Йордан Нанчев

слово при представянето на романа
„Стъкла в очите” от Ясен Калайджиев

Преди време, когато представях стихосбирката на Ясен Калайджиев „От вътрешната страна на нещата”, бях казал, че с нея изгрява слънце и на улицата на хасковската поезия - в смисъл, че това е модерна по форма поезия, вглъбена и мисловна, която не прилича на ничия друга, писана тук дотогава.

Нещо такова бих могъл да кажа и сега за романа „Стъкла в очите”. Той е различен, неочакван, впечатляващ от първия прочит, може да се каже дори екстремен в известен смисъл.

Разбира се, авторът сам е написал на гърба на корицата какъв е, но гледните точки винаги могат да се различават. Литературата може да се чете и да се тълкува многостранно и многозначно. Всеки от читателите може да я вижда и възприема по своему, да намира свои неочаквани смисли и неподозирани гледни точки.

Показана на пазара, всяка книга е вече колкото на автора, толкова и на този, който си я е купил и прочел. Всеки от нас има право да я дописва и доосмисля. Без да може да отрича това, което авторът е заявил, че иска да каже, но и без да се влияе от него или от всекиго другиго. Стига да е искрен, стига да е убеден в това, което е видял и промислил. Такава е свободата, с която ни дарява словото, в него е Божият дух, който го поражда и осветява.

С казаното дотук просто пояснявам това, което предстои да споделя с вас - моите размисли за романа - без да ви разказвам подробно съдържанието. И без да съм си помислил дори да налагам своето, защото знам, че тези от вас, които вече са прочели книгата, със сигурност имат своята гледна точка.

Още по-малко ми се ще да опровергавам написаното от Ясен Калайджиев на гърба на корицата, с което той мъдро се е опитал да се застрахова, а може би и предвидливо е понечил да подготви или да подведе бъдещите си читатели, както някой друг сигурно би могъл да предположи.

Но и това е съвсем естествено, рекламата е част от всичко, с което ни се налага да свикваме напоследък. Тя е част от бизнеса, както се казва, а издаването на една книга също е някакъв вид бизнес. Е, не съвсем печеливш, но писателите все се надяваме и вероятно няма да спрем да издаваме книгите си. Но едва ли това е мотивът за издаване на една книга в общия случай.

Естественият стремеж за себеизява - това очевидно дава решителния тласък и за появата на „Стъкла в очите”. Заедно с малкото пари, отпуснати от Хасковската община, без които това щеше да е много по-трудно.

А иначе аз знам колко дълго Ясен Калайджиев е работил, как е преписвал и дописвал тази своя отдавна замислена творба. Той впрочем не е от авторите, които трупат книга след книга. Не че в многото книги има нещо лошо, но в литературата количеството невинаги преминава в качество.

Пък и каквото и да си говорим, за разлика от предишните „недемократични” години, да издадеш книга в наше време не е белег на завиден обществен статус, не е признак на висок „лайфстайл” - да използвам и аз тази дума на Ясен Калайджиев, не разкрива съвременен вкус, а още по-малко някакво благосъстояние.

Да не кажа нещо още по-тъжно и притеснително! Освен ако книгата не е за живота и кариерата на Стоичков или Стефан Данаилов, на Илия Павлов, Карамански или баба Ванга, да речем.

Мисля, че и Ясен Калайджиев добре разбира това, но за да е оригинален и себе си, вместо по върховете на днешния „хайлайф” - ето и от мене една чуждица - търси и намира своя главен герой Стъкломана в другата крайност - на обратния полюс на социалната йерархия.

Което в известен смисъл е също толкова провокативно и поражда нездравия интерес на медиите. Интересът към съдбата на подобни асоциални „герои”, разбира се. Но нека да се надяваме и към самата книга оттук нататък!

В прекия обсег на авторовото внимание, наред със Стъкломана и подобно на него под светлината на прожекторите на медиите, по-конкретно на корицата на българския „Плейбой” или „Плейбокс”, както е в романа, е и другата му основна героиня - Майчето.

Тя също е до голяма степен вече маргинализирана, но продължава лекомислено да се изживява като „момиче с вид на световна манекенка”. Залагайки единствено на външността си, за разлика от Венцислав Донев - Стъкломана, който, преди да се свлече на социалното дъно, е учил в Америка и има диплома на инженер по противоземетръсно строителство не от къде да е, а от „Бъркли, копеле”, както го представя авторът.

