Златимир Коларов

Бе в края на осемдесетте години на миналия век, в разгара на Горбачовите промени. Нещо се случваше, светът бързо се променяше. Не осъзнавахме какво точно става, усещахме го смътно. Беше ни интересно да разберем какъв е животът „там”, защото знаехме какъв е „тук”. Първите отговори ми даде бай Иван Американеца от Велинград…

Доведе го жена му в клиниката със ставни болки. Представи ми се - Иван еди-кой си от Велинград. Използваше стари народни думи, говореше с акцент. Разпитах го, за да попълня листа. Беше на шейсет и пет години, каза, че е работил четиридесет и две години в Америка, пенсионирал се и се върнал да изкара старините си в България. Поставих диагнозата - ревматоиден артрит, и започнах да го лекувам.

Съдбата му ме заинтересува и често присядах на болничната кушетка и разговаряхме на различни теми - житейски, социални, политика. Каза, че е избягал от България след Девети септември.

Прекарал шест месеца в емигрантски лагер в Австрия, после шест месеца във Франция. Българи емигранти му казали, че ако иска да живее добре, трябва да остане в Европа, ако иска да забогатее - да замине за Америка.

И заминал за Америка. Отначало работил като общ работник в ресторант в Ню Йорк, после събрал малка сума, теглил заем и купил ресторанта.

Живеел в малък апартамент над ресторанта. За четиридесет и две години е ползвал три почивни дни - бил е болен. Всеки друг ден е бил на работа - в ресторанта. Слизал от апартамента си в ранно утро и се прибирал късно през нощта, когато последният клиент си тръгнел.

Попитах го защо не е почивал? Отговори ми, че в ресторанта работели перуанци, колумбийци, сервитьори и работници от всякакви народности и трябвало да ги следи, защото го крадели, без надзор не работели, както трябва, отнасяли се лошо с клиентите, подбивали реномето на собственика и на ресторанта…

Представих си го - вързан не с връв, а с верига към ресторанта, дълга, колкото да се качи до апаратамента си късно през нощта, да поспи и отново да се върне в кухнята и залата при капризните и шумни клиенти и крадливи готвачи и сервитьори…

Пенсионирал се преди година, продал ресторанта и се върнал в България. Дотогава не си и помислял, че може да се върне - страхувал се от репресии, водел се невъзвращенец.

Но времената се променили и с радост се завърнал. Парите от пенсията си получаваше в Гърция. Един път в месеца отскачаше до Солун, вземаше си пенсията и се връщаше - по онова време не бе възможно да получиш собствените си долари в България.

Обясняваше ми защо, не го запомних.

Жена му идваше всеки ден от Велинград с широк лъскав кадилак стар модел. Прекарваха няколко часа, седнали на пейка под сянката на някое дърво в двора на болницата, хванати за ръце, и тя си тръгваше. Той я изпращаше и се прибираше в болничната стая.

Първия път, когато я видях, се сепнах - среден ръст, пухкава, накъдрена, руса, по-точно изрусена. Беше облечена в разгърдена блузка, от която се подаваше пищна гръд, предизвикателен шарен панталон и сандали на високо токче.

Помислих си: „Случил на булка бай Иван…” Той ми каза, че е на четиридесет и две години. Сгодили се по пощата - с писма и снимки. По-късно познати от Велинград ми казаха, че била разведена, без деца.

Преди да се ожени, споделила с близки, че първия път се е оженила по любов, но сбъркала, не се получило, както го очаквала, втория път се оженила по разум. Щяла да направи всичко възможно, за да има добро семейство. И наистина, грижеше се добре за мъжа си - носеше му плодове и сладки…

Веднъж бай Иван ми каза:

- Америка е магнит, докторе, за всички хора по света. Огромен магнит, който привлича стружки, метални стърготини и частици… Тези, които отиват в Америка, за да забогатеят, не разбират, че такива като нас са от най-дребните метални стружки, които никой не ги иска и изхвърлят на боклука… И вместо на боклука, отиваме в Америка… Защото, ако си голяма стружка, си тежиш на мястото, където си роден. Дребните или ги отвява вятърът, или заминават за Америка. Сграбчи ли те веднъж магнитът, няма пускане, до пенсия. Както е в моя случай…

Закрепихме го. Жена му дойде и го върна във Велинград с кадилака. После бай Иван направи сърдечен инфаркт, ритъмни нарушения, артритът се обостри и след година се спомина.

След това лекувах още няколко болни със същата съдба - на „американци от България”, работили денонощно почти половин век като дребни търговци, строителни работници, шофьори, без близки и семейства, върнали се в България да си изкарат старините с пенсиите от Америка.

С писма и чрез сватовници се бяха свързали с двайсетина години по-млади, напатили, отрудени български жени - разведени или вдовици.

И със завръщането си в България бяха сключили брак, без да са виждали преди това на живо бъдещите си съпруги, а само по описание и фотографски снимки.

Разболяха се - единият от тежък инфаркт, другият - от диабет и в рамките на една-две години починаха.

Шегувах се горчиво, че „младо гадже - жива болест”, винейки за преждевременната им кончина съпругите, по отколешна традиция мъжете да винят жените за всичките си неблагополучия.

Всъщност почувствах как системата ги беше мачкала, преобръщала и дъвкала - всеки ден, всеки час, всяка минута, години наред бе изсмукала бавно, хищно, стръвно жизнените им сили и захвърлила накрая на бунището като изстискан лимон, от който е останала само сбръчкана кора и нито капка сок.

До последния момент стресът ги бе държал във форма, с пенсионирането - отпаднал, отпаднал и тонизиращият му ефект.

И бе останала само изтощена до крайност физика и уморена, но надяваща се психика, които не издържаха на бавния темп на времето на пенсионера, на човека без задължения и работа.

Жал ми бе за тях - цял живот бяха блъскали и чакали да дойде моментът да се върнат в България и да поживеят още двайсетина години без тревоги, да похарчат пенсиите за себе си и за старите и новите си близки, нещо, което, което се полага на всеки, нещо, което животът им дължеше. И като дойде моментът - не се получи.

Съпругите им ги погребаха и се изгубиха в живота, както и се бяха появили - неизвестно кога, неизвестно как, неизвестно откъде. Дано оставят понякога на гробовете им по едно цветенце, т.е. две, като за мъртвец.

…Разказах историята на бай Иван от Велинград и на другите американци от България, защото може с нещичко да е поучителна за новите български американци, привлечени от магнита на Америка.

Най-малкото да ги провокира да помислят, ако, дай боже, до тях достигне текстът, защото, забързани да си стегнат багажа и да си купят евтини билети, не им е до четене на книги, камо ли на автори от загърбена България.