/антивируси/

Любен Панов

Дочуват се вече информации за предполагаемия икономически срив в световен мащаб, причинен от коронавируса. Неизчислим, разбира се.
Наред с това правителствата на засегнатите държави започнаха да разкриват средствата, които отделят за борба с болестта. Най-големите - милиарди, по-малките - стотици милиони, най-малките - труд, каквото намерят или нищо. В ръцете на съдбата…
В списъка на по-щедрите, очаквано, се нареди и Европейският съюз.
Тези средства трябва да се вложат или вече се влагат в нещо. Едва ли повече от 20 процента за организация, кадри и беседи, които да ни учат как да си мием ръцете /20 секунди, остър сапун и после онзи гел след миенето, да не го забравяме, ако го намерим…/.
Останалите 80 процента?
Останалите - за всичко онова, чието производство, търговия и реклама е грижа на фармацията. Списъкът е дълъг. Но общо се нарича фармация…
Никой не ми е казвал - на мене, дребния човечец, кой в цялата „световна организация срещу злото” усвои милиардите за HiV. За свинския грип. За птичия грип. За африканската чума. Не че трябва да знам подробности. Но трябва да знам все пак нещичко за тези, които декларираха с това, че ме спасяват. И мене, и американеца, и африканеца, и европееца…
….
Искам да знам и онзи международен съд в Хага дали е създаден в защита на човечеството от престъпления, или само за да съди сръбските генерали и подобните им политици…
….
Прочетох някъде, че плъховете в Ню Йорк все повече започнали да приличат на хората.
Аз пък все повече започвам да се убеждавам, че обратната тенденция е също истина.
….
Жална им майка на пингвините и на всички перконоги на Южния полюс.
Целият масив от архива на континента, на Юг от Южния полярен кръг насам, вече е в куфарчето на Екатерина Бончева - член на полярната ни експедиция и на комисията по досиетата.
Показаха я по телевизията научната ни работничка. Косата й беше променена от синя в яркочервена, но дали това е ефект от глобалното затопляне - ще разберем вероятно в едно от следващите й гостувания.
Тогава ще очакваме и повече подробности от нейната командировка по следите на вируса. Имена на пингвини, адреси на явочни квартири под ледовете, вербовчици и прочие потайности от Ледения континент.
Крайно време беше да се разбере Кой топи ледовете на Антарктида.
И Кой създаде CORONA-та в някоя от подводните лаборатории. Явно онова дете Грета няма да успее да свърши всичката работа без българска намеса.
….
Онзи ден имах малък инцидент с този вирус.
Отивам сутринта в кварталната бакалия за хляб и кисело мляко. Както си му е редът, с маска, останала от миналогодишните ми запаси от „Хонконг-4″.
Още с влизането ми продавачката побледня и вдигна ръце:
- Готово, спокойно, господине, ето чекмеджето, бръкнете…
В същия момент две бабички, които се запасяваха с брашно, писнаха:
- Молим ви, господине, не ни убивайте…
И стана една…
Докато се изкажа, че всичко е наред, нали ме познава, живея в насрещния блок, продавачката натиснала паник-бутона. /Две кила сирене-менте и две каси лимонада в този магазин, ама паник-бутон и камери, нали…/

