Светослав Нахум

Навремето, като млад репортер на Southern Illinoisan Review, ме натовариха със задачата да дойда тук при вас, нюйоркчани, за да взема интервю от великия Theodor Maier.

След като босът ми нареди, не се мотах нито секунда, метнах се на стария си верен „Форд”, карах бързо край царевичните ниви и после взех първия възможен полет от Сейнт Луис.
Някак светкавично се озовах в Манхатън.
Взех си чаша италианско кафе близо до Times Square и незабавно телефонирах на Maier. Той ми определи среща на един ъгъл в Сохо.

Посрещна ме навъсен и ме поведе към „Къщата на сенките”. Тя представляваше комбинация от свободно ателие за млади таланти, кафене и изложбена зала. Беше я създал сам, със свои средства, и през годините тя се беше превърнала в задължителен адрес за много хора на изкуството. Тук художниците, поетите и писателите пиеха предимно коктейли „Дим над водата” с истински дим, видян от очевидци и подушен от тях като „много ароматен, с дъх на смокиня”. Артистите и певците предпочитаха дълги напитки с чадърчета и панделки, докато според други наблюдатели и арт-кибици драматурзите, сценаристите и режисьорите наблягали на странния зеленикав ретро-коктейл „Рембо”, който на вкус наподобявал една забравена и забранена напитка, а май всъщност не просто наподобявал, ами си и бил истински абсент. Някои бяха станали известни благодарение на „Къщата на сенките”, други идваха, за да покажат известността си, а трети просто се домогваха до известност. Е, несъмнено имаше и досадници. А за присъствието на лица, обикновено определяни като „сноби”, се досещате и сами. Даже можете да ги подушите чрез текста.

Тази привечер не беше по-различно. Аз се любувах на техните нюйоркски физиономии, радвах се на зеленикавите, лилавите, оранжеви, тъмночервени, пурпурни, жълти и розови сенки на Сохо, които идваха през улиците, изпод стрехите, играеха върху лакираните широки дъски над галерията, шумоляха тайнствено с шепота на ласкавото обещание за слава, за нюйоркски успех, за нюйоркска фриволност, за космополитна свобода…

- Аз вече не пия, не запомни ли? - Maier грубо се скара на сервитьора и по този начин ме извади от унеса. - Донеси ми … вода. И ягодов шейк.
- За мен същото… - смънках под носа си.
- Глупости! Дай на младежа двойно уиски, без възражения! - чак сега с облекчение забелязах, че Maier може да се усмихва.

Въздъхнах и се облегнах назад. Извадих бележника си.
- Не въздишай, млади човече! Отсега знам, че това интервю е глупаво, досадно и ненужно! Съгласих се само защото не идваш от нюйоркската преса! Имаш…. Хм…. - той погледна часовника си. - Имаш точно десет минути.
- Но…Добре… Аз…
- И понеже десет минути са страшно малко, по-добре зарежи въпросите за моята биография, творчески импулси, нови картини и тем подобни пълнежи, за да не пропилееш нахалост изтичащия бързо пясък от невидимия, но точен и безкомпромисен часовник и съответно да те уволнят от твоето списанийце! А, впрочем, нови картини нямам. На седемдесет години съм вече, това го знаеш. Съвет от мен - съсредоточи се върху едно-единствено нещо. То ще ти даде добър малък материал и ще зарадваш твоя главен редактор, ха-ха! Аз току-що ти го подсказах. Кое е то?
- А-а… Може би… Че не идвам от нюйоркско издание?
- Правилно! Дотук ми хареса. И ако не ме прекъсваш, за да провалиш собствената си задача, и ако мълчиш и записваш, и после тихичко си заминеш за към царевичните ниви на Средния Запад, то аз поне една вечер няма да ругая американската журналистика! Какво, съгласен ли си?
- Напълно.
- Това е добре - Maier отпи от водата си и не докосна шейка. - Мен нюйоркската преса ме величаеше. Наричаха ме новият Ел Греко. „Манхатънският монументалист”, „Философът на Сохо”, „Титанът на Източния бряг”.
- Това, мистър Maier, сигурно има връзка със…
- Да има връзка. Защо ме прекъсваш?
- Правя уточнение за улеснение на читателите на Southern Illinoisan Review.
- Ще правиш уточнения после, като си редактираш текста! Става ли?
- Разбрано.
- Така. Има връзка, както се осмели да се досетиш, с това, че съм сред основателите на онова движение, което навремето нарече Ню Йорк The Big Apple. По този повод пресата продължаваше да тръби за мен: „Американски класик”, „Интегрален пълководец на багрите”, „Майстор на дълбокото съдържание”, „Фин естет”, „Съвършен обединител на цветове и послания”, „Адмиралът на Нюйоркската художествена флотилия”. Даже и Майкъл Кранц беше принуден да капитулира.
- Кой е Майкъл Кранц?
- Млади човече, простено ти е, че не разбираш много от изкуство. Но дори шерифите от Южен Илинойс би трябвало да за чували за него.
- Защо пък шерифите?
- Защото Майкъл Кранц е най-големият душманин на Ню Йорк. Той е автор на съвременна диктатура от военен тип, много по-страшна от тази на Хитлер или Сталин!
- Но той какъв е?
- Критик, разбира се. Тираничен и властен критик. Едновременно законодател и палач.

