Йордан Петров

Беше лято. Птиците летяха високо в небето и подскачаха като малки топчици в синевата. Стрелваха се жизнерадостно, смело и ловко в пространството. Сенките им на фона на ярко синьото небе, те постоянно се променяха. Изчезваха и пак се появяваха. Понякога много приличаха на ту отдалечаващи се или бързо приближаващи се точки, ту на кръгли подвижни сиви сенки в далечината, добиваха вид на малки тъмни петънца и в своя устрем на весел летеж напомняха за волност, безгрижие и свобода.

„И при птиците е така - помисли си тъжно Емилия - като при хората. - Тя  извърна поглед от прозореца. - Стремят се към неща, които все им убягват. Волност и свобода, дори не съзнават колко бързо и често се променят те.”

Нейните очи бяха с цвета на небето и силно контрастираха на черните й причупливи коси. Леко накъдрени, те плавно се разпиляваха на тила и свободно падаха върху раменете й. От всички си колежки от счетоводството, в което работеше повече от година, единствено тя имаше такива сини като езерца очи и разкошно черни коси.

През последните дни тези очи помръкнаха и станаха тъжни.

Нещата в нейния дом напоследък съвсем не вървяха. Влошиха се прекалено много, а в последните месеци семейният й живот зацикли и окончателно премина в глуха линия.

Проблемите й, появили се внезапно, ставаха от ден на ден все повече и по-големи - като търкаляща се снежна топка през зимата.

Бракът й внезапно се оказа пред провал. Тя на няколко пъти се опита да го спаси и като не успя, се остави на течението на времето. Кавгите и ежедневните им разправии със съпруга си тя отминаваше със снизхождение, но болезнената му ревнивост започна вече да й дотяга.

Първата по-голяма тревога, която я връхлетя тревожно, разстрои и обърка плановете й за щастлив семеен живот. Много неочаквано разкри, че съпругът й има психични проблеми. Никой досега  не го е знаел, никой не го бе предполагал, но той се появи. Съпругът й се оказа с много тревожна диагноза. Като прибави към това и болезнената му ревнивост тя се размисли и взе за себе си категоричното и окончателно решение да се разведе. Един ужасен край на всичките й блянове и мечти за семейно щастие беше за предпочитане пред един ужас безкрай, в какъвто се превърна напоследък съпружеският й живот.

И тъкмо се примири, че в търсенето на щастие съдбата й е отредила трудното изпитание на развода, когато бе изненадана от нещо още по-неочаквано. Оказа се бременна.

Лекарите, открили това събитие й честитиха. Това за тях, непосветените в семейните й тайни, беше радостната новина. Първо дете в младо семейство е било винаги най-хубавото и желано нещо.

Не така обаче беше при нея. Тя скри от съпруга си този силно тревожен за нея факт и реши да не му казва, докато може, или докато намери изход. В главата й се завъртяха тревожни мисли: “Как можа да го допусне! Как така се случи с нея, как точно сега? Именно на нея!”

При други обстоятелства една бременност би я зарадвала. Но сега не. Това сега дори усложняваше много нещата в семейството.

Официалният ред за извършване на аборта в Градската акушеро-гинекологична клиника не я устройваше. А аборти се правеха само там, при установен ред и строг контрол. Необходими бяха и сериозни аргументи за такова решение.

Дори да приемеха всичките й доводи и се съгласяха да прекъснат нежеланата от нея бременност, абортът, извършен в болница, щеше да е вписан във всичките ежедневници и журнали на клиниката и то с точните дати на постъпване и изписване, с медицински подробности на извършените процедури, зафиксирани точно от самото начало. Ако после, при делата, съпругът й, по някакъв начин, се добереше до тази информация положението й при развода щеше да влоши. При разтрогването на брака съпругът й несъмнено щеше да използва тези факти срещу нея. На бракоразводното дело те щяха да я съсипят и психически, и финансово.

Оставаше й само един, но пък доказан начин - криминален аборт. И тя още по - упорито затърси такъв лекар, който срещу добър хонорар би се съгласил тайно да го направи.

Разводът, който тя пресметна, че е неизбежен, и в който виждаше своето спасение, сега, с внезапната бременност, се отдалечаваше много на неясния й семеен хоризонт. Щеше да е крайно затруднен, и с едно нежелано и психично обременено, а в нейния случай и излишно дете - безнадежден. Мисълта, че бъдещото й дете може да се окаже с психични увреждания, я ужасяваше. Хвърляше я в паника. Как се гледа болно, наследствено обременено дете!

