Добри Карабонев

Протягам ръка и спирам нахалния алармен шум на водопада. Избрах си го от програмата за събуждане, защото ми се стори най-безобидно стряскащ. Няколко сутрини подред обаче разбирам, че всичко, което прекъсва сладкия ти сън не е никак безобидно.
Примижал, нахлувам в банята. Леко хладкият душ отваря бързо очите ми и скоро се усещам нормално събуден. Петък е. Мой ред е да хвана магистралата към Шамбург. Трябва да съм там в шест и половина. Дъщеря ми тръгва на работа, а аз ще събудя в седем и половина Тони, моят внук и ще го изпратя на училище, малко по-късно и внучката Емма за предучилищния автобус. Ритуал, който спазваме стриктно с баба Маги.
Климатикът в апартамента се включва на равни интервали. Размърдвам щорите на прозореца и хвърлям едно око навън. Колите и паркинга са се белнали от тънка снежна пелена. Да-а… навън е студ. Мразя да стържа стъклата. За това си давам десет минутки аванс. Грабвам голямата чаша кафе и напускам затопления апартамент.
Двигателя на тойотата бавно успокоява оборотите. Отоплението за предното стъкло е на макс. Отпивам сладка глъдка горещо кафе и вкарвам един от любимите ми дискове с подбрана хорова музика от оперни спектакли. Отдавна съм разбрал, че само тук мога да се насладя на великолепните изпълнения . Не че в апартамента няма хубава уредба. Има, и то великолепна, но там да си позволя това удоволствие на височините, носи риска от смразяващ поглед, който недвусмислено пита… - „Ти нормален ли си, какво ще кажат комшиите..?”

