Валя Василева

Шкафът за обувки беше разположен, както повечето шкафове за обувки, в антрето зад вратата. Вътре винаги беше тъмно, мрачно и въздухът все не достигаше.

Обувките обикновено си мълчаха, някои бяха потънали в дълбок летаргичен сън, а други тихичко се прозяваха. Отдавна нямаше какво да си кажат помежду си.

Обикновено, когато на някои от тях им се удадеше повод да излязат за малко навън, после дни не им стигаха да разказват на другите къде са ходили.

Друг е въпросът доколко казваха истината, обикновено си съчиняваха и обичаха да дразнят с историите посестримите си.

Обувките бяха от най-различни видове и номера, спортни и официални. Нови и стари, летни и зимни - всички съжителстваха заедно.

Тези, на които им се налагаше често да излизат навън, стояха на пода пред шкафа - някакви сребърни бързоходки на господарката.

Обувките на господаря рядко се появяваха, но също бяха на земята пред шкафа. Господарката не работеше, гледаше си децата - момче и момиче, по на пет и шест годинки.

Господарят работеше много. Някакъв бизнес отнемаше почти цялото му време. Работеше по цял ден, по цяла нощ, понякога дори и в почивните дни.

Освен сребърните бързоходки на господарката, трябва да отбележим, че имаше и два чифта пантофи - розови и жълти.

Господарката носеше в къщи розовите пантофи, а жълтите бяха набутани в един от ъглите на шкафа. Пантофите никога не излизаха извън къщата, но научаваха всичко каквото ставаше в нея с най-големи подробности от обувките, които имаха късмета да излизат.

Те рядко се разхождаха из къщата, почти не влизаха в стаите, но научаваха всичко от пантофите до най-малките подробности.

Господарката обичаше да си купува обувки, не че имаше къде да ходи. Обикновено отиваше до пазара за магданоз, лук, домати. Понякога до местната бакалия за месо, мляко и хляб.

Почти всеки ден до някои приятелки, които имаха деца с възрастта на нейните и мъже като нейния, дето ги нямаше с дни.

Обичаха да пият кафета, да викат по децата, да клюкарстват и да се хвалят какво са си купили. Та тя - господарката понякога си купуваше обувки просто ей така - малко за самочувствие, малко за радост на душата.

Тайничко все се надяваше, че един ден господарят ще я изведе някъде. Той, както казахме, беше вечно много зает и все нямаше време за нея.

Един ден господарката си дойде вкъщи с пламнали бузи и радостна. Носеше пълни найлонови торбички и някакви пакети. Предния ден господарят й беше дал доста голяма сума пари, за да си купи каквото си поиска.

Естествено, тя си купи обувки. Извади ги от една голяма лъскава кутия, сложи ги върху масата в кухнята, полюбува им се, погали ги, взе ги и ги целуна, позавъртя се танцувайки с тях, а после ги постави, като внимаваше да не ги одраска, на горния рафт в шкафа.

Те наистина бяха едни много красиви и елегантни червени лачени обувки с високи, тънки токчета. Господарката беше истински щастлива от покупката си, тъй като бяха и от световноизвестна марка, с великолепен дизайн. А освен това миришеха на супер скъпи обувки.

Господарката ги беше видяла на витрината на бутиков магазин в центъра на града. Другите обувки изведнъж се разсъниха и се разшумяха завистливо.

Новите обувки престорено и надменно се закашляха, било им мрачно и задушно, а освен това не били свикнали на такава спарена миризма.

Идвали от лъскава витрина, разположена на централна улица. Били свикнали всички да им се възхищават, да им е светло и слънцето да блести от тях.

Затова навириха капризно червените си лачени нослета, завъртяха нетърпеливо задните си части, тропнаха с тънките си единадесетсантиметрови токчета и казаха:

- Колко е задушно тук! Чувстваме как ни прилошава! Гади ни се! Всеки момент ще припаднем! Помощ! Задушаваме се! - но за съжаление нямаше кой да ги чуе, господарката не знаеше езика на обувките, а останалите обувки нищо не можеха да направят, освен да им съчувстват. - Надяваме се скоро да излезем оттук! Ние сме много специални обувки, световноизвестни и маркови! Направени сме да красим само лъскави витрини, да ходим на петзвездни купони и партита, да се разхождаме по огледални подове и настилки…

Другите обувки мълчаха скромно, а обелените им носове се забиха още повече надолу. Токовете им бяха наръфани от различните камъни, които бяха срещали по улиците на живота.