След като претегли внимателно всичко “за” и малкото “против”, тя твърдо реши, че трябва много бързо да направи аборт, който по никакъв начин да не я обвързва повече със съпруга й. Да го извърши бързо, скрито и дискретно. Толкова тайно, че той никога да не разбере за него.

Дните минаваха, а изход не се намираше. Сините й очи, които досега бяха винаги живи, радостни и лъчезарни, бързо помръкнаха. Погледът й угасна.

В службата, пък и извън нея, тя внимателно подпитваше с изградена своя версия, че уж търси лекар за своя роднина - гинеколог. Такъв, който да се съгласи, да се ангажира с таен аборт или би дал благословията си за него. Тя наивно питаше колко бързо може да помогне на роднината си в това направление. Ако може дори веднага.

Колежките й я поглеждаха подозрително. Дните се изнизваха бързо, без да успее да промени нещо.

- Да познавате някой добър гинеколог? - питаше тя околните.

Наивно смяташе, че ако наистина е добър специалист, ще съумее да се споразумее с него и за другото, което й бе нужно.

Времето минаваше бързо, следваше неизменно своя ход, а на Емилия й се струваше, че то лети. Бременността й напредваше, а перспективата да се намери необходимият й специалист, който скрито и потайно да й помогне, ставаше отчайваща.

- Търся добър женски доктор. Не познавате ли?

- За теб ли е? - интересуваха се съчувствено приятелките й.

- Не - стреснато отвръщаше тя. - За моя роднина е. Искам да й помогна. Има сериозен проблем. Нуждае се спешно от доктор по женски болести.

Един ден нейна колежка я попита:

- Твоята роднина намери ли си гинеколога, който търсеше?

Емилия подскочи. Тя цялата потрепери. За добро или за лошо вече докосваха проблема й.

- Имаш нещо предвид ли?

Стараеше се да бъде спокойна, но трудно й се удаваше.

- Да. Бях на гости - сподели колежката й - и там разбрах, че съпругът на моя далечна позната е гинеколог. Веднага се сетих, че ти се интересуваше.

- Да, снощи - смотолеви Емилия -  роднината ми отново бе при мен и се оплака, че все още не е намерила.

Смяташе, че версията й за интереса на своя роднина е достатъчно убедителна, а до смърт се боеше бременността да не започне вече да й личи.

- Би ли ме завела при него? - попита бързо Емилия.

- Нали не е за тебе - каза колежката й - по-добре да отидем с родственицата ти.

- Не, не - тревожно врътна глава Емилия - нека да се запозная с условията и ако роднината ми като пациентката ги приеме, сама ще я заведа - бързо, за свое оправдание каза тя.

След работа двете колежки се отправиха към дома на лекаря. Отвори им солиден, около четиридесетгодишен мъж и с приятен и мек тембър на гласа ги покани да влязат. На лицето му се открояваха добре оформените му красиви устни, които като че ли винаги изглеждаха леко усмихнати. Като добър и сръчен домакин той с лекота ги настани в хола и извади отнякъде коняк. Съпругата му я нямаше, по нищо не личеше да е в къщи. Той им предложи фъстъчени и бадемови ядки и някак нехайно, между другото, попита за проблема, който ги е довел.

- Защо мислите, че идваме с проблем? - запита непринудено колежката й.

- Щом толкова ненадейно сте тук - отвърна докторът - не може да е за друго.

Той безспорно имаше опит от такива неочаквани и припрени посещения.

Емилия се опита бързо и енергично да вземе нещата в свои ръце.

- Докторе, - каза почти задъхано тя - отнася се за моя роднина - и тя заразказва някаква своя версия за жена, нуждаеща се спешно от аборт.

Лекарят не възрази, той слушаше внимателно и от време на време питаше по нещо. Емилия беше доволна, че може да отговаря бързо, без да се запъне. Докторът отпиваше от коняка и уж премисляше. След като й се стори, че вече е казала всичко и е дала изчерпателни сведения, Емилия притеснено попита:

- Докторе, ще помогнете ли на моята роднина?

- От това, което чух… - бавно каза той - може би… - той направи нова пауза и колежката й стана и дискретно пожела да излезе до тоалетната.

Тя явно се досети, че моментът не е за излишни уши и се отдалечи.

