Бойко Беленски

откъс от новия роман на автора, посветен на Христо Ботев

ХIV

- Христо, спиш ли? - попита Венета.
- Вече не - отвърна той със задрямал глас.
- Иванка пак повърна.
- Навярно я прехранваш… - допусна, щом стана и я погледна.
Страхуваше се да вземе в ръце това видение, рожба на неговите бащински въжделения. Ръчичката й закачи провесеното над люлката звънче. То се залюля и посипа медни звуци.
Христо смяташе за пресилена шетнята на Венета около новороденото. Със своето майчино чувство жените си придават голяма важност. Също както мъжете с бабаитлъка си. Но тя възприемаше като вътрешен повик нуждите на новороденото. По силата на опита повторението усилваше ангажиментите и отговорностите.
- Теглото й намалява ли?
-Може да не намалява, но не се и увеличава.
Бащата опипа бебешкото челце:
- Май има температура.
- И на мен така ми се струва. Ще й сложа кърпа с оцет.
Той се реши, взе и разлюля момиченцето. То запищя с всичка сила.
- Ще й причиниш морска болест.
Когато детето се успокои, унесе и заспа, Христо отново си легна. След няколко часа Иванка се събуди. Усетиха, че е по-добре и Венета започна да я кърми. Той гледаше как дъщеря му суче с невероятен апетит, издува бузки, чак се задавя. Нямаше време да преглътне, защото отново и отново всмукваше живот. За нея не съществуваше нищо друго, освен една гърда и желанието да напълни устата си с бялата течност, която даваше сили и смисъл за съществуване.
Бащата беше щастлив. Какво от това, че не е момче? Че не е наследник на фамилията! Все пак беше неговото дете.

Вече трети ден Христо го нямаше. Венета изми съдовете, нареди ги на една полица да съхнат, изпра пеленките… Накрая вече не знаеше какво още да направи, къде да дене ръцете си. Много по-късно вратата се отвори. Съпругът прекрачи прага и пристъпи на пръсти в стаята. Мислеше си, че половинката му вече спи и внимателно запали газеничето. Тя се надигна. Той спря срещу нея, все едно изненадан, че я вижда. Вгледа се в лицето й така напрегнато, сякаш прехвърляше през ума си - къде може да са се срещнали. Човекът, който влезе в стаята, не беше същият, както от предишните дни. На Венета бе достатъчен един поглед, за да прецени, че нещо много важно се е случило. Умът й работеше бързо. Бащата се надвеси над креватчето. Иванка блажено спеше с пръстче в устата.
- Не я буди. Едва сега се унесе… Какво ти има? - попита тя като отново го огледа.
- Тревожно ми е…
- Не ти е за първи път. Защо си се вкиснал?
- Нищо конкретно. Просто съм се размекнал…
- Случва се и на най-коравите мъже, а ти си сантиментален…
- Утре заминавам за два-три дни до Галац и Браила…
Някакво смътно предчувствие я караше да мисли, че това пътуване няма да е като всяко друго. Иначе защо ще ходи в съдилището, да заявява, че с Вената са венчани граждански и детето е негово?
Преди няколко вечери в хотел Каракаш стана събрание и от комитета бе постановено, че докато Ботев отсъства на съпругата и детето му ще се плащат по сто франка, а в случай, че падне убит ще й се определи пенсия. Доктор Странски прие да е кръстник на момиченцето и неин опекун. Всичко това разбира се стана тайно от Вената, но тя с цялото си сърце усещаше, че нещо се тъкми. Още повече, че Христо постоянно кръстосваше стаята, пееше патриотични песни или декламираше своя популярен стих:
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка…
Ала най-преживяваше, щом стигнеше до куплета:
… Но млъкни сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Съпругата му се бореше със себе си и с предчувствието, което я зашеметяваше. Ръцете й литнаха към врата на Христо, но той деликатно, с премерен жест ги отстрани и те се отпуснаха изстинали, безпомощни край печалните дипли на полата й.
- Какво има?
- Не ме питай повече, Венето, нищо няма да ти кажа…
Вече дори отзивчивостта я нараняваше. Това нейното не беше любов, а просия! Тя го погледна, без да може да разбере не си ли дава сметка за мъката, която й причинява. Притвори очи обзета от хаотична вцепененост. Страдаше с помрачняло лице и бледи устни, които непрекъснато стискаше или прехапваше. Прозрението й се подсили и от желанието му да нахрани Иванка.
- Добре - съгласи се тя. - Но накрая да не забравиш да я повдигнеш, за да се оригне.
Докато го гледаше как се разтапя над малкото същество, повито чак до ушите, попита:
- Какво си се разнежил?
Имаше нещо трогателно в това безпомощно създание, което лакомо смучеше биберона от животинско черво.
- Ако съм ангажиран и не й обръщам внимание - се сърдиш, обгрижвам ли я - недоумяваш… - каза с полуусмивка, някак смутен, защото избягваше очите й.
Тя го погледна с изненада. За разлика от друг път, той - човек суров, груб, смел, безпределно предан на революционното дело, сега не се опитваше да шикалкави и да придаде лекота на тежките упреци. Две сълзи напираха в очите му, но така и не се появиха, не се отрониха. Какво ли бе намислил?

