ПЕПЕРУДАТА
В сестринската стая отекна остър звън. Тревогата идваше откъм 34-та стая и сестрата забърза натам. С мимика пациентката показваше, че моли за повече въздух, погледът и ръката й сочеха прозореца.
- Искаш да се сбогуваш с април? - сговорчиво каза сестрата и отвори прозореца. - Ето ти го, заповядай. - Оправи завивката на леглото, докосна бледата ръка и тихичко излезе.
Април бе успял да опротивее сам на себе си и сега опитваше да заглади лошото впечатление, което бе оставил, с един изкусително слънчев и топъл ден.
Външният свят се стелеше на почти видими пластове и пълнеше болничната стая с нещо свежо, ароматно, благо.
Дона вдъхна дълбоко, колкото можеше, на излизане от гърдите й въздухът задраска и заскърца. Това й напомни да побърза с рекапитулацията. И тя като април искаше да сложи накрая черта, права или крива.
Макар че, казват, човекът е единствената жива твар, която може да направи права линия. А че често я изкривява, това е друга работа.
„Превъртяла” бе известна част от живота си, но стигна до онзи момент, когато изпита нужда от отворен прозорец. Ще не ще, ще трябва да продължи. Няма да я разсее дори тази внезапна пеперуда, която бе влязла неканена през отворения прозорец на стая 34.
- Объркала си е маршрута, - помисли си Дона, - ще попърха наоколо и ще си отиде.
В онзи момент бе почувствала непонятна болка. Болка от ревност, от завист, от злоба. Заслепяваше я. Задушаваше я. Клокочеше в гърлото й, стягаше гърдите й и тя усещаше, че ако не я излее навън, ще се удави в собствената си отрова.
Само сега, само този път - и всичко ще се върне на мястото си. Като онзи герой на Достоевски, който си мисли, че щом убие бабичката-лихварка, нещата ще се наредят. И наоколо, и главно вътре в него самия.
Но бедите не свършват, защото се появява още една бабичка.
А при Дона „бабичките” бяха не една и две.
Да върши подлостите си за нея стана жизнена необходимост. Вършеше ги и това беше начина й на живот. При това бе убедена, че коварството й ражда добри дела.
В комбината работеха много хора и тя се грижеше почвата да е равна. Равнището да не надвишава и даже да не достига средното. Никой не знаеше със сигурност какъв пост заема. Защото пост уравнител няма.
Тя се намесваше, когато някой някъде се издигнеше прекалено. И „въздаваше”. Имаше си начини и ги прилагаше както намери за добре и според обстоятелствата. Но винаги безотказно.
Дали става дума за добра оценка или някакво друго поощрение, тя пускаше в действие „случайно” научена от някъде нелицеприятна подробност.
И поощрението отиваше при друг, не така изявен. Изказваше завоалирано съмнение в действителните качества на едного - и наградата се оказваше другаде, при определено недействителни качества.
Един от най-префинените й методи беше да засилва второстепенни детайли, за да тушира и омаловажи главните. Изкефи се истински, когато веднъж забеляза, че и други го владеят.
Нашият нашумял талантлив тенисист даваше пресконференция след великолепно изигран от него мач. Неочаквано на масата му се втурна един ас от съседна държава и под сащисаните прожектори почна да го ласкае: я се погледни какъв красавец си, защо ти е да играеш и тенис…
Директорът подочуваше да се говори, че фактически тя управлява комбината. Но изглежда му беше удобно друг да му свърши някоя и друга недотам приятна работа.
Колективът понякога разбираше, понякога се досещаше кое е нейно дело. Доближеше ли някоя група на двора, често до ушите й стигаше: „Прилепът иде!” Разпознаваше говорителя - и му „въздаваше”.
А я наричаха така заради дългите размъкнати дрехи и заради предполагаеми нощни прилепски замисли и кроежи. Случваше се някой да сподели, че получил силно главоболие, след като я срещнал и започнаха да си шепнат при появата й: пу-пу, да не ти е уроки!
Дали все пак не я разконцентрира тази нечакана пеперуда, която навести болничната й стая? Дона проследи с поглед местата, на които кацаше и като за отмора прибираше грациозни крилца.
Докъде беше стигнала? А, да, до онази особа, която й вгорчаваше живота. Нищо лошо не й беше направила, нищо лошо не й правеше, но… съществуваше. Такава една позитивна, на всекиго ще се усмихне, всекиму ще даде път, винаги ще се притече на помощ. Всички дрехи й стояха добре, всички задачи в работата си решаваше с лекота.
Това направо вбесяваше Дона и тя дебнеше да не изтърве своя час.
И часът настъпи. Очертаваше се награда - пътуване в чужбина - която, откровено казано, безспорно заслужаваше особата. И Дона пое нещата в свои ръце.
Вадеше аргументи, набиваше доводи, от много кладенци вода носеше, както само тя умееше. Набързо набеляза заместител - един посредственик, който вървеше след шкембето си и при всеки удобен повод декламираше модерното: ходил съм на много места по света, но винаги съм се връщал в родния край!
От родния му край Дона знаеше, че е ходил човекът до Горна Оряховица и Долна Диканя - но точно такъв й беше нужен за двойния удар. Първо отнемаш наградата от заслужилия; второ я даваш на с нищо незаслужилия. Прелест!
Дона се задушаваше от удоволствие, в гърлото й клокочеше: като истинска лебедова песен!
Болестта, обаче, реши това наистина да е лебедовата й песен.
Навън грееше кристален априлски ден, а пациентката Дона с помътено съзнание разплиташе онова, което е било.
Но също и какво е можело да бъде. Не разбра как така и съвсем ненадейно се промъкна нетипичният за нея въпрос: защо?
Защо бе сторила толкова много злини? От самотия и лошотия? Защо не бе опитала да надвие самотията с обикновено човешко общуване? Защо не бе опитала да опитоми лошотията с примера на нещо добро и топло?
Защо не искаше да отвори очи за хубавите неща, които все пак съществуват? Като тази невинна живинка, например, която пърха наоколо…
Пеперудата паркира леко и доверчиво върху завивката, току до ръката на Дона. Но защо, по дяволите, трябва да е чак толкова красива! Откъде накъде!
В остатъка от съзнание прищрака команда: убий бабичката!
С остатъка от сили ръката я сграбчи…
На Елена не й беше лесно да вземе решение. Тя беше сигурна, че в дъното на историята с отнетата й награда е кокалестият пръст на Прилепа. Продължи да се труди както обикновено съвестно и сърцато, но й беше обидно.
Чувстваше се унизена. Започна да мисли за отмъщение. Ще настъпи „случайно” дългата прилепска дреха и врагинята ще се строполи по очи. Ще я бутне да се сурне надолу по стъпалата. Ще…
Отби се в цветарницата и купи от най-пресните цветя. Не може да й излезе от устата: проклета да си, Дона! Но пък не може да подложи за удар и другата си буза. Какво все пак ще каже?
Приседна на пейка в близката до болницата градинка. Ще си събере мислите и ще продължи. Остави за малко цветята на пейката.
Нищо няма да казва, само иска да зарадва болната с дъхавите цветя. От някъде долетя и се отпусна върху тях пеперуда. Беше невероятно красива, само по крилцата й личаха някакви следи.
Пеперудата се беше измъкнала изпод една вкочаняваща се ръка.
Сребристият пеперуден прашец по пръстите беше единственото светло нещо, което пациентката от стая 34 отнасяше в небитието.
