Тодорка Николова

Лично мнение

Преди няколко дни една млада и талантлива поетеса, София Милева от Хасково, ми показа тетрадка със записани в нея адресите на около 30 различни поетични конкурса на национално и общинско ниво. Участвайки в тези конкурси, каза момичето, аз ще знам на какво ниво са моите стихотворения.

Така е, целта на конкурсите е точно такава - да се стимулира най-доброто, да се популяризират отделните автори и техните произведения когато го заслужават.

В този смисъл ще споделя няколко свои мисли по повод миналогодишния национален конкурс за поезия на името на пловдивския поет Добромир Тонев. Имам специални предпочитания към творчеството на този чудесен автор-естет и смятам, че наградените поетични творби в случая са гавра с неговото име.

Най-малко! Преди няколко дни загърбеният член на журито акад. Марин Кадиев предизвика читателите като пусна в интернет сайтовете една кратка бележка: „В Пловдив се проведе националния конкурс за поезия „Добромир Тонев”.

Тричленното жури с председател Антон Баев присъди първа награда на по-долу приложените стихотворения. Третият член на журито, литературният критик акад. Марин Кадиев беше категоричен, че това не е поезия и стихотворенията не заслужават никаква награда. Антон Баев и Станислава Станоева, заявиха, че това е модерна поезия и, че в стихотворенията има уникалност и новаторство.”

Къде е истината? - пита почитателите на поезията Марин Кадиев.

Въпросът предизвика повече от сто коментара в социалната мрежа. И всички от тях подкрепят мнението на Кадиев, че отличените стихотворенията не са поезия, а безсмислен набор от думи. Навярно аз съм старомодната, която не разбира от модерна поезия.

И си казвам: уникалност в тази поезия - да! Но уникалност, която се изразява в хаоса от мисли и думи върху които трябва да мислиш дълго и страстно, за да се досетиш какво е искал да каже авторът.

Например:

„…опиянението на мултиплициращи се клетки
свистенето на отскачащия скейтборд
салтото на нови тела над лепкавия асфалт в който сте претопени…”

И накрая разбираш, че и самият автор едва ли знае това. Новаторство - също да! Думи, думи, думи! Чета тези думи - от сложни по сложни, чудя се къде да наместя препинателните знаци и главните букви за да проумея хаотичните мисли на автора.

Питам се защо ли Министерството на образованието кара децата да учат граматика! Че то и без точки и запетайки можело да се пишат новаторски текстове. Знам, че има цяла наука за модерната поезия, знам, че има и течение, което обединява модерните автори, но как да убедя мозъчните си клетки да приемат следните поетични редове като естетическа наслада за ума:

„ … само твой задънен въздушен коридор който в слъзната хрема
ще плюеш кръв на инат до последно бранейки скръбта си
или още по-зле ще се случи да потънеш в дълбокия поглед
на друг гърчещ се в самотата си залутан случаен мусон…”

Знам, че модерната поезия е „израз на висок интелект”, както беше писал един наш известен поет, ама като не мога аз до го схвана този интелект, как да го схване масовия читател на поезията?

Модерната поезия е едно необикновено послание към публиката, казваше друг любител на безточковите и беззапитайковите писания, това е една модерна словесност, която ще възбуди изострената читателска съвест…

Иначе казано - модернизмът в поезията набира сили и налага своята уникална словесност! Нека! Днес никой никому не пречи да се изявява така, както намери за добре, но нека не допускаме гавра с естет като Добромир Тонев.

Някой беше написал в коментарите под публикуваните в Интернет стихотворения: „Ако ги прочете Добромир Тонев - в гроба ще се обърне!”

Тук недоумение буди журито. Защо не е зачетено мнението на акад. Марин Кадиев, който е добър литературен критик, сериозен автор, бил е в жури десетки а може би и стотици пъти, принципен и изключително отговорен човек?

В крайна сметка награждавайки тези „уникални”стихотворения журито обезверява онези млади творци, които разчитат на достойно състезание, за да могат да разперят крилете си за творчески полет. А словоблудството ги ранява. Понякога фатално!…

А ЕТО ГИ И НАГРАДЕНИТЕ СТИХОТВОРЕНИЯ:

Непожалени души
в глухия световъртеж нито човек нито Бог ви знае
разлят жълтък сред квантовия хаос пометени в пожари горски пилета
новородени импали с дъх на плацента и череп хрущящ в захапката на гепарда
човеци изпарени от неутронни бомби или в тихите морги на бели болници
свлекли се внезапно по градските алеи от инсулт и обида
икари размазани в скалите или просто отвяти до кости от времето
справедливост няма да ви достигне
през строшените ви фаланги избиват невменяеми ручеи
над праха ви избуяват короните на тропическите гори
трелите на неизброими видове птици
опиянението на мултиплициращи се клетки
свистенето на отскачащия скейтборд
салтото на нови тела над лепкавия асфалт в който сте претопени
или все още тук посред кашата на природата
с капеща слюнка и липсващи хормозоми
без аеродинамика без летен без летен ден в парка без понятие за гръмотевици
или с повече късмет с мозък в сложна архитектоника
оттласнал се високо над батута до най-дивата еуфория и тъга
не за друго а за да видиш че няма друго съзнание за тях
само твой задънен въздушен коридор който в слъзната хрема
ще плюеш кръв на инат до последно бранейки скръбта си
или още по-зле ще се случи да потънеш в дълбокия поглед
на друг гърчещ се в самотата си залутан случаен мусон
и за какво за да усещате заедно в глътката син кислород
как алцхаймера изпива и най-светлия опиум на еволюцията
гавро всички ни отнасяш до елементарните частици
и немите и словесните и обичаните и безименните
там над недъга ми и над бога ми до последния ми припадък
крещи цигулка живо и бързо

ПАРАЛЕЛНИ ВИДОВЕ

Тук
в полето
на това измерение
толкова много
уморени
водни кончета
зелени капиляри
разкъсвани от вихрите
угасващи калинки
пречупени елитри
откъснати крачета
на щурци и скакалци
бръмбари бегачи
звънтящи брони
в пламнали треви
в прахта трахеи
ципи и пухове пчели
удавени мушици
чертици по водата
строшени охлюви
хрущящи пясъци
по разкъсани вътрешности
замлъкнали цикади
в гърлената бездна
хименоптери
и други видове души
които някакси изчезват
разбит хинин
разлята нимфа
крещящи ганглии
толкова болка в живеенето
толкова много природа
че нищо не може
да се направи
за пеперудите които пърхат в нас
и все пак
ние им се даваме -
с техните какавиди под диафрагмата
идваме тук
и в кръвта
и в слузта
в органичната плазма
в непонятния възел
на вени
и спазми
до взрива на криле
който скрито пролазва
към гръбначните прешлени
и се разпръсква
в жилки
и килиики филигран
и аеродинамика
на свръхмембрани
завихрящи пространството
до онзи квант
след който
само полет
да остане

МЪГЛЯВИНИ

Не са истина снимките са Хъбъл
не са пересеиди
не са пеперуди
не са вятър от мляко и пясъци
нито осветени далечини
нито галактики
нито вселени
а взривени гълъби и риби
фойверки от слуз и кръв
смляна тъкан
изхвърлена високо
в короните на свръхнови звезди
светлина през сълзи
въглерод изгорен
виж очите на мъртвите
фотографирани в мен