- Ще ви оставя да се разберете сами - изрече тихо тя.

Когато остана с доктора, Емилия бързо каза:

- Докторе, касае се за мен. Не е за моя роднина.

- Веднага разбрах - отвърна той.

- Как? - учуди се Емилия - колежката ми не знае, а аз крия даже от съпруга си.

- Много просто - отвърна докторът - отговорите ви бяха прекадено точни, много изчерпателни. Не може да знаете толкова за друга.

- Така е - призна Емилия. - Но сега съм отчаяна. Бихте ли ми помогнали? Касае се не за какъв да е, а за криминален аборт. - Тя така и го назова - забранен, незаконен и в крайна сметка такъв аборт.

Емилия се напрегна цялата. В отговора на това питане зависеше всичко. В него тя влагаше всичко. Питаше и това за нея бе отговорът на въпросът на въпросите.

- Рискът е еднакъв и за двама ни - поде бавно лекарят.

- Сигурно е така - кимна разбиращо тя.

- Вие рискувате здравето си, а аз репутацията си.

Тя стоеше втренчена в него и сякаш не го чу. Но го бе чула много добре.

- Ще ми помогнете ли? - напрегнато попита тя.

Докторът помълча, направи дълга пауза и накрая тихо произнесе:

- Да, разбира се.

Емилия си отдъхна.

- Благодаря ви!

- Вие сте прекрасна жена - каза той. - Не мога да ви откажа.

Емилия беше само на двадесет и три години, наистина хубава, с подчертана женственост, но не беше свикнала с така открити комплименти.

- Абортът, за който така настоявате - каза докторът - ще го направя само защото и двамата с Вас сме от една кръвна група.

Емилия не разбра. Тя премигна глупаво. Намекът на доктора беше може би се отнасяше за някои по интелектуални от нея.

- Аз не зная кръвната си група - наивно отвърна тя.

- Нима не я знаете?! - весело каза той и непринудено се разсмя.

- Ще се опознаем - отвърна той.

Всяко запознанство имаше и тази цел - да се опознаят.

Вече я беше преценил достатъчно добре и сега се забавляваше.

- А ще ви трябва - шегуваше се с наивността й той.

- С упойка ли ще бъде кюртажът?

Емилия изпита задоволство, че зададе въпроса си с доза медицинска компетентност. Глупаво смяташе, че това с нещо може да помогне ако така нарече тази медицинската услуга, до която се домогваше. Беше все така напрегната и притеснена.

- Не зная дали ще използваме упойка - отвърна лекарят. - Утре ще решим.

- Благодаря ви, че ще ми помогнете…

- Казах ви: не мога да ви откажа - примижа със заучен маниер докторът. - Нали и вие като мен сте със сини очи.

Емилия вдигна глава и едва сега забеляза, че към нея са отправени две големи, чисто сини, като две спокойни езерца очи. В този миг те бяха така добри, че тя веднага се отпусна.

- И двамата сме синеоки - поясни той и вече съвсем открито се забавляваше с това, което  й говори.

- Този цвят е нашата кръвна група - смееха се очите пред нея.

Неговите устни и цялото му лице бяха сега така лъчезарни.

- Синя. Благородна - каза докторът.

Наистина какви сини очи имаше той! Кръвна група! Благородна. Кой да се сети? Тя въздъхна и почувства, че й олеква. Как не ги бе видяла по-рано, не ги бе забелязала досега! Изпълни се цялата с доверие към стоящия пред нея мъж, който все така спокойно я гледаше, а изразителните му устни се разтягаха в все по-широка и откровена усмивка. Предразполагаше към спокойствие неговият син поглед.

- Колко ще ми струва? - попита тя.

Докторът я погледна нежно.

- Ще видим - отвърна уклончиво той. - Ще се разберем.

- Все пак - каза Емилия - аз трябва да знам предварително.

- Не се безпокойте - отклони отговора докторът. - Жена като вас винаги може да се разплати.

- Ще ви моля да го извършите колкото се може по-скоро - каза тя.

- Разбира се. Елате утре - отвърна с готовност той. - Ще ви чакам в девет.

- Тук ли да дойда?

- Да. Бъдете точна.

Емилия се прибра вкъщи. За първи път от много време насам усети, че не е вече така напрегната. Почувства как животът й, сега вече потича като бистър и чист ручей в една определена посока. Тръгнал е и ще върви спокойно и само напред бе уверена вече тя. Това напълно я успокои.