С поддържащи роли в драматургията на творбата са режисьорът, снимащ филм за Стъкломана, и лекарят, който го лекува в психиатрията. Ключови в криминалната интрига около загадъчното убийство, което особено сполучливо динамизира и освежава сюжета в последната четвърт на книгата, пък изненадващо се оказват склерозиралият запасен полковник Тотев и сексуално възползвалата се от неговия Алцхаймер г-жа Дуца, която злоупотребява и с личното му оръжие, за да опита да спаси дъщеря си.

С тяхната доста „смрадлива” история всъщност започва тази неочаквано заплетена интрига. Фелдшерът Теди, санитар-циганин, шофьор на линейка, полицай, парамедици, чертожнички, телевизионна водеща, емблематичният проф. Кучков, истинският пингвин Гошо и още неколцина бегли персонажи също доуплътняват разказа.

Над всички тях обаче са бившият шеф на Венцислав - Армстронга и богатите му колеги от архитектурното бюро, както и мафиотският бос Пингвина и членовете на бандитската му групировка, които в известен смисъл представляват днешния „каймак” на обществото, и съответно олицетворяват реалната власт в сегашно време.

Властта на парите и на материалната обезпеченост, които с помощта на изцяло зависимите от тях политици и медии неумолимо и сякаш безалтернативно изместват интелекта, морала и хуманността, тласкат и насилват, задушават всеки порив на истинност, човещина и духовност.

Тази неофициална власт, макар и не публична, изглежда непреодолима. Грубата сила и арогантността, с които действа и налага своето, я правят вездесъща и болезнено осезаема. Нещо повече - тя се превръща в своего рода модел за подражание, в порочен идеал.

Това е прокламираната отвсякъде и натрапваната ни със всички възможни средства съвременна представа за обществено влияние и финансов просперитет. Колкото и временни, нетрайни да са те, както в крайна сметка ще се окаже.

Но засега злото, което ги е породило и им вдъхва силата, си остава. То е ненаситно и сякаш всеобхватно и ще продължи да изкушава и поглъща своите многобройни жертви.

Като Мая, с нейния лековерен устрем на „златотърсачка” или като Венци, който обективно е бил подготвен и заслужава да обитава едно съвсем друго социално ниво.

По своему жертва на обществения ред, изкуствено създаден и поддържан от безпощадната власт на парите и на порока, са и всички герои на този роман, на тази уж на пръв поглед трагикомична, а всъщност грозна, отчайваща и безнадеждна история, която е пожелал да съчини и да ни разкаже писателят Ясен Калайджиев.

В конкретния случай, събитията се случват тук, у нас. Но същото май е и в Америка, както става ясно от по-нататъшното развитие на сюжета. Така може би е навсякъде по света. Светът се оказва обречен и това би могло да се прочете като едно от невидимите на пръв поглед и неформулирани буквално послания на Ясен Калайджиев.

Но ето, че в крайна сметка и злото ще се окаже уязвимо. Смъртта на част от бандитите и на техния „капо” е знакът за скритото възмездие, което също е предречено и неизбежно. Само дето никой от нас не е сигурен, че ще го дочака. Защото то е в Божиите ръце и промисъл. И точно заради това не е напразна надежда.

Това не е приказка, казва на едно място писателят. Да, не е приказка в този, в познатия смисъл, разбира се. Затова и не завършва щастливо. Но разликата не е единствено в това, че й липсва традиционният „хепи енд”. И приказката не е за деца. Това е приказка за възрастни, бих казал аз. Жестока приказка. Колкото измислена, толкова и истинска.

И кой знае защо лично на мене ми напомня романа на Асен Златаров „В града на любовта”, макар той да е коренно различен, противоположен и като повествование, и като внушение.

Но и той по същия начин излъчва идеи, без директно да ги натрапва, разкрива преди всичко друго природата и характера на своя автор, вътрешната, скритата същност на неговия художествен изказ. Припомнете си тук заглавието на предишната книга на Ясен Калайджиев - „От вътрешната страна на нещата”.

Във всеки от своите герои той влага по нещо от себе си, от своя жизнен опит, от интимния си мир, от своето светоусещане. Той сякаш винаги тръгва от себе си и към това добавя нови щрихи, качества, представи, родени от творческото му въображение. Така създава, а може да се каже, че и досъздава себе си в своите литературни герои. Такъв, какъвто самият той е бил, какъвто си е представял, че е, какъвто е искал или не иска да бъде…

Как го постига - съзнателно или неволно - аз не се наемам да гадая, но че изглежда прям, не се съмнявам. А искреността, според гения на класическия роман Лев Толстой, е едно от трите достойнства на съвършената литература.

