Лъчезар Георгиев

Наближава четири. Между жилищните блокове виси все същият къс небе, голяма синя панделка, вързана за антените. Откъсва най-сетне Евгения очи от нея и на пръсти стъпва край малкото легло.

Повдига главичката, детето въздъхва и пак се отпуска в щастливия си сън. Дали с нея говори или още ги вижда, струпани зад стъклената врата - десетина глави и очи, молещи и разплакани, десетина малки ръце, протегнати с напразна молба към русокосата жена и невръстния щастливец, който завинаги си отива от Дома.

И Жельо, кой го знае къде се е запилял. Едно ще й рече вчера, днес друго току-виж му дошло. Може и да е прав, и тя да е, никога няма да се примири.

„Не е чуждо, Жельо, наше си е вече!” - рече му тогава.

„Наше ли? Дали пък наистина е тъй или… И хората, можеш ли им затвори проклетите уста?!” - той присви устни и извърна небръснато лице към прозореца, където след поройния дъжд се влачеха гъсти пролетни мъгли и закриваха малкото процеждаща се синева.

Запъна се, после му дойде друго. Цяла нощ стоя надвесен над нея. Посегне да я помилва, сетне дръпне длан като опарен. Заспа призори, въздишаше тежко насън, на два-три пъти изрече ясно името й.

На сутринта вдигнаха багажа и към града. За такива работи Жельо цена няма, накъдето и да се завърти, приятели и познати ще намери, ще му подадат ръка, с едно дръпване ще го извадят от калта. И на добра работа се нареди.

Вярно, ще върти волана на микробуса, ще търчи по магазини да зарежда, но пък дори и за такава място в малкия град по няколко души висят с месеци, че и с години.

И двустаен апартамент от фирмата му дадоха, може да е под наем, но пък си струва, като поработи, като ги напечели, току-виж събрали достатъчно и го купили, и такова обещание дадоха за усърдието му шефовете, а и нали месец ги влачи в кухнята, удряха карти, звънтяха чаши и тя от спалнята в просъница чуваше хрипкавите им от цигарите гласове, преструваше се на болна и го оставяше сам да се оправя, но и на Жельо тъй му беше и по-добре, да не я заничат мъжките очи, все ще изтърпят някак и двамата; стената на спалнята ще я заварди и от любопитни и лакоми очи, защото има в какво да се загледат, коси, гърди, дълги бедра и дълбоки очи с цвят на кафе, как няма да се облизват; обаче няма да ги огрее, докато той си е до нея.

Готов е на всичко, разбира го по погледа му. Дали?

И в тия самотни часове мислено ще застане до нея баща й - никаквице, и с теб, и с майка ти цял живот резил ли ще тегля? Все опашка въртите, все търсите някой от голямото добро утро, докато накрая не ви бият пръта!

Думата му беше за онзи инженер; повлякла се по голямата му фирма в областния град; самата знае, че е с деца, но не го отпрати навреме, остави се да я орезили, сетне кой ще поиска такава като нея…

„Запази си умните приказки! Все някога ще ти потрябват, поне над майка ми да надвиеш! - озъби му се тя и стегна набързо сака с дрехите си. - Колкото до мен, не бери грижа, на село повече няма да стъпя. Тъй ще се успокоиш и на комшиите устата ще затвориш. Нали това искаш!”

Върна се Евгения, само че след смъртта и на двамата си родители. Не за да ги помене, ни единият, ни другият бяха заслужили. Дойде си заради Жельо, който бе родом оттук, съгласи се дори и сватба на бърза ръка да направят.

Той я беше приел, разказа му всичко от игла до конец и Жельо кърши пръсти, забил очи в пода на селската къща, сетне се изправи и махна с ръка, било каквото било.

И се взе в ръце, и на нея намери работа, обзаведоха двустайния апартамент, така си потече животът, като реката под железопътния мост, като дългите влакови композиции от вагони, отминаващи надалеко и завинаги.

Деца да бяха дошли, всичко щеше да тръгне както във всеки един дом, а вместо това в гърдите й взеха да се забиват като настръхнали репеи хорските одумки. Поличба било нейното.