На другия ден бързо си уреди няколко дни неплатен отпуск и ободрена и обнадеждена се отправи към дома на доктора. Тя си представи как той вече я чака и как двамата отиват в болницата, в клиниката или друго такова заведение и там в някой малко посещаван кабинет, необезпокоявани ще направят необходимия преглед и може би и изследвания. Ще определят кръвната й група, може би в случай че се наложи да й преливат кръв. Знае ли се. И в подходящ час, в който не се използват манипулационните зали, той, гинекологът, ще извърши това, за което са се разбрали. Тя бързаше да не закъснее. Искаше да бъде много точна. Докторът може би вече е готов и я чака, чака я да тръгнат.

Наивно си помисли, че може би няма да има дори нужда да се качва до жилището му и да влиза. Колко е недосетлива, нали можеше да му каже, че в уречения час тя ще е долу, пред входа на жилищния блок и ще го чака. Но Емилия веднага си представи неговите очи, чисто сини и ясни очи, които след такива думи ще я погледнат с укор. Той е толкова възпитан, фин човек. Никога не би допуснал една дама да го чака.

Тя позвъни.

С умиление си спомни за “кръвната им група” - благородна. Обща за двамата. Каквото и да прави той, ще е все нещо такова - благородно, джентълменско. Възхити се, че в него всичко е чисто, красиво и лъха наистина на благородство - приятният му тембър, изразителните устни и особено очите му. Какви добри очи имаше само докторът! Какво спокойствие лъхаше от тях! Невероятно съвпадение беше, че и двамата се оказаха синеоки.

На второто позвъняване докторът отвори и вежливо я покани да влезе. Беше като предишния ден по домашен халат. Може би сега той ще се облече и веднага ще тръгнат. Емилия искаше всичко да свърши час по-скоро и тя да се почувства спокойна и свободна. Бременността, която я обвързваше във веригите на един невероятно безперспективен и нежелан от нея брак я сковаваше.

Един път да свърши всичко. Само докторът да се облече и да тръгнат. Всичко останало ще бъде така, както трябва. Тя беше уверена, че ще е така. Той й беше казал да бъде точна и ето, че тя се постара - не закъсня.

Докторът, все още по халат, сложи на масата бутилка коняк и две чаши. Бързо, като предишния ден, той сервира печените ядки и наля чашите.

- Наздраве - каза той.

- Докторе - попита Емилия - бива ли да пия? Няма ли да пречи?

- Не, няма да пречи - отвърна той. - Тъкмо ще се отпуснеш.

Емилия не беше закусвала сутринта. Тя нарочно не сложи хапка храна в устата си, защото знаеше, че ако й се наложат изследвания или внезапно пълна упойка, в стомаха й не трябва да има нищо. Тя отпи и усети как парливата течност се плъзна надолу, стигна стомаха й и бързо го затопли.

- Хапни - каза докторът - не се притеснявай - и той се облегна на дивана.

- Не е ли противопоказно? - попита тя.

- He - чу Емилия спокойния му отговор.

“Може би няма да е с пълна упойка!” - каза си тя и схруска няколко фъстъка.

Не си спомняше откъде знаеше, че пълната упойка задължително се извършва на празен стомах.

Те отпиха пак и докторът отново я подкани да хапне от ядките. Той говореше през цялото време и не й даваше възможност да задава въпроси. От неговата уста думите се лееха бързо, с особена лекота. Приятният му тембър изпълваше пространството и бавно напластяваше в нея спокойствие. Той говореше за топлото лято, за необикновената зеленина навън, за прохладата в парка.

Тази тема изглежда му беше любима - той обичал да се разхожда сам. Доставяло му удоволствие да наблюдава птиците в небето. Той каза в “синьото небе” и тя го погледна в очите. Обичал коняка, боготворял аромата му. А ядките били незаменимо допълнение към реномираната напитка. В тях имало много калории. Те тонизирали организма и повдигали мъжката сила.

Това последното Емилия не го разбра и не се запита защо е необходимо в разговора. То не стигна веднага до съзнанието й. В главата й се мярна мисълта, че се бавят, губи се време. Тя бързо отпъди тази мисъл като ненужна. Може би чакат някого. Някой, който ще им помага, някоя медицинска сестра да ги улесни при манипулациите, да им съдейства с нещо.

