ВСЕ НЕРАЗБРАН
Сутрин е. В занималните на детската градина е тихо. Още е много рано и са доведени по едно, две деца в група.
Леля Иванка от горния етаж посреща малкият Тони и казва на майка му:
- Днес сте изпреварили всички.
- И вчера дойдохме рано - отвръща тя.
- Така е, но вчера Тони дълго скуча сам в занималнята, а днес ще прави компания на бай Панчо.
- Или той на него - остроумничи майката. - Дано не досажда много на добрия човек - усмихва се тя на леля Иванка.
Бай Панчо е огнярят на детското заведение, който по трудова характеристика е длъжен да се грижи и за дребните ремонти на сградата.
- Повиках го тази сутрин да поправи вратата на кухненския офис - пояснява лелята на втора група и повежда малкия Тони в занималнята. Днес той е първото от групата доведено дете.
- Седни тук - каза тя - и гледай как работи бай Панчо.
Малкият се разполага близо до стария майстор, който е разположил около себе си много инструменти. На пода са настелени две рендета - малко и голямо, чук, длето, тесла, отверки, пили, кутия с пирони. Все важни и будещи любопитството на момчето неща. Ето момент да разбере какво се върши с тях.
- Чичо Панчо, - каза малкият - ти какво правиш?
- Ремонтирам вратата - отговаря бай Панчо.
- Защо?
- От влагата вече не се затваря.
- Развалена ли е?
- Щом не се затваря, значи трябва да се оправи.
Малкият мълчи и премисля. Сигурно се съсредоточава над следващите си въпроси.
- Вашият офис - отбелязва на свой ред бай Панчо - не бива да е винаги отворен, нали?
- Да - съгласява се Тони. - Ти майстор ли си? - любопитства малкият.
- Ремонтирам - отвръща бай Панчо - иначе нали отговаря само за топлината в Детската градина.
- Ще направиш ли вратата?
- Разбира се.
- Тя ще се затваря ли вече?
- Ще работи като нова - успокои го бай Панчо и малкият любопитко кляка още по-близо до подредените около стария човек инструменти.
- Добре - съгласи си Тони и не пропуска нито едно движение на бързащия майстор.
- Кога ще я направиш?
- Сега.
Малкият притихва. Бай Панчо оставя едното ренде, хваща друго и талаш хвърчи навсякъде. После той взема една пила и стърже първо отгоре, после отдолу. С длетото прави нови места за обкова. Пробива с дрелката дупки за винтовете на дръжките.
Тони е съсредоточен в инструментите на бай Панчо. Как добре си служи той с тях. Като порасне Тони непременно ще прави същото. Очите на момчето не мигат, те са широко отворени и не трепкат, следят всяка манипулация и не изпускат нито едно движение на майстора. По едно време малчуганът се размърда. Забавя се нещо бай Панчо. Дълго се занимава с тази врата. Доскуча му на малкия палавник. Много време отделя бай Панчо на това, което нарича ремонт. Губи си времето да пробва ту едно, ту друго, а вратата още не се затваря.
- Чичо Панчо, - каза малкият - ти не си майстор.
- Така ли? - изненада се бай Панчо. - А какъв съм?
- Ти си некадърник - отвръща малчуганът.
Отговорът му е много откровен и по детски прям.
Бай Панчо не му се сърди. Той добре познава щъкащите всеки ден около него малчугани - само е малко озадачен.
- Защо? - пита той.
- Защото не можеш да оправиш вратата сега - отговаря малкият.
Видът му е съвсем невинен, а твърдението толкова сериозно, че не буди никакво съмнение в неговата правота. Малкият е точен в преценките си. Бай Панчо не се съмнява в неговата искреност.
- Ще я направя, моето момче - уверява го той. - Ще видиш.
- Кога?
- Сега.
- Нали сме сега.
- Трябва ми още малко време.
- Но ти обеща да я направиш сега.
- Потърпи, потърпи. Сега ще стане.
Малкият пак се умълчава. Бай Панчо развива с отверката железният обков. Пробива с дрелката нови дупки, върти бургийката с бормашинката да направи фаски и се готви да постави видиите на новото им место. Малчуганът през всичкото време мълчи и когато шумът от пробивния инструмент стихва, той категорично отсича:
- Чичо Панчо, ти си голям некадърник.
Сега старият човек е вече изненадан.
- Защо мислиш така? - пита той. - От какво си недоволен?
- Ами, още не си направил вратата.
- Ще я направя.
- Но, ти обеща да я направиш, сега.
- Сега, бе, моето момче, - мъчи се да го успокои бай Панчо и отново хваща рендето. - Тя е вече почти готова.
- Сега ли е готова? - любопитства малкият.
- Да.
- Тогава защо още я правиш?
- Защото - оправдава се бай Панчо - тя има нужда от още малко пилене.
Малкият обаче не е съгласен, не признава такова обяснение.
