фрагмент от едноименна монография

Лалка Павлова

Наскоро в разговор с един приятел, доктор по философия и магистър по литература и изкуствознание, стана дума за това доколко литературният критик в интерпретацията си за конкретна художествена творба има право да говори за политика. Според него това не е желателно.

Някои произведения обаче задължително го изискват, но критикът трябва да отразява точно и вярно политическите позиции на автора, а не своите собствени. Напоследък например интерпретатори на разказите на Елин Пелин си позволяват да представят Станоя и Андрешко (разказът „Андрешко”) в отрицателна нравствена светлина като нарушители на закона, защото укривали реколтата си и не си плащали данъците, а съдия-изпълнителя - като съзнателен служител на държавата, забравяйки политическите възгледи на автора, категорично заявени в статията му „За едни майка, за други мащеха” (сп. „Селска разговорка”, ноември, 1902 г.).

Не е възможно критикът да анализира семантичните пластове на исторически роман и да не отрази политическите особености на периодите, които той засяга.

Защото всъщност самата история е политика! Мисля, че така схваща нейното съдържание и историкът османист Вера Мутафчиева, защото и в романа си „Последните Шишмовци” тя открито изразява своята оценка за Изтока и Запада, за католицизма и православието:

„От столетия католишките владетели считаха, че животът на Балканите е някакво неприлично изключение от порядъчния християнски свят. Тук си живееха, както щат, всякакви еретици - започни с православните като цяло и свърши с богомили или исихасти. Тук владееше друг ред - нямаше ред в единствения правилен, католишки смисъл на думата. И макар че кръстоносците не успяваха да върнат в пътя заблудените овци от Югоизтока, защото ставаха все на кръстоносци при няколко битки с българи и гърци, католишка Европа не бе се отказала от своята кръстоносна задача: да въведе ред на Балканите.”

Третите показания на Великия магистър на католическия орден „Свети Йоан”, с които започва втората част от наратива на романа „Случаят Джем”, бих определила като възлов център на цялото му съдържание.

Посрещането на Джем на остров Родос е разделено на две части и е използвано като специфична композиционна рамка, в която са вписани оценките на историка-османист Вера Мутафчиева за генезиса, същността и причините за взаимоотношенията между Изтока и Запада, загатнати още в автопредговора на творбата:

„Никога повече - отколкото по време на случая Джем - не е било така лесно постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някои считат - от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра.”

И ако в този автопредговор историческата истина е само имплицитно загатната, без да се навлиза в подробностите на проблема, то сега, в началото на втората част от романа, от позициите на изминалото историческо време, Вера Мутафчиева заговорва с гласа на Великия магистър Пиер Д‘Обюсон, за да разкрие своята гледна точка за отношенията между Изтока и Запада.

Разгърнатият исторически анализ дръзко сваля маските и на служителите на Папството, и на политиците, и на поредицата от учени-историци, които в продължение на векове се опитват да скрият истината за случилото се, защото над историческата и географската фаталност „е стояла човешката воля - волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос” в неговото начало. За тях са добре дошли и географията, и фаталността. Те са ги използвали умело.”

Никой от литературните критици (поне от всичко онова, което имах възможност да изчета, а то не е малко!) не засяга тази част от романа на Вера Мутафчиева, сякаш всички се боят да не се „опарят” на огъня на голата му истина.

Затова, въпреки сравнително немалкия обем на откъса, ще си позволя да цитирам проникновения анализ с автентичното слово на историка-философ и османист Вера Мутафчиева, влязла „в кожата” на великия магистър Пиер Д‘Обюсон, застанал пред Съда на Историята:

„Простете, ще се отклоня от разказа си, но държа да имате предвид нещо затъмнено, прескочено от историята на чинквеченто: края на Изтока като европейска сила.

За хилядолетие - това е половината живот на християнския свят - Западът бе загубил своето първенство, беше се оварварил.

Тук владетелски домове никнеха като гъби, образувайки нетрайни държавици, вплетени в сложна зависимост, хранени от по няколко хиляди крепостни и отбранявани от няколкостотин войника. Издребня мярката на Запада.

Едничкото, което още го спояваше, беше Рим, Папството. Слаба утеха.

А през това време Изтокът излезе далеко напред, него варварите не оварвариха, той ги превърна в свои поданици или съпътници, издигайки ги на равнището си,

Византия!… Имате ли представа вие, наследниците й, какво бе Византия за Средновековието?