Докторът наля за втори път чашките. Пак пиха. Емилия съвсем се отпусна. Обхвана я някаква отмала и тя окончателно се потопи в “морето” от бърборенето на събеседника си, на “сладкото”и приятно бълбукане на топлия тембър на мъжа до нея.

Усети ръката му на кръста си, но не разбра защо той я сложи там. После неговата ръка, която само я държеше, се стегна и той я придърпа към себе си. Тя с изненада го погледна и очакваше да срещне неговите ясни, сини очи, но те бяха затворени и красивите му устни бяха надвесени над нейните за целувка. Емилия не посмя да мръдне. Може би докторът искаше само да я целуне, защото тя наистина беше неотразимо красива жена. И други се бяха опитвали, но тя ги беше спирала. Навреме беше парирала опита им за близост и се бе отдръпвала. С това по-нататъшните действия на ухажора бяха свършвали. Сега тя не посмя да се отдръпне,  не помръдна.

Заради една целувка да си развалят постигнатото споразумение с доктора. Не! Тя не посмя да помръдне и остана на мястото си.

Той я целуна бавно, сигурен в действията си, уверен, че тя няма да се опъне за нищо, да се дръпне и оттегли. Няма! Устните му се раздвижиха върху нейните и тя усети как езикът му разтвори нейните плътно стиснати устни и целувката им стана мокра.

Чак сега Емилия си даде сметка, че всичко, което ставаше тази сутрин, след като прекрачи прага на този апартамент, не бе случайно. Нито това, че той я посрещна по халат, нито, че я  покани вътре, предложи й да се почерпят. Не, нищо от това не беше безобидно, случайно съвпадение. Сега вече беше сигурна, че всичко ще има друг завършек. Тя вече знаеше какво иска докторът, към какво се стреми. От нея зависеше да се съгласи ли или не. Сега тя можеше веднага да се надигне, да стане и да хлопне вратата след себе си. А абортът? Може би да се реши друг път, другаде и от друг доктор.

При тази мисъл Емилия замръзна и не помръдна. Бременността, която толкова я тревожеше и чак я хвърляше в паника. Прекъсването на бременността, към която се стремеше и бяха толкова необходима, че сковаха всичките и съпротивителни сили. Абортът напоследък започна да й се мярка като далечен и недостижим мираж. Сега се оказа за нея много по-важен от всичко друго.

Когато тази сутрин тя излезе от дома си, този мираж не й изглеждаше така далечен, стори и се, че тръгва към оазиса на спокойствието, към разрешението на всичките й затруднения. Всичко й се стори  дори много близо, усети го като реалност и сега реши да изтърпи всичко, независимо какво е то, но да осъществи желания от нея аборт.

“Какво толкова - помисли си тя. - Любовници ли не съм имала?” Един мъж повече в живота й със сигурно може да го изтърпи! Поне веднъж.

Той я съблече бавно, уверено и с лекота отхвърли халата от себе си. Под него той се оказа напълно гол. Беше възбуден и проникна рутинно и бързо в нея. Сега тя чуваше само все по-тежкото му и учестено дишаше. Бе така изтръпнала, че не усещаше нищо.

Абортът бе всичко, което си представяше. Всяка друга мисъл бе изтрита от съзнанието й.

Когато задъхано и спонтанно той каза:

- Ох, мъничката ми - тя разбра, че той свърши.

Задъхан, той продължи да я милва и ръцете му шареха по цялото й тяло, като устните му неспирно мълвяха:

- Мъничката, колко си хубава!

Той беше по-възрастен от нея и имаше всичките основания да я нарича мъничка.

Емилия отбеляза, че той свърши в нея.

“Как си позволява такова нещо!?” учуди се тя. После се упрекна: “Пък и защо ли да ме пази, нали съм бременна”. Като че ли ако беше я пазил, това, което свърши, щеше да е по-редно, направо законно.

“А абортът!?”

Тревожната й мисъл я върна отново към действителността. Изправиха се и тя посегна към дрехите си. Той я спря.

- Няма нужда - каза той. - Топло е - и приветливо се усмихна с красивите си устни.

Очите му като че ли пак я заляха със синя светлина, която й върна предишното спокойствие.

- А имаме и още работа - каза той.

Тя възприе, че думата “работа” се отнася за това, за което бе дошла - аборта. “Може би тук той има обзаведен кабинет и затова не бърза.” Докторът отново напълни чашите. Пак пиха и потокът от думи за лятото, зеленината отвън и птиците в небето пак заляха пространството и приятния мъжки тембър отново загали слуха й.

