Като срещнеше някой от лекарите или сестрите се изправяше, сваляше шапка и се покланяше галантно - беше джентълмен от класа.
Правеше го красиво, елегантно, без намек за превзетост, идваше му „отвътре”.
Пишеше и стихове. На 95-96 години издаде стихосбирка - помогна му с пари племенница от Белгия. Не можах да видя книгата - така се случи.
Един ден дойде в клиниката и каза, че ми е посветил стихотворение. Ще ми го даде, като се върне от Унгария - всяка година пътуваше със самолет да навести сина си.
Попитах не може ли сега да ми го даде. Той се усмихна и каза:
- Аз ще се върна, бе, д-р Коларов.
Стана ми неудобно - бях подсказал, без да го съзнавам, че се съмнявам дали ще се завърне. И се завърна. И ми донесе стихотворението с кутия бонбони от Будапеща.
На 96-97-годишна възраст падна на улицата и счупи бедрената си кост. Помислих си - началото на края… За щастие бях слаб пророк - костта зарасна и той продължи да ми се обажда по телефона или да идва до клиниката, поприведен, с костюма и вратовръзката, с преметната през рамо чанта с епикризи и документи, с двата бастуна, с изкривените си като „О” крака, с които се придвижваше стъпка по стъпка…
С годините зрението му намаля - с едното око не виждаше напълно, с другото на 80%.
Въпреки това продължи да чете - с лупа и силна нощна лампа.
После се премести от апартамента си в Старческия дом в Горна баня - трудно му беше да се обслужва сам у дома. Посещавах го и там - по-рядко, в дома имаше здравна служба с лекар и сестра и не се налагаше да ходя при всяко оплакване.
Веднъж отидох да прегледам моя близка, настанена в Дома. Беше зима. Обадих му се.
Той се зарадва, покани ме да вляза, предложи ми бонбони. В стаята бе сумрачно, съквартирантът му хъркаше на съседното легло.
Каза, че в близките дни щял да дойде до клиниката, за да се сбогуваме, но чакал да отпусне студът и да се стопи ледът.
Възнамерявал да отиде до Унгария, за да се сбогува и със сина си. Каза, че този път не е сигурен дали ще се завърне.
Говореше бавно, спокойно, примирено, равно, като за нещо нормално, ежедневно и ме търсеше с отслабналите си очи в сумрака, но не за подкрепа, а за да ме убеди в прозренията си за безвъзвратността на времето, преходността на живота и превратностите на съдбата, които неизбежно ни извеждат някой ден на брега на Лета при Харон с лодката.
Помислих си - предчувства го и ще се случи, това наистина е краят…
Този път познах - не успял да отиде до Унгария и да се сбогува със сина си.
Починал от сърдечна недостатъчност на 102 години и половина - каза ми го по-късно моята близка от дома.
Ако знаех за погребението, щях да отида, за да му поднеса цветя, за последно.
Не мога да оставя цветя и на гроба му - не знам къде е.
P.S. Дълго търсих сред многото ръкописи в личния си архив, но не можах да намеря стихотворението, което той написа на 95-96 години и ми подари с посвещение.
Сигурен съм, че след време ще го открия. Тогава ще преиздам разказа с него. Помня само първия стих: „На живота годините тежат ми…”
Следваше изстрадана изповед на човек, надживял близки и приятели. Докато четях стихотворението, си мислех: „Радост или проклятие е дългият живот?”…