- Вратата не е станала сега - отсича той. - Значи си некадърник.
Така е. Щом бай Панчо още работи, вратата не е направена. На Тони не му е интересно при такъв майстор. Той става и си тръгва. Отива да се занимава с друго. Има къде по-интересни неща от, един “некадърен” майстор или една не станала сега врата.
Леля Иванка, която е слушала целия разговор, се намесва:
- Какво бе, „чичо” Панчо? - пита иронично тя. - Май не се разбрахте нещо с малкия си приятел.
- Не се разбрахме - призна бай Панчо.
Той изпробва още веднъж вратата. Отваря я и я затваря още няколко пъти. Бравата работи като часовник. Отваря се без усилие. Ремонтът е добър. Майсторът е доволен. Малкият Тони обаче е далече. Той не се интересува вече нито от майстора, нито от творението му.
Бай Панчо си събира инструментите и тръгва да провери градусите на парния котел. Нали това е основното му задължение. За по-напряко минава през кухнята. Там готвачките са приготвили вече закуската и седят на масата. До тях е и домакинката. Старият човек ги свари в момент, когато те обсъждат най-злободневната тема на деня - оралната любов на Моника Люински с президента Бил Клинтън. Бай Панчо сяда до тях и отначало мълчи като малкият Тони преди малко, но после се заслушва и без да иска, неусетно се намеси в разговора. Сподели нещо, което е напълно в синхрон по вълнуващата тема.
- Миналата седмица - каза той - гледах по немския сателитен Канал 1 тяхното „Вохеншоу”.
- Какво си гледал? - пита готвачката.
Думата вохеншоу се оказа доста трудна и напълно неразбираема за всички. Бай Панчо пропуска да им преведе, че тя означава „Седмично телевизионно предаване”.
- Това е телевизионно шоу - поправи се бай Панчо. - То е наречено “Най-смешните новини по света”. Едно хубаво и забавно хумористично представление с няколко рубрики. Показваха интервю с Моника Люински.
- Хумористично ли е било предаването?
- Да.
- Как хумористично? - удиви се домакинкат. - Оралната любов на Моника Люински с президента Бил Клинтън е световна новина. Събитието е сериозно.
- Така е - съгласи се бай Панчо. - Сигурно точно заради това в предаването половин дузина артисти разиграват интересни сценки и скечове, че си струва човек да го гледа. Хумористично и забавно шоу. Така го правят, че просто да паднеш под масата от смях. В последната събота…
- В събота ли е предаването? - питат го отново.
- Да - отвръща старият човек. Той не им се сърди, че са му пресекли мисълта и спокойно продължи: - Тогава гледах и интервюто с Люински. На тяхната сцена излиза една актриса, така както е облечена Моника.
- Ама, тази, която излиза не е ли Моника? - пита пак готвачката.
- Намахана, ви казвам, и с очила. Така както е позната по цял свят Моника. Приликата беше невероятна - вживява се в спомена за предаването старият човек.
- Моника ли излиза на сцената или друга?
- Стига, ма! - кара й се другата готвачка. - Нали ти каза: излиза артистка.
- Та, това е шоу - казва бай Панчо. - В ролята на Моника е изпълнителка от хумористичното предаване. Водещият я посреща с думите: “Хау ду ю ду, Моника?”
- Какво е това хадуду?
- Това на английски е как си, какво правиш?
- Ти, бай Панчо, и английски ли знаеш?
- Не, но се сещам, че това я питат - отвръща той. - Моника му отговаря на чист немски:
“Аз съм добре. Чувствам се прекрасно.”
- Ти немски знаеш ли, бе? - пита отново готвачката.
- Знам - потвърди бай Панчо.
- Откъде знаеш?
- На времето щял да се жени за германка - услужва с пояснение домакинката.
- Така ли?
- И къде научи немския?
- Научих го на брега - мръщи се бай Панчо. - Сега говоря за Моника.
- На кой бряг, бе?
- На слънчевия. На кой друг! - сърди се бай Панчо, като шеговито им визира прочутия наш черноморски курорт Слънчев бряг. - Слушай сега за Моника. Водещият на шоуто откликва:
- “Моника, нима вие говорите немски!?”
- Да, - отвръща тя - и перфектно френски… - цялата зала се залива в смях. Падат от столовете ви казвам - споделя с усмивка бай Панчо.
- Защо? - недоумява готвачката.
- На какво се смеят?
- На това, че тя недвусмислено посочва, че й вървят езиците.
- Какви езици?
- Немският, френският - ядосва се бай Панчо - нали тя е американка, а знае немски, научила е френски. Намеква за такава любов с президента. Германците се досещат за какво иде реч и това естествено буди в тях смях.
Бай Панчо разбира, че на околните не им е много ясно, защо германците се смеят на това, че Моника знае френски.
- С това показва, - пояснава той - че тя освен че говори френски, знае и как се прави такава любов.