Емилия се отпусна. Беше съвсем гола и напълно беззащитна. Замъгленото й от алкохола съзнание не намираше нищо нередно в това. До нея той също беше гол. Това може би беше нещо много обикновено. Любовник и любовница все пак - идилия на модерното съвремие. Той често надигаше чашката, тя също. Бе се оставила на течението на времето и съдбата. Парливата течност топлеше стомаха й, небето сега й изглеждаше още по-синьо, зеленината в парка още по-зелена, а птиците в небето…

О, те подскачаха в синевата като малки топчици и се все по-често се превръщаха в подвижни петънца. Мисълта й за аборта не я напущаше и все изплуваше в мъглата от думи.

Той пак наля чашите, придърпа я към себе си и дълго я целува. Пак я повали на широкия диван и всичко пак се повтори. Мисълта й бягаше бързо, плъзгаше се като чужда покрай нея, подскачаше като птица в небето и не се спираше нито за миг, рееше се безспирно в огромната синева кой знае защо на нея вече й беше невъзможно даже да си помисли, че може да си позволи да я стигне и улови.

Мина повече от час и той за трети път я стисна в обятията си, зацелува я по цялото тяло и отново я захлупи. Тя инстинктивно си зададе въпроса “Каква е тази мъжка потентност?” Сети за думите му, които каза той за ядките, че носели много сила. Затова ги е казал. На глас, без да се усети попита:

- А абортът?!?

Той бавно я погледна.

- Абортът! - вяло каза той. - Какъв аборт?!

Тя се надигна.

- Нали тази сутрин аз дойдох тук, за да ми направите аборт.

Той все още я гледаше със своите сини, много сини като езера очи и тя не знаеше внушават ли и те и сега онова спокойствие, което тя изпитваше всеки път, когато ги погледнеше.

- Ах, да - бавно каза той. После отривисто и вече много убедително произнесе: - Разбира се, разбира се. Ето сега. Да, сега - и той я бутна по гръб на дивана.

- Разтвори бедра! - каза той.

Тя недоумяваше.

- Тук ли ще го правите?

- Да, да - бързо каза той.

Тя беше изненадана. “Нима върху дивана, при липса на каквато и да е стерилност, може да се извърши такава манипулация като аборт?! “Не! В никакъв случай - реши тя за себе си. - Може би това е само някакъв преглед. Нали досега дори не е прегледана?”

Наивността й преливаше.

Той пъхна пръсти дълбоко във влагалището й. С другата си ръка заопипва корема сякаш търсеше нещо. Като намери необходимото място, той се изправи и постави там дланта си. После я раздвижи.

- Малко масаж - поясни той.

Както беше прав и надвесен над нея, той блъсна и натисна силно и с тласък разтърканото място. Последното Емилия го почувства почти като удар. Тя усети че нещо в нея изхрущя. Заболя я и леко й премаля. Той извади ръката си и я избърса.

- Това е - каза той.

- Кое?

- Всичко.

- Какво всичко? - попита Емилия и усети, че вече я заболя повече.

- Това е, което искахте - каза той.

- Нима това е абортът! - учуди се тя.

- Да - отвърна той.

- Сигурно ли е? - запита тя.

- Абсолютно!

- Смятате ли, че вече няма да родя?

- Гарантирам - отвърна докторът. - От това, - и той посочи корема й - което е вътре човек повече не може да стане.

Емилия потръпна. Последните му думи я ужасиха.  Тя още не можеше да повярва, че всичко е вече свършило.

- Това, което сега ще се получи, - бавно каза той - се нарича мисет аборт.

Думата беше съвсем непозната за Емилия и той поясни:

- Плодът престава да се развива и загнива. С манипулацията си преди малко аз направих точно това.

Той я погледна косо, на нея й се стори съчувствено. Очите му не бяха вече сини, а само хладни. Той пак посочи корема й.

- Аз просто му смачках главата - Емилия отново потрепери от ужас.

- И по естествен път - продължи той - плодът може да спре развитието си.

Емилия все още лежеше по гръб.

- Може и с намеса, като в нашия случай. Това после никой не може да докаже.

Тя гледаше с широко отворени очи. Отстрани изглеждаше като вглъбена в себе си. Толкова съсредоточен бе погледът й. Около нея всичко потъваше в синя мъгла.