В този момент нещо ме сепна и потресе. Почувствах еуфорична смес между сподавен вик „Еврика!”, глас, който барабанеше вътре в бедната ми неопитна и зелена за Нюйоркския живот глава, и в крайна сметка ръка, която ме плескаше по врата: „За Бога, млъкни, не говори, и даже не дишай!”. Защото изведнъж се сетих кой е Майкъл Кранц. Да, бях чел статия за него. Статия със…снимка. И най-страшното беше, че паметта ми извика на момента ОБРАЗА на Майкъл Кранц. О, ужас, та между двамата имаше някакво тайнствено сходство, не, по-скоро явнo и очевиднo подобие! Нежелана и неудобна прилика, натрапена от Майката-Природа досадна даденост, оспорвана и отричана и от двамата! И това е… Ами да! За мен, новобранецът от Южен Илинойс, това е откритие, но за Ню Йорк - отдавна съществуваща и много пикантна публична тайна. И то именно от онези градски шепоти, които са най-сладки и сочни на върха на езика и заради които си струва да живееш в Голямата Ябълка.

- И вие…
- И ние никак не се обичахме много. Сега и двамата остаряваме и започват да ни забравят… - Maier въздъхна. - Но, обратно към темата! Така. В един момент ми дойде ново вдъхновение и нарисувах „Червивата ябълка”.
- Много известна картина. Представлява „Голямата ябълка”, от която се подават различни червеи и гъсеници с човешки физиономии.
- Ох, неочаквани ласкателю, знам че е известна, и още повече - знам какво представлява, по дяволите! Но не това е важно в случая! Слушай сега. Когато я показах за първи път, всички ахнаха. Пресата на Ню Йорк ме понесе към нови хоризонти и висоти: „Мащабен законодател”, „Създател на вечни форми”, „Автор на категории”, „Основоположник на собствена школа”. И така нататък, до безкрай. До един лош момент.
- Може би просто повратен момент?
- Не, младежо, не повратен, а просто лош и неприятен. Оттогава не разговарям с Нюйоркската преса, както ти казах в началото.
- Какво се случи?
- Майкъл Кранц написа специална статия за картината. Нахвърли се върху мен. И понеже чисто естетически нямаше за какво да се заяде, измисли друго: че картината изобразявала моите колеги-художници, с които сме създали идеята за „Голямата ябълка”! Бил съм се възгордял, решил съм да се откъсна от тях и да ги обявя за некадърници, и затова съм „положил лицата им върху гнилия плод на собственото си нечисто подсъзнание”. Представяш ли си, каква низост от негова страна! Подлец и половина! Интригант!
- А вие в действителност…
- Знам какво ще попиташ! Не, не съм имал никаква подобна идея! Всичко беше мръсен план и долен кроеж от страна на Майкъл Кранц! Пишеше, че чрез „Червивата ябълка” съм искал да унищожа всичко живо сред художниците на Ню Йорк и по този начин да остана единствен, осигурявайки си гарантирано и запазено място в историята на нашето поколение! Беше пълен абсурд, но за съжаление му повярваха. Много мои скъпи приятели и колеги ми се обидиха, някои завинаги. Пресата се повлече по акъла му и загърмя по мен с мащабни залпове, идващи от страшни четиридесет-дюймови оръдия: “Апологет на лицемерния историзъм”, „Упорит Мегаломан”, „Динозавърът на живописта”, „Умозрителен доктринер”, „Конквистадор над мисълта”, „Праисторически авангардист”, „Консервативен догматик”, „Ретрограден традиционалист”, „Средоточие на отживелици”, „Провалил се опит за класика поради разминаване на епохите”, „Анти-модерен ренегат”, „Слуга на буржоазната догма”, „Преддверие на един сив океан”…
- Мистър Maier, аз наистина…
- Наистина съжаляваш?
- Да.
- Недей. Това е то - преса (press). Казва се така, защото те пресира (it presses you). - Maier беше зачервен и имаше измъчен вид. - Е, май приключихме. Имаш време за последен въпрос, ако искаш, разбира се. Не е задължително.
- Последният ми въпрос е: като се върнете назад, ама съвсем честно, наистина ли нямахте никого предвид, когато рисувахте „Червивата ябълка”?
- Хм… Как да ти кажа, млади човече. Години наред бях убеден, че не съм си представял никого, докато творя. Но… Времето ме опроверга. Рових се дълго сам из себе си и се самоанализирах. Открих отговора. Ще ти кажа истината.

Аз мълчах и чаках трепетно, без да смея да шукна. Maier изпъшка, въздъхна дълбоко, приведе се над масата към мен и ми прошепна:

- Да, оказа се, че когато съм рисувал, интелигибелното творческо начало в мен, сътворявайки образа на най-тлъстия червей, подаващ се от ябълката, е виждало муцуната на Майкъл Кранц.

Запазих всичко за себе си. Когато се върнах в Илинойс, обявих пред шефа, че Майер ми е отказал среща и не съм успял да взема никакво интервю.

Начаса бях уволнен от Southern Illinoisan Review, благодарение на което станах известен писател.

Theodor Maier почина преди петнадесет години, но чак сега се осмелявам да разкажа на вас, мои скъпи нюйоркчани, тази история.