Това, което петнайсетият век на Запад си приписа като свое постижение - откриването на човека, възраждането на античното наследие, на положителната наука, ако щете - всичко това бе живяло без прекъсване във Византия, тя го пренесе от древността към по-ново време.

Византия беше мостът между две цивилизации, блестящ мост, подчертавам, макар да съм западняк и католик.

Докато на Запад един крал рядко знаеше писмо, не само във Византия, но и в издънките й като България и Сърбия, владетелите биваха поети, книжовници. Какво ми навирате в очи Лутер и лутеранството - решаващият духовен поврат!

Векове преди Лутер на Изток се ширеха ереси, от чиито трохи хранеше недоволството си селянията на Запад; Изтокът имаше цяла своя противоцърковна книжнина, пренасяна тайно, лист по лист на Запад.

Странно ви се струва, нали, че един служител на Рим така принизява своите, това не ни е присъщо, да. Но ние бяхме длъжни да знаем какво са Византия и Балканите, защото ни пречеха.

Пречеха, думата е точна; изминали са пет столетия и някои истини могат да бъдат изговорени високо.

Пречеше ни свободомислието в Европейски изток, където един цар си позволяваше съпруга - еврейка или актриса, където самите владетели бяха често еретици, където се ширеха всякакви възродени езически течения и обществото живееше свободно от верски, съсловен, народностен предразсъдък; пречеше ни това, че в Изтока църквата бе подчинена на светската власт и по тоя начин даваше лош пример на западните господари; пречеше ни най-сетне, а може би преди всичко това, че Византия и спътниците й  умееха като никого да произвеждат, да търгуват.

Те държаха в ръце пътищата между Изток и Запад, налагаха ни цени и мита, играеха си с нас - ние, които владеехме тайните на стъклото, стоманата, сахтияна и сърмата.

Една хилядолетна империя понасяше всевъзможни удари от диваци и варвари, стопяваше ги или превиваше, растеше, намаляваше, падаше и израстваше наново из пепелищата… Приемници на наследството й, свалете шапки пред Византия!

И изведнъж - Завоевателят. Нарекоха го „големия страх при завоя на историята”! Смешни сте ми, простете. Завоевателят заплаши Европа, като усложни левантинската търговия и разсипа няколко наши крепости. Но много повече направи той за нас: Завоевателят ни отърва от Византия.

Не сте ли разсъждавали защо именно петнайсетият век отбеляза нов етап в развитието на Запада; защо именно тогава градовете ни забогатяха и гражданството се замисли за повече от хляба, та докара на главите ни Реформацията и всякакъв вид революция?

Отговорите ви са верни само донякъде. Аз ще ви кажа моя: през петнайсети век Западът получи освобождение. Освободи го Мехмед Завоевателят, говоря ви самата истина. (И като си помислиш, че до днес в Рим не е издигнат паметник на оня късокрак, дебеловрат Османовец и мой личен враг!)

За какво впрочем се отклоних тъй много? Да, обяснявах ви сложността на противоречията, през които си пробиваше път нашето време.

Най-кратко, те се изчерпват така: от една страна, все още оцелелите владетели на Изтока (брояха се на пръстите на една ръка - маджарският, преди всичко полският, руският) бяха готови на известни жертви, за да пресекат османското напредване и отхвърлят турците, но не чак толкова назад, та да възкръсне и държавата на някой твърде могъщ съсед.

От друга страна, Западът, току-що отпразнувал смъртта на Византия, беше се втурнал да вземе своето в дележа на световните блага.

И тези десетки процъфтяващи западни градове, които се надигаха с всеки изминат ден, и тия десетки дребни, но вече закрепващи господари виждаха в Турция не само заплаха.

Турците бяха за тях богатият простак, комуто можеш да набуташ лъскава и евтина стока срещу добри пари; за тях турците бяха охолният лентяй, който не обича работни или търговски напъни и ще остави тази черна, но твърде доходна дейност на франка. (Както знаете - назоваха ни с общо име - защото за тях пък ние си останахме хора, недорасли духом, отдаващи на труд и алчност излишни усилия, когато същите тия мюсюлмани използваха времето си твърде разумно: дояждаха наследството на Византия и Балканите.)

В целия пъзел противоречия навярно немалко принасяше Папството итрябва да разберете неговите трудности. Досега то бе просъществувало по очевидни причини - всекиму от многобройните западни господари беше необходима църквата, понеже тя благославяше господството им над селяните, осветяваше крепостното право.

Един неогласен от Светия отец владетел спокойно ставаше жертва не на заговор (заговорите гъмжаха и никой нямаше нищо против тях), а на селски бунт - селянинът не би сгрешил пред бога, ако пребиеше някак такъв господар.

