ПРОСЪНИЦА
ПРОСЪНИЦА
На Боян Ангелов
Отида ли си аз, отида ли си
от времето на вас подвластно
ще имате в наследство мойто минало,
останало завинаги безгласно.
Затуй сега в захлас да си говорим
прегърнати, с допрени рамена,
че моят глас ще бъде утре спомен
в едни отдалечени времена.
Те вашия живот ще са задминали,
но в тях гласът ми ще е жив.
Повикайте в съня си мойто име
и аз ще съм небивало щастлив
да чуя вас в небесните селения
и думи по небето да ви пратя,
та вие да си спомните за мене
като свидни мои братя!
ГОДИНИ ТАКА
До прага на грижи спомен догаря:
съхне небето между баири.
Близнат с езиче деня минзухари -
очакване бяло под стряха извира.
Люшка се сито. Въглени парят -
празник изгрява в очи зачервени.
Въздишат комини. Снегът разговаря
с планината и с мене…
А ПЛАНИНАТА НЕ ПЛАЧЕ
В тъмно и светло - отрано
сол върху градските улици
хвърлят и сякаш че рани
газим и тъпчем по хубост.
Вятър поне да бе слязъл
и на снега да подскаже,
че е в опасност - да бяга
от тая солена проказа.
Кал на деня по лицето,
плач на нощта, вместо ласка.
Задният двор на полето
сякаш е зимата градска.
А планината не плаче,
пее със гърлото бяло:
„Бела съм, бела, юначе,
цела съм света огряла.”