Напускам забързаната „Higens” и стъпвам на магистралата. Стрелката на километража застива на 65 мили и гумите на камрито тихо съскат по равната настилка на скоро завършената магистрала. Карам в крайно дясно платно. Който бърза, да лети напред. Аз съм си дал аванс, така че сега се наслаждавам на прекрасния хор от „Набуко” на Верди. Страхотна музика, страхотно хорово изпълнение на хора на евреите роби. Тази опера по библейски сюжет съм я гледал поне десет пъти, ако не и повече. Две години бях сценичен работник в Софийската опера. Почасова работа за тежките спектакли. Бях юноша „бледен”, когато се докоснах до това сценично изкуство. Слушайки днес за кой ли път тази класика, връщам годините назад.
Навикът е голяма работа. Просто не знам как се получава, но гумите на камрито стъпват на магистралата по едно и също време всеки път. Изглежда някакъв изработен навик за време. А като гледам, не съм само аз. Защото около мен все познати автомобили. Запомнил съм ги всички. Така се запознах с „Черната перла”, както съм нарекал тъмнокожата жена която ме изпреварва всеки път, някъде около изхода за „Арлингтън Хайдс”. Нейният бял крайслер се движи с около пет-шест мили повече от мен, така че успяхме да се опознаем, казано точно, в движение. От няколко сутрини вече се и поздравяваме. И тя като мен се бе кротнала по магистралата и се кефеше на музиката в купето. Личеше и от темпераментното поклащане зад волана. Разбира се, със сигурност не слушаше Верди. Но пък се виждаше, че това което слуша страхотно я зарежда за новия ден. Срещахме погледи и вдигахме изправени палци за поздрав. Имаше хубава бяла усмивка на фона на шоколадовия си тен.
Ще си призная и няма да бъде честно, ако не кажа, че започнах да я очаквам по магистралата. Тази лейди с прекрасната си бяла усмивка на шоколадовото си лице ми прехвърляше всеки път позитивни импулси, които усещах веднага, след като срещнех погледа й. Имаше нещо аристократично в нея. Цялата й осанка издаваше огромна доза перфектно самочувствие. От прическата и неизменните й красиви обици, до модерната кройка на костюмите й, които подчертаваха добре сложено тяло. Често се мъчех да отгатна каква професия би подхождала на тази жена. Всяка сутрин след като ме изпревареше, докато гледах как се отдалечава крайслера й, все това си мислех.
За това, още след първата табела за отклонението към събарба, където обикновено ме настигаше, забивах поглед в лявото огледало в очакване да видя предницата на колата й. Една сутрин пак така бях забил поглед в огледалото, когато в далечината зърнах бързото й приближаване. Странно, но този път скоростта й беше доста голяма. Профуча покрай мен с почти осемдесет и пет мили в час. Не разбрах дори дали ме видя. Самият аз успях само за миг да я зърна. Но ми бе достатъчно да разбера, че днес на „Черната перла” не й е до музика. Измина повече от два месеца и нещо, без да се засечем по магистралата.
Един ден, дни преди коледните празници, както обикновено се връщах към „Schiller park”, когато лявата ми задна гума изгърмя. Спрях в аварийното и си представих какво ме чака. Да разчистя бъркотията в багажника, да открия ключа, крика и да извадя онази тънка резервна гума. Когато стигнах до нея, с ужас разбрах, че не е напомпана. Не бях я ползвал никога и си нямах представа в какво състояние е. Нямах и помпа, а си нямах и представа какво се прави в такива случаи. Седнах в колата и се зарових в телефона. Надявах се да открия някой, който да ми даде акъл, когато в огледалото за обратно виждане видях приближаването на автомобил с включени аварийни светлини. Спря зад мен и жената, която излезна от него, ме накара учудено да се вгледам в нея. „What’s up…” - смееше се „Черната перла”. Беше средно висока, черен вълнен панталон се опъваше по бедрата й, сребристо коланче обгръщаше тънката й талия. Разтвореното вталено сако бе обгърнало две хубави гърди, които палаво се поклащаха под бялото поло. На лявото джобче на сакото имаше извезано с жълти конци лого. “I will help you” каза тя с усмивка и извади телефона си. Покани ме в колата си. Разговаря кратко и след това се качихме на отбивката на паркинга „Oasis”, който бе на половин миля пред нас.
- Каква музика слушаш? - попита ме на паркинга.
- Опера - казах аз бързо - и веднага се упрекнах. Може би трябваше да кажа че съм любител на Ерик Клептън, но бързо останах изненадан.
- Наистина - каза тя и вкара един диск. От уредбата й прозвуча арията на Мими, от „Бохеми”, изпълнение на Мария Калас. - Харесваш ли Пучини?
- Да - казах объркано и кратко.
Тя извади диска, сложи го в една обвивка и ми го подаде с усмивка.Бях наистина изненадан. Нямах думи, мъчех се да си подредя някакво изречение, но не успях. Все пак й благодарих, за което бях възнаграден с красивата й усмивка. Явно бързаше, защото пак се обади по телефона и след това ми подаде ръка.
- Ще ти докарат тук колата - каза тя и се засмя - следващия път ще изпием по едно кафе.
Качи се в крайслера и преди да вдигне прозореца, ми подаде визитката си, придружена пак с онази нейна чаровна усмивка, която очаквах да видя сутрин на магистралата. Напусна бързо паркинга на „Оазис”, оставяйки ме да проследя замислен отдалечаващите се габарити на колата й. Не бях си изпил кока колата, когато една толвачка спря на паркинга, теглейки колата ми. На вратите на влекача се виждаше същия надпис, както на сакото на „Черната перла”.
Качих се в колата си и вкарах диска на тази чаровница. Невероятната музика от операта на Пучини изпълни купето. Слушах захласнат, а пред очите ми беше усмивката на шоколадовата лейди. Малко по-късно, на голям билборд срещу мен, очите ми бяха приковани от логото на голяма застрахователна компания. Беше същото като това на сакото на черната перла. Бях го виждал много пъти, но сега беше много по-различно. Докато го подминавах, усетих някакво вълнение в себе си. Усмихнах се и леко увеличих децибелите. „Да-а.., това трябва много да ме кефи. Двамата с шефката на тази голяма застрахователна компания, си падахме по оперната музика” - казах си и с кеф добавих още малко звук… И може би скоро щяхме да пием заедно кафе, мислех си го заслушан в невероятния глас на Мария Калас. „Бохеми”, тази прекрасна опера ме връщаше далеч назад, в едни други години от моя живот, но от днес щеше да ми напомня и за бялата усмивка на „Черната перла”.

Януари 2020 г., Чикаго