В поетическия свят на новата книга „Реставрация на обелиска” от Боян Ангелов

Петър Андасаров

Това е неговият живот - на поета Боян Ангелов, а изповедните думи са от стихотворението му „Вълнообразно” от най-новата негова стихосбирка „Реставрация на обелиска”.

Винаги съм си мислил за мястото на твореца и за близостта или отдалечеността му от думите. Най за завиждане е този, който се втурва още от началото през лъкатушенията, зигзагите, паданията и възвисяванията във времето, наречено живот. Затова те са и щастливите.

Отминавам хала на заобикалящите всякакви сложности на пътеките и пътя през него. И знам, който без страх, без мисъл дали ще спечели или ще изгуби, върви до последно издихание, напреко през риска, той ще дочака успеха.

Слушал съм - животът е безкраен, с плитчини и дълбочини, с кротки и буреносни вълни като тия на истинското море. И аз така си помислих още при срещата ми със стиховете в първата книжка на младия тогава поет Боян Ангелов „А върху ножа - детелина”.

Знаех вече, че той върви изправен през него, готов да срещне и романтични повеи, и смъртни ветрове. Вярвях, че за него живота има начални стъпки по равното, задъхани в подножията, и сизифовски из почти отвесното стръмно.

Като добавим и това, че той е с философско мислене и се занимава с науката философия, съвсем е естествено да му е известна сентенцията: „Животът е бягане на дълги разстояния, успяват тия, които издържат до края”.

Пренесена тая ми описателна мисъл към морето и вълните означава, че щом оприличава животът си с тях - съзнателно преодолява тяхната стихия, очаквайки и бял шепот и тъмен грохот; и примамлива тайна из дълбините, която може смъртно да те прегърне. Но … това е половината от истината, която е в стиха „Вълнообразен ми е животът”.

Като прочетох обаче и другият - „а мечтаех за мълниеносен”, разбрах и цялата философия за живота на поета Боян Ангелов.

Вярно е - тръгнал с цял ръст през живота, посрещайки всички изненади и изпитания, той извървя свой път до тука, остави светещи знаци по него и продължава да е изправен.

А сбогувайки се с мисълта за лесни победи, той явно се е разделил в точния миг и с мечтата си за „мълниеносен живот”. И слава Богу, иначе нямаше днес да се радваме на стиховете от досегашните му стихотворни книги, повечето от тях знакови за поетическото му творчество.

И отличителни в навалицата огромна от книги, някои от тях с претенции, че са единствени, а всъщност с неясни, с мътни мисли.

Тия размисли превзеха цялото ми внимание когато преброждах светлите пространства между двете корици на стихосбирката на Боян Ангелов „Реставрация на обелиска”.

Но до част от тях вече бях стигнал след прочита на предишни негови сборници със стихове, застоявайки се най-дълго над „Далнина”, „Поледица”, „В сянката на хоругвите”, „Последна риза” и „Почти на поглед”.

А размислите бяха всъщност моите усещания, поникнали от думите на автора им. За да разбера, че при него се е случило чудото - хармония между творец и слово.

Да, Боян Ангелов се оглежда във всяка своя дума, тя съдържа „кръвните телца” на негово чувство и негова мисъл. Затова и вярваме на искреността в изповедите му чрез тях.

А чрез подбора на необходимите, на най-точните за израз на своя характер идея, позиция, той ни представя всъщност своя образ на творец. И своето присъствие в живота и в литературата като човек и като поет.

За хармоничното съжителство между тях свидетелствата са в поведението на автора и словата в стиховете му. Боян Ангелов е благонравен и себеотдаен човек, с достойнство на българин, родолюбец и верен пазител на традициите и на историята българска.

С поглед и към далечни хоризонти и селения с евристична проницателност. Той тръгва винаги от корена към цъфтежа и плода, осъзнава, че отделният подвиг е емблемата на героизма, струната на сърцето ражда музиката на любовта; „малкото прави голямото, а то никак не е малка работа!”

Знае, че човекът може да е като овца в овче стадо, но и личност - символ на знаме! И още - както живее мигновенията си - с радост или болка, така честно да търси и думи за тях.

Доказателства по страниците на „Реставрация на обелиска”? Ето: „Преминал зрелостта, преминал/през рискове и край съблазни,/животът ми е трансформирал/гнева в усилия напразни.”/„Преминаване”/, „От скоростите кой ще ни избави,/щом пред покоя сме с прибрани длани?”/„Покой”/, „Знам колко неупехи предстоят,/докато хубавата вест политне.”/„В покрайнините”/, „Пак неделята ще изтънява/в аксиомите неоспорими,/че ще се пилеем като плява/ в сянката на идващите зими”/„Неделя”/; „Духът е щедър дом на всяка мъдрост”/„Открехната врата”/,”плахо пламъче,/въздух щом влезе,/ще пораснеш/ до огън всевластен”/…но припомняй ми,/пламъко страстен,/че суетна е днешната слава”/„Плахо пламъче”/, „А съмненията не бяха ли портиери на участта ни?/Етикетите си не махнали,/нискостеблени грандомани се кикотеха пронизително/из ограбената родина”/„Познание”/, „От усмихнати маски/бликат ласкави звуци,/но очаквайки ласки/получавам юмруци.”/„Карнавал с непознати”/; „оставете подлеците в техните предателски ямки!/Нека подълстват, колкото си искат!… сред реставрацията на обелиска.”/„Реставрация на обелиска”/.