Сутринта му помогна да си събере багажа. Движенията й бяха нервни, припрени. Отваряше чекмеджетата на скрина, вадеше някаква дреха, пак я прибираше, затваряше и отново отваряше, за да се спре на нещо друго. Подаваше му бельото и си казваше, че друг път не бе тръгвал на някъде с толкова багаж. Изражението й говореше: Кога ще се кротнеш? Вече имаш семейство, дете…
Докато се бръснеше пред огледалото, Христо намери, че не изглежда добре. Нямаше защо да се учудва след лудешкото препускане, посещенията на десетки градове и нощта, която бе прекарал. В продължение на часове, вместо да спи, той си представяше цялото пътуване от началото до края.
Преди да излезе, взе Иванка, изправи я непохватно почти отвесно и я залюля. Вързопът бе лек и топъл.
- Развий я, нека телцето й подиша.
Докато я разопаковаше, започна да й говори нещо, да гука, така, както си представяше, че след време малката щеше да прави това. Бебето бе само на четиридесет дена.
- Ох, моето мило чедо, моята Иванка! - каза накрая - Тя ще порасне и ще стане хубава мома: ще я дам да се изучи… - и я целуна по челцето.
Отново се беше размекнал. Венета не можеше да го познае: толкова нежен, благ, ласкав й се струваше.
Когато върна Иванка в креватчето, тя се ококори и размаха ръчички. Пръстчетата отново закачиха провесеното над нея звънче. То се залюля и посипа прощални медни звуци. Момиченцето сякаш се засмя. Виждаше я след годинка или две, петнадесетгодишна, двадесетгодишна… Заслепен от блясъка на хубостта й притваряше очи, а нещо стягаше гърлото му. Тръсна глава и се върна към действителността. Горкото дете! Какво ли го чака? - помисли си покрусен. Вече не се мъчеше да й говори. Само въздишаше. Отново тръсна глава и се замая все едно търсеше нещо. Приглади с пръсти косата си - излишно движение, но може би го направи, защото искаше да прегърне жена си, за да се прости при раздялата. Дали щеше да се върне? Какво ли предстоеше?…
Христо се вгледа в загриженото изражение на съпругата си. Изглеждаше му някак повяхнала. И бръчки се бяха появили на челото. Дълбока гънка бе легнала между веждите, долавяше се и в ъглите на любимите устни. Дълго я наблюдава мълчаливо, с полунежен, гальовен израз. Жертва на всеотдайността и добродушието си, той трябваше да зачеркне личното си щастие за благото да другите. Дожаля му за нея, но как да стопли душата й?
Тя заговори с ентусиазъм за детето:
- Много е умна. Вече те познава…
Колко бе щастлива! Патетиката й бе поразителна. За миг той видя това безумно, безмерно щастие - чисто и лазурно като гръцко небе. Но дрънкулката падна на пода и това го отрезви.
- Вече закъснявам - небрежно, за трети път подаде ръка. - Кола ме чака навън… До скоро…
А на ум си каза: Сбогом, Венето, Митко и ти, дъще. Сбогом задълго, а може би завинаги! И тръгна. Никога не бе виждала нозете му да пристъпват така уморено и тежко, сякаш подметките му бяха каменни. Приличаше й на човек, който с много мъка се е отказал от пушенето и след въздържанието, безотговорно, пряко волята си протяга ръце към цигарите. Две смуквания и робията започва отначало.
Венета го погледна в очите. Дълбоки, бездънни зеници! И каза:
- Ти си невъзможен… непоправим и… неповторим!
Христо направи няколко крачки мълчаливо. После пророни нещо глухо, с гледци отправени надалече, сякаш тя не беше до него. Неочаквано се извърна и я прегърна така силно, все едно искаше да я вмести в себе си.
Стори й се че чува: И да знаеш, че те обичам… Тези думи излязоха тъй неочаквано, мъчително и мълчаливо от устата му като скръбна въздишка, сякаш завинаги се разделяше с нея. Сърцето й замря, защото долови нещо зловещо, непоправимо, което я разтърси. Но тя бе корава жена, свикнала с разлъки и лишения.

Той прекрачи като през завеса от мъгла, но излезе с бодра стъпка, решително, което въобще не съответстваше на тежките му мисли. Исполин любопитно го следеше с очи. Сякаш и животното усещаше нещо. Спусна се и опря лапи на гърдите му, а стопанинът се наведе, за да го лизне по лицето. Опита се да го отдели от себе си, но четириногото въртеше опашка и жално скимтеше.
Във файтона навън го чакаше брат му Боян, не по-малко възбуден и разстроен, за да се отправят към железопътната станция Филарет, където щяха да хванат трена за Гюргево.
Венета задиша бързо, учестено. Бореше се със себе си, заповядваше на сърцето си, но то силно блъскаше в скованите гърди. Още същата вечер проводи да й доведат ясновидка. Възрастната циганка гледаше на боб, подреди и тесте карти. Съпругата се опита да узнае съдбата на своя мъж. Все лоши неща излизаха. Накрая оставаха само черни знаци - ужасно предзнаменование. Беше чула, че знахарката може да прогони злата орис, но нямаше толкова пари, за да си плати изчистването на съдбата му. Остави всичко в Божиите ръце.