Яна Вълчева

ВАГОН ЗА ДВАМА

Тунелите са извор, не разбираш ли?
И в края им се ражда светлината…
В един далечен ден ще се завърнем
за резен време в спомена за влака.
На гарата ще има ли очакване,
дали ще се затичаш да ме срещнеш?
По мислите ни тлеят отпечатъци
и мирис на малинови надежди.
Светлинен скок и ето те при мен.
Какво като е празно на перона?
Животът се побира в резен време
и в две ръце, които да ме стоплят.
Тунел отново. В края нещо пламна -
запали хоризонта на тъгата.
Телата ни в един вагон за двама
се стичат по ръба на светлината…

ЗНАЕШ ЛИ КАК

Всъщност знаеш ли как се обича?
Като дъжд, като гръм, като буря,
сладострастно, дори неприлично.
И за чужди очи да е лудост.
Да! Така, така се обича!
До без дъх, до безкрайност човешка.
Всички други за теб да предричат,
че си моята пагубна грешка.
И какво като пак съм сгрешила,
щом кръвта ми е в точка ”кипене”
и усещам се истински жива
от ръцете ти нежни по мене…
Вече знаеш ли как се обича?
Всъщност знаеш - така, като тебе,
непонятно и лудо за всички,
все едно този миг е последен.
Все едно ще се срути земята,
ще изчезна далечна и чужда…
Ще ме търсиш, а мен ще няма…
От такава любов имам нужда!

РАЗГОВОР

Ще седнеш срещу мен, ще ме погледнеш,
по струните зад нас ще пламне джаз,
две силни думи в гърлото ще стегнат
вълнението в дрезгавия глас,
две чаши ще звънят, за да празнуват
остатъците в нашите души,
любим рефрен неволно ще рисува
момиче и момче в кълбо от дим.
Ти някак ще притихнеш, ще угаснеш
и нещичко, уви, ще премълчиш,
ще скрием спомен в празничния блясък,
вината с вино пак ще изплатим…
А после ще си тръгнем под липите,
тъга ще бликне в моите очи…
Но някъде дълбоко, там в душите
навярно вече няма да боли.