Но промяната в живота на Запада болезнено засегна Папството. Градовете богатееха. Това означаваше, че новият вид първенци (търговци, притежатели на работилници) не търсеха благословията за своята власт, тя бе осветена от парите. Собственикът не принуждаваше да му работят - него го молеха да му работят. Той плащаше.

И ето такава подробност преломи живота на Запада и отбеляза Новото време. Тук сте напълно прави в своите разсъждения: простото заплащане на човека, който работи, измени всичко. Тогава Рим почувства несигурност в бъдещето; Рим никога не се е самоизмамвал.

Затуй светите отци от мое време не оставиха велики имена; те преминаха в историята като дребни интриганти, многоженци или лихвари - нямаше го предишното поле на властта им.

Те опитваха да се нагодят към новия ред на нещата, като участваха в борбите между владетели и градове, като редуваха жестокостта с всеопрощението. Надяваха се да изплуват над присъдата на времето с неговите собствени средства; отлагаха края на нашата власт. Рим отново беше пред победа на варварите. Но сега варварите идеха отвътре. По-точно: отдолу.”

(курсивите вътре в цитата са съобразени с употребата им в текста на романа)

В показанията на Великия магистър са откроени причините за пасивността на Запада спрямо османските нашественици в Източна Европа - католически Рим се е „освободил” от православието с помощта на мюсюлманите.

В словото му прави впечатление и честата употреба на думите „власт”, „владетели”, „владееха” и техните контекстови синоними, като във финалната им част те са съчетани с акцента върху новия бог на обществото - парите.

И ако в миналото служителите  на Папството са утвърждавали социалното разслоение на обществото като предопределено свише, сега парите са способни да свещенодействат вместо тях и да превърнат и най-неморалното дело в праведно.

Тази аналитична част от словото на Пиер Д‘Обюсон, умело съчетаваща средствата на научния и публицистичния стил, е „обрамчена” от описанието на посрещането на Джем на остров Родос.

Крепостните стени са пищно украсени с цветя и килими, терасата на Джемовите покои е покрита до ръбовете и прилича на голяма, ярко осветена зала.

Страноприемницата на Франция, в която го настаняват, блести от великолепие - леглото е застлано с копринен балдахин, малкото писалище е инкрустирано със седеф и корали, наоколо всичко е покрито с тигрови кожи и безброй атлазени възглавници.

Портретното описание на Джем също е впечатляващо: „Срещу мен яздеше бавно, за да отговаря на приветствията, един съвсем не дивак. Светъл, както биват нашите младежи от Нормандия и Елзас, може би само по-цветно рус, с по-подчертан израз. Да, именно туй ме порази най-силно: изразът на мислещ и чувстващ човек, който не покриваше моята представа за душевния мир на ориенталеца.”

Типичното католическо лицемерие, за което говори Вера Мутафчиева и в предходните части на романа, тук достига особена висота - на фона на пъстрата красота и празничен шум като плесница прозвучават думите на Д‘Обюсон:

„Мислех си, че ние почти обиждаме строгото величие на Родос с тази просташка пъстрота, но тя подхождаше на госта ни - дивашкия принц.”

Финалът на показанията му откроява същото лицемерие, но вече „облечено” в мащабни планове за използването на „дивашкия принц” Джем за целите на Папството.

В адресираното до Светия отец писмо Великият магистър очертава евентуалната полза от пребиваването му в католическия Орден на остров Родос:

„Във възможностите на християнството е сега да изтребим ненавистния мохамедански род. Ако доставим войски на Джем, неговите привърженици ще се вдигнат бързо. (…) Никога не сме имали по-сгоден случай да си върнем Морея и част от Архипелага - а каква слава ще спечели с това Ваша светлост!”

И въпреки че слабо вярва в успеха на предложението си, защото добре познава Европа и Папството, Великият магистър написва и няколко други писма - до владетелите на Англия, Франция и Испания, до Венеция, Генуа и Флоренция, дори до унгарския крал Матиаш Корвин, който може би единствен от всички би приел участие в подобен план, защото не е тясно свързан с интересите на Запада, но пък походът срещу османците би могъл да възроди Сърбия, Босна и България.

Някак необичайно за аналитичния пресметлив ум на Д‘Обюсон, показанията му завършват с едно романтично описание на нощта на 29 юли 1482 година, от което обаче читателят инстинктивно потръпва, защото през онази нощ някакво неназовимо напрежение изпълва дори въздуха над Родос: „Струва ми се, че тъй бива през нощи, когато се замисля или уговаря убийство.”

