ТВОЯТ СИН
Вратата на кантората на адвокат Николов се отвори бавно и зад нея застана мъж на средна възраст, облечен в дълго черно расо.
- Кажете? - без да вдигне глава от разпилените листи на бюрото си, промърмори Николов.
- Добър ден! - тихо отвърна мъжът, който се бе осмелил да влезе при известния адвокат без предварително записан час.
Николов го погледна. Срещу него стоеше строен, светлоок мъж с дълга брада и стигаща до раменете му коса.
- Но вие сте… свещеник?! - възкликна той.
- Така е - усмихна се мъжът.
- Слушам Ви? Бих ли могъл да бъда полезен с нещо?
Свещеникът пристъпи бавно и му подаде малък пощенски плик.
- Това е за вас, господин адвокат.
- Сега нямам време да чета писма! - възрази Николов. - Кажете ми накратко за какво става дума?
- Доверете ми се - благо отвърна свещеникът, след това направи крачка назад, наведе глава и зачака.
Николов въздъхна с лека досада и припряно отвори пликът.
Скъпи Тони,
прощавай че след толкова години се появявам отново в живота ти. Не съм забравила, че някога си дадохме дума, че никога няма да се търсим. Едно са обещанията, друго обаче е реалността. Остаряхме, Тони! Затова, както повечето жени, които са обичали истински, искам да се сбогувам с мъжа, който цял живот не можах да забравя.
Преди два месеца почина Петър, моят съпруг. Бог да го прости. А на оня свят няма тайни. Така че той вече знае всичко. Затова и реших да напиша това писмо и да разкрия истината. А тя е, че те обичам! Винаги съм те обичала, Тони! Толкова много години изминаха откакто бяхме заедно… Все едно беше в друг живот. Знаеш ли, че всяка вечер, след като си прочитах молитвите преди сън и кажех, Лека нощ, на Петър, казвах, Лека нощ, и на теб. А сутрин, отворих ли очи, те поздравявах с Добро утро. Петър спеше до мен, а аз мислено бях при теб. Всеки ден. Всеки час… Имаше периоди, в които изгарях от любопитство какво се случва с теб. Тогава се рових из интернет за информация. Това се случваше предимно през зимите. И ме обземаше една такава носталгия… започвах да издирвам и чета всичко, свързано с теб. Знаех, че имаш красива съпруга, деца и блестяща кариера. А аз имах обикновената си работа, тясното си апартаментче на деветия етаж в затънтения провинциалния град, Петър и моят син. Нашият живот беше обикновен и незначителен. Не се случваше нищо особено. Събитията следваха едно и също русло. Понякога минаваха часове, дори дни, в които забравях за теб. Но ти винаги се връщаше. Беше красив, нежен и обаятелен. Такъв, какъвто те познавах. Гледах снимките ти в интернет, във вестниците, в списанията и ми ставаше мъчно. Ревнувах, че не сме заедно. И си поплаквах. Понякога се будех през нощите. Излизах на балкона, гледах празните улици и мигащите в жълто светофари и плачех… Ключето за душата ми беше загубено. То бе там някъде там, в другия край на страната. При теб! Как се живее с тайна като тази, знаеш ли? Ден след ден? Месец след месец? Година след година? Как се ляга до един мъж, когато сърцето ти е при друг? Обещавах си. О, колко пъти само си обещавах, че трябва да те забравя. Но как можеше да стане това? Аз затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко. Влакът с теб бе отпътувал. Завинаги. Единствения влак, който имаше смисъл за мен. Влакът на моите мечти, в който някога беше ти.
Искаше ми се да те срещна. Дори за миг. Просто да те видя. Но знаех, че не бива. И тогава се оставях на фантазиите. Там бях господарка на положението. Но утрото идваше и с него реалността. Дали бе студено или топло, дъждовно или сухо, дали имахме какво да ядем или пък не, за мен бе все едно. Носех се по течението полужива, месец след месец, година след година. Знаех, че влакът, с който ти някога отпътува никога няма да се върне. Че няма вече да те срещна. И започваше да боли. Силно, непоносимо. Душата боли по-силно от всичко. Така и не се научих как да побеждавам тази болката. Тя бе винаги с мен. Като отрова във вените ми. Всичко без теб бе сиво, еднообразно, безлично…
С годините неусетно повяхвах. Повяхваше и ти. А децата растяха. Твоите красиви дъщери се превърнаха в жени. Омъжиха се и те дариха с внуци и внучки. Моето момче също стана мъж. Ожени се и, за моя радост, стана свещеник. Добър свещеник. Какъвто рядко се среща днес. Войн на духа!
Той ми каза наскоро нещо, което ме шокира, но и ми даде сили. За пръв път усетих надежда. Каза ми, че след смъртта човек остава с този, когото е обичал приживе! Не със онзи, с когато е живял на земята, но с този, когото е обичал! И понеже моето момче е свещеник, аз му вярвам.
А ти, Тони? Какво мислиш ти? Дали, след като един ден затвориш очи ще си пак с мен? Прости ми, че те питам подобно нещо, но то е по-силно от мен. Аз вярвам на моето момче. А той е най-прекрасният млад мъж, който познавам. Достоен Божи служител!
Той сега е пред теб. Казва се Николай. И е твой син!
Николов изпусна писмото и се вцепени.
Когато се опомни вдигна глава и погледна към мъжът срещу него. Приликата го порази. Осанката, лицето, очите, излъчването. Всичко му бе познато. Той се изправи и го доближи.
- Прощавай… сине! - рече през сълзи и наведе глава.
- Отдавна съм ти простил, татко - отвърна той и го прегърна.
- Кажи… кажи… моля те… на майка ти, че е… права. Точно така ще стане след като двамата… затворим очи. Ще сме… заедно. Завинаги!
В този момент вратата се отвори. Беше секретарката.
- Но, какво става тук? - учуди се тя.
- Имам син! - плачейки отвърна Николов. - Ето го! Това е той. Прекрасен… Чуден… Единствен…
ПОСЛЕСЛОВ
Девет месеца по-късно Николай погреба майка си и баща си един след друг. Той не знаеше дали душите им ще са заедно в другия свят, но искрено го вярваше.
—————————–
Разказът е от сборника „Душа” и е награден с първа награда в категорията Любовна тематика на известния международния литературен конкурс „Изящното перо - 2019″.
