Лалка Павлова

Новата книга на Здравка Шейретова съдържа 55 заглавия - стихотворения, лирически миниатюри и една заключителна творба, чиито жанрови белези я причисляват към т. н. стихотворения в проза.

Заглавието на едно от стихотворенията, посветено на съпруга й Петко Недялков, е изведено като паратекст на цялата стихосбирка - „Ден за обичане”.

Любопитното е, че още първият стих на това стихотворение размива границите между делника и празника в потока на времето и ги поставя под знака на човешката обич, която осмисля живота на лирическата героиня и със своята магична сила може да превърне даже вторника в неделя.

Явно за нея денят за обичане няма конкретно название, той може да бъде всеки ден, в който „кафето е с пауза дълга”, а тишината е обла, бяла и смирено сгушена в нечие рамо, където болката в слепоочията стихва.

Всеки ден, в който двамата се чувстват „до полуда свободни”, и, забравили дните от седмицата, разбъркват „всички природни закони”, за да останат заедно. Мисля, че това оптимистично, зареждащо с положителна енергия чувство, преобладава в цялата стихосбирка на Здравка Шейретова.

Как лирическата ? героиня успява да избяга от капаните на живота, от сивотата и студа на човешкото ни време, поетесата разкрива още във въвеждащото, бих казала програмно стихотворение на книгата - „Грация и гравитация”, което прозвучава като своеобразна философска изповед.

Според германския поет, драматург и прозаик Хайнрих фон Клайст на сцената на битието „човекът е лош танцьор” и само Бог може да „танцува перфектно”.

Лирическата героиня обаче си позволява да оспори неговата теза, защото вече е минала през овразите на собствения си живот и познанието за него я довежда до истината, че не бива да позволява на никого да предвещава края на нейния танц.

Изпълнена с енергия и жажда за обич, тя категорично налага своята изпитана „рецепта” за човешко щастие:

Изрязвам болката,
за да я пришия
към друга дреха,
съблечена или
забравена на пътя
на скъсаните думи,
които вчера хвърлих.

Героинята на Здравка Шейретова е убедена, че „зимата” е непостоянен, преходен сезон в човешкия живот, че винаги след нея изгрява слънцето, чиито лъчи стопяват скрежа на сърцето и след това водите потичат „оловно - сини под лятното небе”, изгряло в очите на любимия.

Въпреки това и тя си има своите житейски страхове - да не закъснее за работа; да не забрави не само че е майка, но и съпруга; да не пропусне очите му „сред многото други”, защото това би го наранило; страхува се, че слънцето може да изгрее, без да е слязло в нейните очи; че може вече да няма възможността да види красивите багри на дъгата след дъжд; дори че е възможно да започне да се „спъва в мислите си” и да престане да пише. Най-големият й страх обаче има друго, инобитийно измерение:

… най-много от всичко ме е страх
да не забравя да съблека
всичките мои страхове,
когато пред теб се явя, Господи,
свободна и гола.

Изрежданията на страховете на лирическата героиня не са самоцелни, по пътя на обратната логика те акцентуват важни черти от нейната ценностна система, като извеждат на преден план остойностяващо характера й човешко качество - чувството за отговорност както за смисъла или безсмислието на собственото й битие, така и за случващото се в общественото пространство.

Защото тя многократно е жигосвана от сполуки и несполуки, по своя жизнен път се е срещала с много хора с различни проблеми и вече е достигнала до истината, че „многоцветната дъга” може да „пречупи вселенската скръб и тъга”, ако бъде чута и видяна от другите:

Светът огледало е и ще бъде
когато, и ти като мен,
от мен се нуждаеш.
Вежлив реверанс
е всяко чувство добро
и носи победа,
защото светът - вътре в нас
от нас се споделя.

Думите са средството за споделяне, те носят в себе си колкото голяма, толкова и различна сила - могат да „тежат и падат” като „оловни топчета”, ала и да се превърнат в същински роза или в „цяр за драскотината” върху сърцето.

Но най-важната им задача е да свързват хората в човешката общност, да отворят очите им за и момичето, което стои всеки ден на ъгъла на улицата и протяга едната си ръка за милостиня, защото „в другата държи сърцето си / и много иска на нас да го дари”.

Във всички сезони от живота си лирическата героиня на Здравка Шейретова запазва своя оптимизъм и вярата си във възраждащата Духа пролетна енергия. Ничий живот не е лесен - каквото и усмихнато слънце да грее навън, в душата могат да веят смразяващи зимни вихрушки.

Важното е да вярваме, че те са временни, преходни. Само тогава битката ни с неговите раняващи дълбоко удари и поразяващи жестоки изненади може да завърши с победа.

Тази изстрадана житейска истина е вплетена в 30-те лирически миниатюри, пръснати като мъниста от бисерна огърлица из цялата книга.

Именно в тях е концентрирана философската мъдрост на поетесата, извлечена от личния й житейски опит. Ето няколко от тези своеобразни словесни бисери:

*
И сакатото птиче може да полети,
ако майка му има криле!

*
Не се навеждай
да вземеш камъка -
той вече е хвърлян.

*
Безпокоя се за морето -
толкова много ръце го прегръщат.

*
Докато екранът на телефона
заключва очите ни
душите на приятелствата
прегризват пъпната си връв
и отлитат.

*
Между белия лист
и химикалката
само моите мисли стоят.

Новата, трета по ред на издаване, книга на Здравка Шейретова завършва с една съкровена лична изповед - стихотворението в проза „Калейдоскоп от сънища”, посветен на нейното семейство.

От златното ковчеже на спомените тя изважда онези вълнуващи мигове, които са се врязали в паметта й толкова дълбоко, че дори след няколко десетилетия живот не са могли да потъмнеят или избледнеят.

Пък и това не би било възможно, защото точно те са я направили истински човек. Своеобразният лирически разказ започва от първата прегръдка с мирис на кафе с мляко, в която се стопяват всичките й страхове и й дават силата и радостта, че я има на тази земя.

Родителите на Здравка Шейретова отдавна са се преселили в другия свят, но продължават да живеят в нейните спомени, от които често пъти не иска да се събужда.

И продължава да се сепва от сърдития глас на майка си, който я упреква, че още не е ремонтирала стръмните дървени стъпала към избата в голямата им стара къща в Бяла, а често пъти по тях се опитва да слиза малкото й внуче.

Подсеща я, че трябва да ги премита всеки ден, както тя е правела, докато е била жива, за да не се плъзне по тях някой от семейството й.

Майката на Здравка вероятно постоянно я гледа от небето, щом дори и сега потъналата в бяло, жълто, зелено и синьо цветна градина в двора на къщата продължава да й мирише на „маминия специален крем със снежни топки в него”, когато като малко момиченце е помагала в приготвянето му, докато млякото се превърне „в малки пухкави облачета”.

Тези необикновени сънища висят по гънките на мозъка й като пране, което чака да се изсуши и някой да го прибере - майка й, която е протегнала ръце към нея, или баща й, който я гледа закачливо със слънчевите зайчета, играещи в сините му очи. Всичко е така, както е било едно време.

И Здравка Шейретова спокойно очаква онзи миг, когато „слънцето ще се пръсне и в нейния прозорец” там, в Бяла, където е започнало и ще свърши и нейно време. Защото точно там тя се чувства истински „у дома”.