Третите показания на Пиер Д‘Обюсон пред Съда на Историята, по своите семантични акценти, напомнят Гео-Милевата поема „Септември”, чийто втори фрагмент в синтезиран вид представя съдържанието на цялата творба.

По подобен начин подхожда и Вера Мутафчиева. Прекрачването на границата между исляма и християнството е своеобразен бунт срещу морала и закона в Османската империя, а лицемерието и коварната пресметливост на католическия Орден и

Папството са онова „оръжие”, с което ще бъде постигнат „погромът” на вярата и надеждите на Джем. Финалният израз подсказва на читателя какъв ще бъде краят на неговия живот - след като „изстискат” и последното възможно злато от бюджета на Османската империя, отпускано от Баязид, за да бъде държан Джем като пленник, той ще бъде убит именно от тези, които сега се представят за негови спасители.

„Канавата” на сюжета вече е положена, остава в следващите части на романа читателят да бъде запознат и с подробностите.

Западът и Изтокът, ислямът и християнството, миналото и настоящето вече са се срещнали и са подготвили бъдещето на Джем султан.

А бъдещето, още с първите си знаци, бележи едно мъчително битие - решенията за живота и смъртта на Джем от този момент нататък са в ръцете на Големия съвет на Ордена.

И все пак след написаното от принца писмо до брат му Баязид, поне в смъртта Джем все още има избор:

„Аз вече не мисля за живота си, той принадлежи на брат Д‘Обюсон. Искам едно - да се оправдая пред нашите, пред паметта на баща ми, пред потомството и историята. Аз съм се предложил на Баязид. Нека ме вземе и убие - ще ме е убил той; нека ме остави християнски пленник - ще го е направил той…”

Изписаният лист на писмото, което Историята „удобно” не потвърждава, считайки, че то или е унищожено от хората на Великия магистър, или от самия Баязид, лежи под свещта като присъда и завещание.

А невидимата, дълга наказваща ръка на Ордена вече започва да доказва на Джем, че от този момент той е фетиш, кукла на конци, той няма и не може да има своя воля, а ако не се подчини, го очаква съдбата на младия брат Йоаким, имал дързостта да подслуша и предаде съдържанието на решенията на Големия съвет за бъдещето на Джем - рано сутринта рибари го откриват удавен и с пробит череп.

Така драматичните обстоятелства около „случая Джем” придобиват все по-голям трагичен оттенък.

Последните (четвърти по ред) показания на Великия магистър извеждат на преден план новото положение, в което е поставен Джем  (пленник на Ордена, чиято съдба е в ръцете именно на Пиер Д‘Обюсон), на фона на европейската история.

Тя обаче също е в ръцете на Ордена, тъй като именно от това къде ще бъде пратен Джем, зависят историческите събития и процеси в Европа.

Ако Джем отиде при унгарския крал Корвин, би избухнала война между маджарите и Папството. А Светият отец не би простил на Д‘Обюсон това, защото след смъртта на Завоевателя, за да запази властта и трона си, неговият син Баязид е започнал „да раздава милости” на Запада и в скоро време той би могъл да заеме първото място в търговията.

А това за Папството и Европа е много по-важно от благото на Ордена и Христовата вяра, тъй като касае първенството на Запада от материална гледна точка.

Затова опазването на пленника Джем е от изключителна важност, в този исторически момент той е такъв „силен коз” в международните отношения, че „не би могъл да остане собственост на такава дребна сила като Ордена”.

Джем е престанал да бъде кандидатът за султан на Османската империя, престанал е дори да бъде човек, превърнат е в стока, която всеки иска за себе си: „Много по-могъщи - Папството, Франция, Венеция или Маджарско - ще извършат необходимото, за да го получат.”

Именно в последните показания на Пиер Д‘Обюсон Вера Мутафчиева за първи път вербализира съдбата на Джем като важен исторически „случай”, дал названието на целия й роман.

Употребената шест пъти дума в контекста на словото й („случаят, подарен ни от провидението…”, „възхитени, благодарни на случая…”, „аз да водя случая Джем…”, „докато този случай…”, „най-ненавистната фигура в случая Джем…”, „аз самият бях жертва на този случай…”) имплицитно вписва възприемането му като мултиплицирана човешка съдба на фона на световната история, която трябва да накара човечеството да се замисли.

Джем е ценен само като стока, като разменна монета и когато тази „стока” се обезцени, тя ще бъде захвърлена на бунището на Историята.