Най-много си мълчаха жълтите рошави пантофи. На тях отгоре пишеше „Love”. Тях ги изкарваха навън само, когато идваха гости.

Обикновено това беше една дебела и много стара леля, която идваше два пъти в годината по празници - Великден и Коледа.

Тя имаше гъбички между пръстите на краката си, които уж все лекуваше с някакви мазила, но явно гъбичките бяха много упорити и тя все не можеше да се отърве от тях.

Господарката знаеше, че лелята има гъбички на краката. Затова тези пантофи винаги нарочно бяха бутнати в ъгъла на шкафа и се изваждаха за редки гости с риск да хванат гъбички на краката, освен ако вече нямаха такива.

Една вечер господарите трябваше да отидат на гости. Господарката дълго се обличаше в спалнята. Нали рядко й се налагаше да излиза на официални вечери, беше загубила тренинг, а освен това беше и напълняла.

Все пак успя да се облече що-годе елегантно, в една черна, дълга и широка рокля. Май само тя й ставаше от напращелия гардероб.

Сложи си дълъг, червен гердан, висящи червени обици с форма на череши и метна червена лачена чанта през рамо.

После отвори шкафа за обувки. Всички те се напрегнаха в очакване. Не знаеха кои от тях ще бъдат предпочетени от господарката, но тя без колебание посегна към новите червени маркови обувки.

Те радостно навириха носове и с гордост завъртяха задните си части към останалите обувки. Последните обърнаха носове от светлината, нали все бяха на тъмно и въздъхнаха с надежда, че и техният ред все някога ще дойде.

Надяваха се, че поне новите обувки ще донесат някоя свежа клюка, някакъв слънчев лъч в иначе скучното им и мрачно ежедневие.

След четири-пет часа господарите се върнаха. Господарят, както винаги, мълчаливо събу обувките си, сложи чехли, взе вестник и отиде да гледа телевизия в хола.

Естествено не забрави да си сипе уиски и да запали пура. Неговите обувки важничеха, имаха се за нещо повече от женските обувки и по принцип не говореха с тях.

В това време господарката отвори ядосана шкафа, захвърли марковите обувки вътре и каза високо:

- Отвратителни обувки, такива мазоли ми направиха, кожата ми се отлепи с кръв, никога повече няма да ги сложа. - господарката повече говореше с обувките си, отколкото с господаря.

Другите обувки се вцепениха от изненада. Господарката беше много добра, кротка и търпелива жена. Никога не я бяха чували да говори с такива жлъчни и горчиви нотки в гласа.

Марковите обувки не й останаха длъжни, изчакаха господарката да затвори плътно вратите на шкафа, навириха важно носовете си и се обърнаха към останалите съквартиранти:

- Ами тя като яде толкова много, щеше замалко да ни смачка с дебелите си бизонски крака. Все пак ние сме маркови обувки, направени сме да ни носят елегантни крака с фини аристократични глезени, на които да блестят златни или платинени гривнички, а тя хем иска да яде много, хем иска да носи такива обувки като нас…

- Е, кажете поне как изкарахте, какво видяхте? - попитаха със зле прикрита завист жълтите рошави пантофи, на които пишеше “Love”.

- Амиии, то, те всички нас гледаха. Господарката само си кръстосваше дебелите крака, въпреки че ние нарочно много я стискахме. Ако можеше, тя щеше да ни качи на масата, за да ни видят всички, но все пак не беше прилично. Господарката, както ви казахме, яде и пи много, краката й се подуваха и отичаха все повече и повече. Тя геройски изтърпя нашето стискане, като все по-предизвикателно ни навираше пред очите на хората. Като че ли предчувстваше, че това ще й бъде за последен път. А господарят през цялото време не сваляше очи от една слаба госпожица с много елегантни и стройни крака, напъхани в някакви обикновени кафяви мокасини, даже си размениха и телефоните, когато господарката си хапваше баклавички.

Другите обувки вече бяха започнали да се прозяват, а червените лачени обувки продължаваха да се хвалят единствено пред жълтите рошави пантофи с надпис „Love”.

Те поне със сигурност щяха да излязат на поредния празник да украсят гъбясалите крака на дебелата леля, а марковите обувки едва ли повече щяха да видят бял свят.