- След умирането на плода - продължи обяснението си той - настъпва загниване. Организмът обикновено го изхвърля сам - говореше монотонно докторът. - Но понякога се налага и медицинска интервенция.

Емилия слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Думите на доктора бавно, много бавно стигаха до съзнанието й. В небето се мяркаха птици, може би петна или подскачащи топки. Това тя не можеше да определи, да разбере и осмисли. Погледна небето навън. Синьо! Тя не можеше да разбере защо. Не можеше да си обясни откъде идва тази синева.

Ясните до скоро, много сини очи на доктора я гледаха студено и сега те не й вдъхнаха предишното спокойствие. Тя стана, облече се и отново го погледна в очите.

- Колко струва услугата? - попита тя.

Той й се усмихна. Може би не очакваше да е чак толкова наивна.

- Искам да платя - каза тя и бръкна с ръка в чантичката си.

Докторът мълчеше. Гледаше я с възхищение. Очите му бяха неотразимо сини.

- Вече платихте - уверено каза той с красивата си усмивка.

Тя все още държеше чантичката си в ръка. Беше й трудно да повярва в това, което той й казваше, и което в действителност ставаше.

Колко ясни сини очи имаше докторът!

Тя си тръгна.

През първата седмица нищо не й се случи. Тя отиде на работа и ежедневието я погълна. Все още не знаеше как да нарече това, което я сполетя там при доктора. Думата “аборт” никак не се връзваше с изживяното от нея върху дивана.

През втората седмица тя вдигна висока температура. Докторът споменаваше, че нещо такова може да се получи, може би я предупреждаваше за нещо, за да не се безпокои, но не беше сигурна, че е разбрала добре. Като не знаеше какво да прави, тя започна да гълта хапчета. От тях температурата й ту спадаше, ту се вдигаше и тя увеличи дозата. Безпокойството от неизвестността я притисна. Тялото й започна да отделя лоша миризма и тя тревожно се оглеждаше всеки път, когато колежките й отваряха прозореца. Не споделяше с никого нищо и заради това проблемът й ставаше още по-голям.

Температурата й не спадаше и безизходицата отново я завладя. Тя не беше уверена трябва ли да отиде на лекар или всичко ще мине и продължаваше да се тъпче с хапчета против висока температура. След няколко дни пред очите й започнаха да се мяркат виолетови кръгове и да й се гади. На четвъртия ден от втората седмица тя едва отиде на работа, седна на бюрото си, но не можа дори да си вдигне ръката, за да отвори журналите, на които водеше сметките. Цялата гореше и трепереше от треска и бе отпаднала. Главата й натежа и тя неусетно клюмна. Емилия не разбра как тялото й  падна от стола.

Колежките й тревожно се разтичаха, напръскаха я с вода, опитаха се да я свестят и като не можаха, повикаха линейка. Медицинските лица дошли с Бърза помощ бяха категорични, че трябва спешно да постъпи за лечение.

В болницата, след спешните изследвания, веднага откриха причината за високата температура - загниване на плода в нея и последвалия от това перитонит.

- Веднага на системи! - казаха лекарите. - Имаме ясно изразен случай на сепсис!

Думата като през мъгла стигна до Емилия, увисна в пространството и остана в съзнанието й с неясното си и тревожно съдържание. По-късно тя разбра, че тази дума означава отравяне на кръвта в организма и си спомни, че беше споменавана и от доктора в съчетание с още нещо, което не можеше да възстанови.

В специализираното болнично заведение Емилия изживя нещо, за което по-късно никога не искаше да си спомня. Започналият спешно кюртаж й причиняваше неистова болка, защото се извършваше без упойка. Разкъсаха и извадиха на парчета загнилия плод. Той ужасно миришеше. Тя крещеше, виеше от болка.

- Искам упойка - викаше тя.

- Не може - бяха категорични лекарите - ще загубим чувствителността на здравата тъкан, а това ще попречи да изчистим всичко. Това не бива да се допуска в никакъв случай.

По-късно й казаха, че за да я спасят, е трябвало да изчегъртат от нея загнилата тъкан и стигнат до здраво. Иначе процесът можел да продължи и да се окаже фатален.

Когато всичко най-сетне свърши, Емилия ни жива, ни умряла бълнува цяло денонощие. При започналото интензивно антибиотично лечение лекарите не даваха гаранция за живота й. Първите дни се оказаха най-критични.