Там в града, едва не разведе инженера, язък за малките му деца. Сега и с Жельо, Бог да му е на помощ, клетото момче, златни ръце има, но с тая…

Идеше й да им кресне в очите - не се вайкайте за вашия проклет инженер с уж отлична кариера и мераци за общинската управа; мене питайте как всяка нощ като крадец се промъкваше в квартирата ми, а щом дойде време да махам детето, дори в клиниката не дойде да ме откара, нито се заинтересува жива ли съм, мъртва ли съм след онези спонтанни кръвоизливи и още по-свирепата операция, и след трите дни, когато лежах на косъм между живота и смъртта.

Дали Жельо бе надавал ухо на всичко това? Подметна му веднъж, той само махна с ръка, миналият й живот не го засяга. Да вървят на майната си и проклетникът, който й го причини, и онези сплетници, клюкари и злобари, дето не я оставят и до ден днешен.

Понякога дори на Жельо я хваща яд, той поне не я кори, но сякаш ням упрек има в погледа му; сам й се натисна, докато тя още се влачеше по улицата към квартирата си като пребито куче, а сега сякаш я пита, ами ние наше няма ли да си имаме, само чужди ли ще гледаме и напразно ще таим зрънце надежда?

Няма да им се даде на всичките, ще стиска със зъби, ще търпи и гласовете на ония проклетници от кухнята, ще слуша пресипналите от цигарения дим и изпитата бира гласове, бял ден да не видят… Коя вечер е вече, петата, десетата, или сама престана да ги брои?

Унася се Евгения и в тъмното насреща й святкат два въглена. В просъница разбира, очите на нейния инженер са; лежат двамата на широкото легло в квартирата й, горещите им тела все още са прилепнали, дъха на прани чаршафи, на него да му е чисто, прясно, ново, та да не му омръзне.

Отдавна минава полунощ. „Остани още малко!” - моли го тя и гали косата му, и вижда сребърните кичури в нея, но това не я бърка, какво като е по-възрастен, какво, че и две деца има.

Той обаче поклаща глава и шепне с прегракнал от цигарите глас: „Ако е решила да ме чака и види часовника си…” Тя се надига и се кани да му извика в ухото: „А ти защо още я търпиш, щом не ти е хубаво с нея?”

Но изведнъж се сепва, не са неговите лъжовни очи, малкото от детското легло се взира в нея, наблюдава я подплашено и се свива, сякаш очаква невидим плесник. Какви ги е приказвала насън?

Съвсем разсъмва. Гостите са се разотишли. Жельо е останал да спи на дивана в кухнята, това му е хубавото на този мъж, че разбира какво и кога да направи, и напразно понякога го кори за щяло и нещяло, гледа да си го изкара на него и защо ли?

После отмята пердето. В прозорците пълзи мъгла, сребърна, гъста, лепкава. И все пак, над призрачните силуети на жилищните блокове един малък къс небе пробива и вкарва няколко слънчеви лъча, сетне светликът постепенно прогонва сините талази, дори през прозореца се вижда кайсията с едва разтворени цветове. На Евгения й става някак хубаво, светло и леко.

През следващите дни гостите спират да идват. Нощем се унася в дълбокото дишане на Жельо и сякаш я понасят водите на дълбока и пълноводна, уморена от бързането по планинските скатове река.

Еднообразният делник захваща да й дотяга. Жельо по цял ден върти волана. Тя използва дългата отпуска, за да се посвети на детето, което полека-лека свиква с нея и забравя за останалите от Дома.

Дали да не набере номера на инженера, когото вече спрягат за бъдещ кмет на онзи голям град, само на стотина километра оттук; любопитството я човърка да разбере какви ги е подкарал, поне заради приказките по медиите, че доста хора щели да го подкрепят, веднъж той се показа и по местната телевизия, значи, кампанията е в ход.

Не му пука за минали грехове, за достоен се смята…

Как ли ще реагира на позвъняването? Дали да не му натрие носа, докато не се е самозабравил напълно?

По-добре да не е на личния телефон. От визитката има служебния номер на фирмата.