Два часа трябваше да обяснявам в ареста на полицейския участък откъде съм взел маската… През това време идвали да търсят къде съм скрил оръжието…
Бабата им съдействала, разбира се… Показала им къде държа онази дървената чесалка за гръб, китайско производство. Но затова пък сега ще стои на диета, без хляб и кисело мляко. Защото в тези два часа хората опоскали и съседните магазини…
….
Обадиха ми се здравните органи незабавно да изхвърля на боклука всички домакински уреди и електроника, произведени в Китай.
Било във връзка със спешните мерки против заразата.
Направих го.
Днес ви пиша на „Марица-12″, ползвам военен телефон ТА-1918 с ръчка, гледам шоуто на гръка от „Опера” с антена на покрива, снимам цъфналите минзухари с „Лайка”, бабата пере на ръка, а аз си правя кафето в джезве върху въглени от мебелите, с които захранвам енергията на печката в кухнята.
Пълна идилия, обезопасена от всякаква вирусна или идеологическа диверсия.
Оставих само домашния папагал Кита, доказан джендър от породата „ара”, с който навремето се сдобих от един китайски ресторант в замяна срещу българска мисирка.
Сега по цял ден, на всеки десет минути, Кита се включва в общата грижа на семейството ни: „Смет-ка-та моо-ля! Пла-ти-ли си смет-ка-та?!”
А късно вечер, когато тъкмо задрямвам пред централните новини от „Опера”-та, започва да каканиже загрижено: „ Приз-рак бро-ди из Ев-ро-па…”
Ще се наложи и с досадния папагал да се разделя… Поне докато отмине карантината…
….
Отварям сутринта фейсбук и гледам един ми пратил покана за приятелство. Стар мръсник. „Демократ”. Беше овонил съдилищата с жалби срещу мене дето съм писал във вестника, че в началото на „прехода” реституирал половината главна търговска улица на града с лъжесвидетели и подправени документи от стари времена.
Написал ми съобщение в месинджера: „Ето ти случай да поправиш грешката си, приятелю. Търся защита от критикар като тебе. Покрай това извънредно положение ми затварят два ресторанта и три магазина. Кво да правим ние от малкия бизнес?! Пиши бе, мамка им на тия!… То хората добре, ама стоката ми? Ами сметките ми?!”
И ми посочва даже електронния вестник, където да съм си пуснел статията, уредил бил работата там…
Откъде дезинфекционен гел за ръце у мене… Долу до компютъра съм сложил едно павурче, спомен от село, та с глътка от него да преборвам вируса, кога бабата ме викне за обяда.
Ядовито се присегнах към павурчето и го ливнах върху монитора… Отиде и върху клавиатурата. Дезинфекцирах се, с една дума …
Около мене се разнесе онзи познат ми от младините аромат на гроздовия елексир, дето бог му е дал магията да възкресява най-добрите чувства у живия човек, а мъртвия да събуди от дълбокия му сън…
Екранът ми потъмня, обаче. Но пък така изпълних дълга си към държавата, която днес ме прикани да намаля контактите си, или да ги прекъсна, ако мога… Защото… знае ли се кой е носител на този вирус и кой не е…
….
Нали да не рискувам със зараза от моята или от другата страна да прекося площадката на стълбището и да позвъня, решавам да почукам на стената. Надявам се съседката да ме чуе и да й поискам един-два аналгина, че и той свършил в аптеката. Безконтактно.
Енджи /от Елеонора и Надежда/ наистина ме чува, излиза на терасата и изстрелва към нашата една книжна лястовица на квадрати от тетрадката на нейния петокласник. В момента бабата простира пране, без очила е и ме кара да сричам на глас.
Малко по малко бръчките между челото и бялата ми брада сменят цвета си. От обичайния блед към издайнически лимонов.
„Чувам те, но не мога да разчета. Мъжът ми не е ходил войник и не знае морза. Влез да се разберем…”
Съпругата ми затова е съпруга - да знае всичко.
„Ха, те вчера обявиха военно положение и човекът още снощи замина бе, видях го с раница… Че то на война без морз… Ама ти май… и писма-лястовици, а?… В тази карантина ли бе, когато хората искат да оживеят, ти…?
…Няма „май”… Въобще не ме интересува какво иска да каже бабата…Усещам пулса нагоре… А това съвсем не е вирусът…
Вземам най-близката ми тарлелка от масата и изстрелвам по чугуненото ребро на парното едно забързано „ти-ти-ти-таааа, ти-ти-ти-таааа…”
„Живи сме.”
В окопа, но… живи!