- Зависи от организма - казаха те. - Ако е силен и се пребори, ще живее.

Най-лошият за нея момент отмина и тя полека-лека започна да се съвзема. Бе загубила представа за времето и дните й се струваха много дълги.

Съпругът й през цялото време на лечение не я потърси. Тя и не съжаляваше за това. В болницата остана цял месец и когато я изписаха, си отиде направо при родителите.

Младият й, необикновено здрав организъм й помогна да оцелее, но тя се беше вече стопила наполовина и сега бе съвсем бледа и много слаба. Бавно, много бавно започна да се възстановява.

След няколко месеца адвокатът й заведе дело за развод и един ден на излизане от Съдебната палата тя срещна гинеколога, който по твърде нетрадиционния начин извърши искания от нея аборт.

Той я видя и се спря.

- Отслабнали сте - каза той.

- Какво ти отслабнала - отвърна тя - след аборта аз едва не умрях.

- Аборта! - озадачено я погледна той.

- Нима не си ли спомняте? Бях дошла при вас с молба. Вие ми направихте аборт -  и тя веднага се поправи -  предизвикахте ми мисет аборт.

- Ах, да - отвърна той със същия безизразен тон като тогава, когато тя седеше там на дивана. - Мисет аборт - произнесе унесено той и пак като тогава сепнато и енергично заповтаря - да, да, ама разбира се, разбира се. Да, да, разбира се.

У Емилия всичко закипя, надигна се и преля в гняв срещу този човек сега -  лекарите в болницата положиха толкова усилия, едва я спасиха от оня свят. Заради това, което той й причини, тя едва не умря. Едва оживя. А сега той даже не си спомня какво е направил и с безизразното си „да, да, ама разбира се, разбира се” направо я вбеси.

- Защо не ме предупредихте? - кресна му тя в лицето.

- За какво? - недоумяващо попита той.

- Че ще се случи всичко това.

- Какво се е случило?

Той се оживи. Видя, че тя е много развълнувана и учтиво й предложи:

- Да отидем да пием по едно кафе и да ми разкажете.

Емилия се колебаеше. Тя не искаше да разказва. Не искаше да си спомня за високата температура, която я изгаряше дни наред и я караше да се мята като обезумяла, за ужасните болки при раздробяването и изваждането на мъртвия плод от нея, за губещите й се часове на съзнание в болницата и отегчителните и болезнени процедури на лечение, продължили цял месец. Не, не й се разказваше за това. Не искаше да си спомня сега за тези ужасни дни.

Въпреки това тя започна и като стигна до средата, силите й не стигнаха да продължи и тя се разплака. Не искаше да говори, а да забрави всичко това,

- Да бяхте ме предупредили поне, да бяхте ми казали какво да направя в онези първи дни след аборта, как да постъпя.

- Казах ви - без състрадание отвърна той. - Само трябваше да отидете в кое да е болнично заведение и да кажете: - Имам усещането, че плодът в мен не се развива и непременно да споменете, че отдолу ви мирише. Това щеше да е достатъчно. Щяха да го приемат за естествен развой на заболяване и за Вас нямаше да има никаква опасност.

Емилия хълцаше.

- Щяхте да си спестите всички страдания.

Той постави ръка на рамото й.

- Аз направих всичко, което Вие поискахте от мен.

- Не - изкрещя Емилия и отхвърли ръката му.

- Така беше - убедено каза той. - И Вие го знаете.

- Не! - повтори тя - Не беше така.

Емилия все още хълцаше. Пред погледа й изникнаха широкият диван в дома на доктора, наредените на масата печени ядки с бутилка коняк и неговите прекрасни устни, протегнати над лицето й за целувка.

- Не беше така - изтръгна се като зъл шепот от нея.

Тялото й се разтресе, в гърдите й се надигна голяма опустошителна вълна на негодувание. Тази вълна беше толкова голяма и готова да помете всичко пред себе си. Устата й се разтвори за ням вик, който би оглушил всекиго. Звук обаче не последва, не се отрони.

Емилия се обърна и тръгна в обратна посока. Той гледаше след нея с огромно недоумение.

Мекият му син поглед обгръщаше бухналите й на тила черни коси. На лицето му сега бяха изписани огромно недоумение и целомъдрена невинност.

Тя не видя колко сини, ясно сини бяха очите му.