И от същото стихотворение: „Той се издига вече тридесет и пет века,/напомняйки ни, че нищо не се е променило./ Човекът остава враг на човека-/да го унищожи дава драго и мило.” И още доказателства: „Не се научих да живея./Живея, колкото да страдам.”/„Свободно падане”/; „Всеки връх/не се казва Парнас/и не всички мечти/са химери.”/„Сфери”/, „Пътеката ще се вплете/в шосе безлико. Да бъде възрастно дете/не иска никой.”/„С лице от облак”/, „Изпълнен е светът с крилати ствари” /„Тресавище”/.

И последното свидетелство, то е от стихотворението „Знаме”: „Което е минало, не се забравя. То става частица от общата памет. От Ботев към Вола постъпателно зазорява/ и пътят незримо превръща се в знаме.”

И в тези примери дотук са явни и доказателствата за ярката образна система, за характерни черти в оригиналната поетика на Боян Ангелов.

И стане ли дума за нея веднага в съзнанието ми изникват двата последни стиха от стихотворението „Подир живота” в първата му стихосбирка „И върху ножа-детелина”: „Дано във тъмното ми светят/на татко белите коси!”

И какво богатство от метафори има в последната засега негова книга: „Той/котаракът/ нехае, че няма зъбче,/че разхожда/ след себе си мрака.”/„Вълнообразно”/, „Станах черупка на орех,/който лежи под листака”/„Покаяние”/, „Като смокинови листа/се зеленеят/отломъците на скръбта”/„С лице от облак”/ „Напуснатият град въздиша/с хриле на тигрова акула”; „Той броди из витошките била/сякаш се разхожда по ръба на историята” /„Иван Вазов”/. Има цели стихотворения в тая книга, които са еднолицева или многолика метафора, а и цели или частични куплети като:

„Смрачаването не е здрач,
нито е още нощ същинска.
Като разкайващ се палач,
отдалечил страха от риска,
смутено месецът пълзи
от облак в облак и не смята
лицето си да отрази
в просъниците на водата. /”Разделение”/

Или:

„Могили - бременни невести -
лежат в салкъмите
на Смилец
и дъвчат бурен вместо биле
под облаци
от скръбни вести.” /„Равновесие”/

Но длъжен съм да отбележа нещо твърде важно за метафорите и в тази книга, а и в цялата поезия на Боян Ангелов.

Нито една от тях не е изсмукана от пръсти, от камарене на дума върху дума, нито от сблъсък между тях, за да родят образ „модерен” и от Нищото да излезе Нещо.

Напротив - метафорното тук се гради от предметно-вещественото. И обратно. И ще си послужа с думите на ерудита-полиглот Владимир Свинтила:

„Във връзка с метафоричността, истинската, си спомням за натурността на абстракцията в старите наши богомилски текстове и книги: „Видях лицето на бога червено като нажежено желязо.”

Явно метафорите на Боян Ангелов имат влияние от народопсихологията, с която той е тясно свързан. Затова и поезията му е привлекателна и дори пленителна. За което допринасят естествено и хармонията между баграта и звука, заедно с отблясъците и полутоновете, които съдържат думите му.

И правят стиховете му мисловно съдържателни и красиви. Видно е - звукозаписът в поетиката му има своя принос за общото звучене на стиховете поотделно и като цяло.

И на още една черта от характеристиката на поетическото творчество на Боян Ангелов ще се спра в този мой отзив - особения подход към стихотворчеството.

Ще забележите, знам, че освен разнообразните рими и асонансните техни варианти, те са ту съседни, ту кръстосани и най-вече първите придават особено песенно внушение и са музикално-смислово красиви.

Силен, извисен акорд в най-новата книга на Боян Ангелов е последният цикъл в нея „Перлата на окото ми”.

Стихотворенията в него са или със заглавия или с посвещения на достойни български творци, вдъхновени от българска земя и наши символи.

С техни послания, отблясъци, адресирани до времето и до нас. В основата им е конкретен исторически факт, миг или стих от живота и творчеството на тия легендарни личности на България.

В „Охридското езеро” - „кервани от винари го обхождат”, в едноименното стихотворение, Добри Чинтулов „…препасва сабя френгия,/знамето после развива, развива”.

В диалог задочен Нешо Бончев призовава Марин Дринов: „Брате Марине, създай държава!/Умирам вече… Ти продължавай!”. „И пие вода поетът/сладка вода от сопотски извор” в стихотворението „Иван Вазов”, а с двата стиха от „Демир Хисар” авторът продължава преклонението си пред Димчо Дебелянов: „Непобедено, бойното поле/заспива, но с един поет по-малко”.

Продължава казвам, защото стихотворението „Дебелянов” в първата му книга завършва: „Към поета лети куршума - /смърт ли носи или победа?!” И по-нататък: ескадронът полита, а Йохан сред мъглата се скита в „Христо Смирненски”, в стихотворението „Ненагледност” „…Вапцаров е вселена,/от неговата вяра озвездена…”, „Месец май е, но не този май,/който трябва да бъде септември е от стихотворението „Гео Милев”. Иван Нивянин „млад си отиде и млад остана - мъртъв сред живите,/жив между мъртви.”

Всички те са в пантеона на духовната ни история, талантливо възпети в страници от книгата „Реставрация на обелиска”.

Познавам творческия път на Боян Ангелов и съм категоричен - поетическите знаци по него са ярки и водят към лоното на значимата ни национална поезия.

Каквито и класации да се правят - сега, утре, когато и да е - той ще има място в ложата на съвременната българска литература.