Набира го и уморен женски глас я моли да изчака. Инженерът, види се, не е подготвен, гласът му потрепера, става нежен, накрая настойчив. Такъв, какъвто си го знае. При него много неща се променили. С новите съдружници успял, търговията с европейските страни потръгнала, купил си дори скъп западен автомобил, а колкото до кампанията, която вече тече по медиите, Жени навярно е гледала негови участия в предавания, и още ще има…

Евгения вмята, че избягва да гледа телевизия, има достатъчно ангажименти, и ако се е обадила, то е да напомни, че при нея вече всичко е наред. Здрава и силна е, не й трябва нищо и никой…

Така ли, тук инженерът сякаш се изненадва, чудел по каква причина Жени е напуснала областния град, за да дивее по села и чукари, на което тя не му остава длъжна и изтърсва, че вече е щастливо омъжена.

Виж ти, смущава се инженерът и подмята, че неговата съпруга пък все е заета с проклетата си банка и май вече не е за вярване; едвам се сдържа да не я проследи; и друго, новата му вила е готова, само дето спомените за прекараното с Евгения време вземат да се превръщат във все по-отчетливи спомени, което често го разсейва.

Веднъж дори решава да тръгне сам и пеша, изкачва се на хълма, на тяхното място, до вековния дъб.

Седи дълго в беседката, Евгения сякаш държи ръката му, наблюдава отвисоко града и той му се струва още по-прашен и горещ с новите строежи на жилищни сгради, с трафика на автомобили по нажежените асфалтови улици, с премалелите от жега туристи, с иначе добре облечените и разхождащите се безгрижно из парка жени, които, уви, дори и с частица от себе си не му напомнят за неговата Жени…

Отпуснал се е господин инженерът, дори е забравил, че услужливата секретарка би могла да слуша този безкрайно интересен за нея разговор, който би показал в една съвсем друга светлина прекия й шеф.

„Вече имам дете!” - стряска го тя и набързо прекъсва и мераците му. И проклетия безсмислен разговор.

Да не се беше обаждала поне… До вечерта на няколко пъти се оглежда в огледалото и насреща си видя тъжна жена с лице, по което има едва доловими следи от сълзи. Влезе в банята, взе си душ, свести се.

Може би не съвсем, защото вечерта Жельо я изгледа продължително, но нищо не попита, и както винаги, се залепи за детето, а и то, види се, свикваше с новия си татко.

През следващите дни Евгения има цялото време на света. Открива, че е получила нови позвънявания по мобилния, господин инженерът, озадачен, види се, от прекъснатия разговор, ще я търси, за какво ли и как пък ли не; ясно е, че не обича да му се опъват, но този път не е познал, каквито и мераци да има, и за власт, и за жени, оная история отдавна е назад в миналото и никога повече няма да се повтори, големците да си гледат кариерата, парите и властта, на дребните риби им остава да се порадват на някое невинно дете, какво друго в този проклет живот…

И продължи Жени да премисля. Няма да се обади. Не проливаше ли сълзи всеки път, щом го изпращаше от квартирата си? Нищо му няма. Да си скрие най-сетне мераците в панталона, сега други изпитания го чакат, ако медиите надушат негодника, и един глас в урните няма да му пуснат.

Защото е речено, поне глътка милост имай към ближния, и не събирай цялата злоба на света, ако не ти вървят работите, а в гърдите ти има огромна злъч, и не се кани да я излееш на най-близкото същество, което те е обичало, и като вярно куче те е гледало в очите, и се е надявало…

Е, големей се сега, господин инженер, може пък да се добереш до апетитното място и да раздаваш правосъдие, и неограничена власт като някогашен феодал да имаш, и купища пари по банкови сметки да натрупаш, но Жени никога повече няма да притежаваш, и с живота си тя сама ще разполага, и няма да позволи на такива като теб да я имат, да я залъгват със сладки приказки и лъжовни обещания.

Върви си и бъди проклет с жалкия свой мерак, господин инженер, защото такива като теб не знаят какво е истински да обичаш, а при първото препятствие са готови да обърнат гръб и да побягнат, както сам ти го направи преди няколко месеца; тогава как ще управляваш съдбите на толкова хора, не си ли си го мислил тайно, и не ме залъгвай, че спомените в онази беседка са те измъчвали; и знаеш ли защо? Защото теб само похотта, парите, властта и колите са ти в главата, за друго не си имал, а и види се, няма и да имаш сърце…

…Забави се нещо Жельо. Трябва вече да си дойде, ще пропусне играта със сина си. Но и това е добре, съседката ще дойде тихо, ще гледа малкия и ще ги чака търпеливо, докато прескочат с колата до Дома. Днес ще имат повече време да огледат.

