Светослав Нахум

Посвещава се на великия Волфганф Амадеус Моцарт (1756 - 1791).
Поклон и вечна светлина!

Прага обичаше Моцарт. Колкото и да го тъпчеха и оскърбяваха във Виена, колкото по-жестоко неговите зложелатели от императорския двор забиваха кинжали в сърцето му, толкова повече чехите искрено му се радваха, възторжено приветстваха музиката му. За тях Моцарт бе съкровен приятел.

А към глутницата от придворни зложелатели се присъединяваха щатни композитори и назначени посредствени лакеи, които обираха всички призове, бяха на първите страници на виенските вестници, играеха мракобесническата роля едновременно и на жури, и на клакьори, и цензура, и наградени…

Членове на тайно общество, уж „братя” на Моцарт, го предаваха по различни пътища - от доносничество, през обикновен отказ от приятелство и подкрепа, до високопоставено сплетничество и унищожаване на личността на гения.

Моцарт вярваше, че изкуството е олтар, на който се служи. Той, оскърбен и угнетен от отровата, която вкарваха в жилите му, все търсеше изход, промяна на съдбата, просветление, обич, топлина.

Успя да договори премиера на „Дон Жуан” в Прага. Гражданите на стокулата златна бохемска столица се зарадваха и веднага изкупиха всички билети. В дена на премиерата операта се препълни от екзалтирани привърженици на Моцарт.

И дойде денят. Прогърмя увертюрата. Залата прокънтя от аплодисменти и викове: „Браво, маестро!”. Започна първо действие. Прага се радваше. Европа се радваше. Моцарт бе на път да победи приживе.

Но в средата на първо действие императрицата стана и се провикна:

- Поркерия!

Сърцето на Моцарт се смрази. Прекратиха спектакъла. Премиерата бе провалена от височайшата особа, дошла специално от Виена, от столицата на своята любима империя.

Ударът бе чудовищен. Прага изпитваше болка. Чехите плачеха заедно със своя страдащ приятел. Властта бе посегнала на съкровената им връзка, която, обаче, се оказа вечна.

След двеста години един чех с високо просветен и извисен дух, Милош Форман, щеше да отиде в Америка и там да създаде най-великото произведение, посвещавано някога на съдбата на гения - филма „Амадеус”.

Същата вечер Моцарт и Констанце отпътуваха към Виена. Минаха по Карловия мост. Каретата стигна до фигурата на Разпятието.

- Спрете! - извика Моцарт.

Кочияшът рязко дръпна юздите.

Той слезе от каретата и коленичи на моста, досами вечния кръст. Над него имаше едри звезди, всемирът бе тих, дълбок, странен.

- Спасителю! - обърна се Моцарт към Него, задавен от стонове, плачейки, хлипайки, тресейки се. - Аз вече изгубих силите си. Ти знаеш това. Ти видя всичко. Сърцето ми кърви. Душата ми е болна. Изтлявам. Ставам невидим. Затръшвам вратата на онази прашна гара, където ме запрати всред примитивни, но страшни и опасни същества. Остана ми пътят към Тебе. Той влива сладостен сок в изтерзаната душа и опрощава, опрощава, опрощава… Той е пътят на единствената тишина, покой, съвършенство. Аз си тръгвам оттук и Ти го знаеш. Приеми ме в своето звездно царство, увий ме, успокой ме, далеч оттук. Обичам всичко, всички, всяко стръкче. Прощавам им. Прощавам им. Дано Те има, дано Те има, дано Те има. Аз сега съм в Твоята Гетсиманска градина и сълзите ми капят на паважа, едри като капки кръв. Моите и твоите сълзи се смесват. Дочувам Реквиема. Плачем заедно. Аз сега се предавам, Ти въздаваш, и въздай ми спасение, покой, сладко избавление. Моля те, дай ми сили да си отида опростен. И да дойда опростен. Виждам Светлината. Виждам Смисъла. Цял живот Те възпявах. Глутницата ме срази в сърцето, понеже носех Твоя дух. Ето, те ме разпъват на кръста. Обичам Те, Спасителю. Славна е нашата трагедия, славна, неизбежна, смъртоносна. Дай живот на всички един ден, дай ни живот. Прости ми, но веч ида към Тебе. Приеми ме с обич. Велико е Твоето небе!

И шепнешком добави, изцелен чрез страданието, смирен след ужаса, успокоен в порива на всеопрощаващото чувство, идващо винаги след непоносима болка: - И аз под него! И аз под него! И аз под него!

Кочияшът и Констанце бяха побелели като платно.

След три месеца Моцарт се възвърна при Твореца, като пътем се отби за малко във Виена.