Слушателките му, обаче, не са много удовлетворени. Пак не реагират.
- Водещият - продължава обяснението си той - задава следващия си въпрос от интервюто: “Моника, вие имате ли доказателство за връзката си с президента?” “Да” - отговаря тя. Вади от чантата си голям чаршаф и широко го разперва. Ей така, много зрелищно, с двете си ръце.
- Какъв чаршаф? - пита пак едната готвачка.
- Голям, нали ти каза - отговаря другата.
- Да - отвръща бай Панчо. - Чаршаф от спалнята на президента. Нали са правили секс. На него с черна боя е нарисуван цял сперматозоид, дълъг метър и половина. Проснат е по цялата дължина на чаршафа.
Домакинката скептично изрича:
- Ъ-ъ-ъ-ъ, ама този сперматозоид не е истински.
- Истински е - шеговито потвържди бай Панчо.
На него вече му е писнало от глупавите прекъсвания и неприятни и ненужни обяснения.
- Какво ще го правят?
- Чаршафа ли? - усмихва се бай Панчо - Ще го гледат под микроскоп. Интересува ги сперматозоида - поясни той.
- Нали е метър половина - чуди се готвачката. - Защо ще го гледат под микроскоп?
Бай Панчо се заля от смях. Забавно му е. Има усещането, че и той самият вече се намира на немското „Вохен шоу”.
- Ъ-ъ-ъ-ъ, - намеси се отново домакинката. - Той този сперматозоид не е жив.
- Жив, ти казвам - тресе се от смях бай Панчо - Та нали на чаршафа е сперматозоидът на президента, как няма да е жив.
Готвачките се усещат по-бързо и укоряват домакинката.
- Стига, ма! Нали ти каза, нарисуван сперматозоид. Ти нея не я слушай, бай Панчо. Какво станало после с Моника?
- Нищо - каза старият човек.
Въпреки, че той е малко развеселен, вече не му се говори за Моника Люински. Нещо се е пречупило в желанието му да разказва.
- Нищо не се е случило. Просто момичето доказало сексуалната си връзка с президента, а шоуто продължава и е от интересно по-интересно.
В този миг влиза леля Иванка.
- Какво сте се разхилили, ма? - пита тя готвачките.
- Разказвам им - отвръща бай Панчо - сентенции от живота.
- Кажи и нас една, бе - предлага тя. - Да чуем и ние.
Бай Панчо се замисли и неохотно подхвърли:
- Ще ви кажа една японска сентенция.
Домакинката самоуверено се намеси:
- И аз знам една. С фиде.
Настъпи кратка тишина. Бай Панчо бърчи чело и се чуди:
- За какво ти е тук фиде!? Това, което искам да разкажа не е за ядене. Сентенцията е духовна храна.
- Кажи, кажи! - насърчи го готвачката. - Кажи сентенцията.
Бай Панчо, обаче, е сериозно разколебан. Той се чуди, има ли смисъл да разказва нещо, щом пак няма да бъде разбран. Домакинката, изрекла последната глупост за сентенцията с фиде, не е проста жена. Тя дори е с полувисше образование. Завършила е Института за културно просветни кадри в града. Какво от това, че сега работи като домакинка. Бай Панчо какво прави? Нали и той сега, във времето на натрапената ни демокрация, също се занимава с несвойствена работа.
- Японците - започна плахо старият човек - много вековете се придържали към една своя мъдрост: “Миналото не съществува, бъдещето може да не започне.”- казвали те. И това винаги им донасяло душевно спокойствие.
Околните мълчат. Те явно не разбират сентенцията.
- Това е философия - мъчи се да ги оправдае бай Панчо. - На тази философия те се подчиняват и днес.
- Какво значи това? - пита готвачката.
- Това значи - бърчи чело бай Панчо - значи… като в песничката на Росица Кирилова: “Живей за мига!”
Тишината, като мъгла е обгърнала всички. През нея околните трудно биха съзряли вечно изгряващото японско слънце. По-скоро биха усетили полъха на нежния вятър, които японците наричат “камикадзе”. Думи, в които те влагат много смисъл, които безпогрешно разгадават и по японски определят начина си на поведение и живот.
- Ти пък недей да си толкова потаен, бай Панчо - сърди се готвачката.
Леля Иванка се тросва.
- Обясни като не разбираме, бе! Какво толкова има?
- Това значи, Иванке, - каза стрият човек - да не мислим за лошото, което е било вчера. Нито за това, което ще дойде утре.
- Тогава за какво да мислим? - сопнато пита леля Иванка.
- За сега, за мига - отвръща бай Панчо. - Както е в песничката. Простичко, нали?
Леля Иванка мърмори:
- Простичко, ама винаги си труден за разбиране.
Бай Панчо не е съгласен, но пак е неразбран.
Какво да се прави когато и малкият Тони, и готвачките, и домакинката, и леля Иванка днеска мислят така.
1998 година