Предния път ходи уж да се посъветва със сестрата за режима на детето - хранене, обличане, сън, а очите й все в розовото лице на момиченцето насреща. Поприказва с него, сприятелиха се, Жельо обеща да подаде документите.

И още веднъж ходи, носи му сладкиши, два пъти го сънува, едно особено лице, един хем миловиден, хем проницателен поглед, руси коси и Жельовите дълбоки очи, а на главата синя панделка, съвсем същата като в онази приказка…

Казват, ще закриват домовете като този, щели да разпределят децата по приемни семейства, а социалните щели да проверяват стриктно и дори настървено, по модела на скандинавските служби.

И този настойчив звън по мобилния, види се, няма да я остави на мира. Ще вдигне, за последен път ще е, каквото и да си мисли господин Местно величие.

„Аз съм… - този път гласът му не е чак толкова уверен. - Жени, бързо се засягаш!…” Изглежда, край него обаче има хора, усеща се глъчка, звънят телефони, види се, кампанията е в ход.

„Вече забравих… всичко” - сега тя е суха и делова. „Виж, това е умна приказка. Нека не даваме на медиите материал за излишни коментари. Е, тогава какво ново из вашето градче, а и при теб?”

Тя премисля отговора, а сетне отсича: „Новото е, че съм вече с две… Какво, на хора като теб май не им се вярва?”

Дълго мълчание. Утихват сякаш по даден от господин инженера знак околните, навярно смятат, че разговорът е с някой от висшите кръгове на властта, и в него се съдържа нещо скрито, тайнствено, извиращо от непонятните за обкръжението слова…

Тук идва мястото на въздишка. И прегракналият му, невярващ глас: „Извинявай, но не те разбирам…”

Тогава Евгения пита с рязък глас: „По-различна ли ме смяташ от другите жени?”

Отговорът е неуверен: „Да, обаче ако бяха все пак…” Този път гласът й е рязък и суров: „А къде пише, че децата не са мои и на мъжа ми?” За финал гласът отпаднало промълвява: „Да-а… Странно, бих казал - и интересно…”

Звънецът на външната врата проехтява като камбана. Евгения скача, казва едно „хайде, бъди здрав” и посяга да затвори, но инженерът, разкарал приближените си най-сетне, опитва да смекчи тона.

Имал нужда от нея, тъпо му било, ако тя няма нищо против, ще попътува два часа, но ще я вземе с колата и както някога… Тъкмо двамата ще осветят новата вила с присъствието, с телата и целувките си…

„За свети неща, господин инженер, никога недей да споменаваш - отвръща Евгения и от думите й повява хлад и някакво омерзение. - Ти всичко може да имаш, и амбициите ти да те изстрелят на върха на славата и парите, но никога няма да разбереш какво е истинска святост, упование и човечност. Сляпа ли съм била, че не съм го разбрала по-рано!”

Отсреща няма отговор. Някакво търпеливо изчакване. Вместо това тя изрича с още по-студен глас: „Сбогом, господин инженер! Този път наистина! И завинаги!”

И прекъсва разговора. Някакъв благ покой обхваща тялото и мислите й. Вън се чува нетърпеливият глас на Жельо:

- Цял ден тичах, но оправих документите. Хайде, няма да влизам, обличай се, отиваме при Синята панделка!

Уж говори изтежко и сериозно, пък думите му ромолят като река, изпълнила с радостен и весел шепот пълноводните си брегове.

Евгения отваря, посреща го, спуска се и ненадейно за самата нея впива устни в неговите.

Вижда смайването му, но продължава да стиска ръката му и да шепне - ти си истинският мъж, когото съм чакала…

После се взира през рамото му, защото открива нещо съвсем необичайно за този град, за този сезон.

Мъглата се е стопила. Долу в двора кайсията вече е разтворила първите си нежни цветове.

Над нея наднича и небето, синьо и ясно като невинни детски очи, такова, каквото са го запомнили от много години назад хората всяка пролет по това време.