Другите две са значимост на темата и художествено майсторство. Само, че творбата на Ясен Калайджиев трудно би могла да се вмести в представата за класически роман и в този смисъл критериите на Толстой към него едва ли са докрай приложими. Пък и литературата не се подчинява на формули и ограничения. Тя е неограничима и постоянно възсъздаваща се.

А „Стъкла в очите” е модерен роман и това се вижда от пръв поглед. Самият Ясен Калайджиев също мисли себе си за модерен писател. И е такъв, казах го още в началото. За добро и за лошо, ще допълня сега като човек по-възрастен и консервативен.

Модерността, актуалността, новаторството, съвременното звучене на творбата са в основата на неговите предпочитания, на художествената му визия, на книгите, на творческата му природа.

Щеше ли иначе да охудожестви образа на „Пчеличката Мая”, силиконова, руса и неземно красива, но повърхностна, глуповата и перверзна, повече амбициозна, отколкото способна на каквото и да било друго освен събличането и секса. Да посвети толкова страници на патологичното, почти абсурдно, самоубийствено и главоломно трошене на витрините от Стъкломана, този „провален, обеднял, психично болен неудачник”.

Писателят все пак обосновава своя избор, но като че ли нито по своему налудният протест на този герой, нито издевателствата над Мая, будят особено съчувствие.

Светът, в който битуват героите на Ясен Калайджиев е неестествен, себичен, донякъде извратен и нехуманен. Той е по-скоро животински. Прилича на клетка, на идеално обзаведената с изкуствен лед и сняг клетка на домашния любимец на мафиотския бос, в която обаче, въпреки всичко това истински живот няма. Няма и бъдещност.

Този български свят е недоносена рожба на нашенския, също така недоправен, псевдоелит, който го изгражда тук и сега, крепи го и се възползва от него за сметка на всички останали.

Нека накрая да кажа нещо и за изрядния стил на автора, който е едно от безспорните достойнства на книгата. Ясен Калайджиев пише добре - стегнато и логично и в същото време образно, проникновено и убедително.

Езикът му е характерен, индивидуализиран, откровен до драстичност, обуславящ изказа на съответния герой и на ситуацията. Макар и понякога да изглеждат сюрреалистични, той умело им въздейства, по модерен начин ги прави живи и действени, автентични.

Неговата афористичност също си струва да бъде забелязана и откроена. Ето ви примери за това:

„Четящите често се оказват неприспособими интроверти”; „Важното е да натрупаш пари - после всичко ти е лесно”; „Хората винаги мислят подценяващо за човек, който не се проявява като професионалист, независимо какви други качества има”; „Човек цени само това, което е рядко срещано или е трудно постижимо”; „Лицемерието е измислено, за да улеснява човешките взаимоотношения”; „И човекът е вид стока - всеки има своята цена”; „Богат не се става с професионализъм и висока образованост, а с контакти, които осигуряват политическа кариера, влизане във властта и управление на обществените пари”; „Деградацията на личността и извисяването й често водят до един и същ резултат - изолация от околните”; „Щастието на един пречи на щастието на друг”…

И това съвсем не е всичко. Това са само част от изреченията, които съм отбелязал и които синтезират веруюто на автора. С тях може и да не се съгласим изцяло, но няма как да ги пренебрегнем, защото са съпреживени и изстрадани. Както и героите на Ясен Калайджиев в този роман.

Какво ще се случи по-нататък с оживелите от тях, ние не знаем: с Мая и Патриция, с децата им от Стъкломана, с филма за него също… Но очевидно ненамерил щастието си тук, той все пак успява да прескочи от „света на безнадеждността и попада някъде другаде”. Там, където все пак е „за предпочитане пред света на безизходицата”. А дали наистина е така, и това няма как да видим и узнаем с тези „стъкла в очите”.

Такъв е краят на приказката, която всеки може прочете и да доразкаже в себе си и за себе си. Това е и краят на моите бегли и импровизирани размисли за този изстрадан, но все пак щастливо досътворен и издаден роман на писателя Ясен Калайджиев, който си струва да се прочете и премисли.

Хасково, 18 февруари 2020 година