Драгни Драгнев

Видях електронната книга “Душата - горе!” на Мина Карагьозова (бр. 124, януари, 2020, е-списание „Литературен свят”). Стихове, стихове… Планина от човеколюбие, радост, болка и мъка.

Духовна красота. Пейзажи на душата. Образи на свободата и мечтата. Светли и мрачни. Карат ни да мислим и подхранват въображението ни.

Изповеди и проповеди за красотата на живота. За вярата в духовната сила на човешката природа. Силата, без която животът ни губи смисъл и надежда…

Книга с особена, неповторима атмосфера, с почти освободено от оковите стихосложение. Размисли и метафори против отчуждението, студенината и равнодушието.

Против бягството от реалния живот. Страдание от липсата на нежност или от отсъствието на признателност. Неизчерпаема добрина. Най-общо казано - всичко изтекло от душата…

Спря ме стихотворението, посветено на Дора Габе. Познавах Дора Габе и общувах с нея през последните 20 години от живота й. Написах и няколко книги за срещите и разговорите си с Нея.

Мнозина я подминават и пренебрегват - аз я боготворя. Докоснах душата й… Дора Габе мислеше за себе си, рисуваше съдбата си в действие, в дълбочина, говореше и пееше за света, за човечеството. И главно - за смисъла на живота…

Ето, тъкмо в това стихотворение, посветено на Дора Габе, виждам съпричастието, дори близостта на Мина с голямата българска поетеса. Виждам я, усещам я в разговорната реч, която придава простота, широта и вулканична художествена сила на книгата ” Душата - горе!”

Свойствен, отличителен авторски знак за радостта от живота, но и за болката от живота… “…и да тръгнеш в ураганните ветрое/като свещица в длани понесъл/свойта безименна мъничка песен…”.

Прочетох някъде, не помня точно къде, че електронната поетична книга „Душата - горе!” на Мина Карагьозова била елитарна. Което означава, че е насочена и отредена за елита.

Това, струва ми се, е прибързано, неточно определение. Поезията на Мина не е елитарна, а близка на разговорната българска реч.

На всичко отгоре хич не е претрупана с отвлечени, абстрактни образи и метафори. Мина Карагьозова пише просто, ясно и силно, с могъщ ритъм понякога. Защото гледа живота право в очите…

Вече прочетох книгата и преди няколко дни дадох израз на първите си впечатления. Днес я “разлиствам” отново. Готов съм да потвърдя всичко, което казах дотук. Да сложа нов знак за одобрение и благословия.

На първо място - Мина нашироко и сполучливо използва синонимното богатство на нашия език.

Това говори за разноликостта, силата и нюансите на художествената й реч. Поетесата не се лута в измислени светове. Разказва своя живот и анализира отношенията си с живота на близки и далечни хора.

Търси опора и в живота на природата. Обвързва чувствата си с конвулсиите и преображенията в кръговете на сърцето и душата. Открива любовта. Съди предателството. Страда в любовта, в предаността, в приятелството.

В поезията на Мина има всичко от прозрачната и мрачната тъкан на живота. В поезията й стои родът, семейството… Изправя се начумерен и се гърчи днешния български ден…

В стихотворението “На татко”, например, поетесата казва: “Ти знаеш, всичко отминава,/ пари, любов и земна слава/ превръщат се на прах./ Остават вечерите вкъщи/в годините едни и същи -/ да продължим със тях.”

Това е интимен разговор с бащата, превърнат в интимна лирика. В изповед. В послание към младите поколения в историческо време…”И някой ден, когато минем/ отвъдната черта,/ след преживените години/ остава паметта.”

Още не съм затворил поетичната книга “Душата - горе” на Мина Карагьозова. Обзет съм от мащабите на мисленето в тази книга, от ударното й мислене. Пълна е с живот, с историята на един живот. В нея се отразява и историята на времето, в което живеем.

Словото е натрупало срещи и раздели, любов и песен, и тъга. Наслагват се в книгата гласове на сродни души. Протягат ръце, привикват се и се сближават.

Има възторзи и разочарования. Има и образи и внушения, които макар и рядко, предизвикват несъгласие… Но то е в реда на нещата. Различни сме. Тъкмо различията ни привличат. А поезията на Мина Карагьозова не е женска. Човешка е, гражданска…

Ето го сега стихотворението “Белота”. Заглавието подсказва, че лирическата героиня е чиста, недокосната, неопетнена. В структурата му - протяжни строфи. Във встъплението му - малко тромава фраза. Но това ми харесва… Побутва ме, окуражава ме да чета нататък.

Макар че Мина е можела да чукне фразата оттук-оттам, да я поизглади. Добре, че не го е сторила… Трудно се тръгва и трудно се достига и улавя изящната мисъл и обобщението в нея. “…не запазих до края тъй топлата сила на огъня/и съм гладна и жадна, и съм бяла и скръбна сега… “. Любовна поезия…

Нататък стихът започва да звъни, да марширува, ако щете, да придобива и носи мелодична украса. “…тук е мрак и сама ще си светя във тихата скръбна тъма,/ и сама ще си пея, и сама ще се моля…”

И тъй - фразата стига до синтеза и обобщението: “…и са някъде другаде нощите живи - пясъци лунни,/ през всичките вечни и още по-вечните векове…” И тъй - любовно стихотворение за самотата. Добавям - и за усамотеността. Не е едно и също. Съдбата е участ. Принуда. Оставаш сам, когато хората, които си обичал, те напускат, изоставят те.

Тогава си казваш, че по-добре е да те прибере Господ. Да затвориш очи и да се махнеш от тоя свят… Усамотеността е друго състояние на духа. На всеки човек е присъщо. Уединението обзема творческа личност.

Поет, музикант, художник, например. Отключва поривът на въображението. …Просветва Божественото. Възможно е да измъчва и да руши душата на човека. На кръст да го разпъва…Усамотеността му пришива криле и го извисява.

Едно стихотворение - две живи взаимни сетива.