Иван Енчев

Лирично есе

Как да не се радваш на този плодороден ден сега - в сезона на Третата възраст на годината!..

Сладкодумните сеячи сеят житото на нашите надежди сред полята. Високо над тях ято врани пак се щурат под есенната стряха на деня! Те няма да отлетят на завет зад планини и зад морета като уплашени прелетни птици.

Виж ги как кръжат из небесата на орлите! Как се гмуркат из далечните вълни на хоризонта! Как се радват и вилнеят из лъчите на рукналия слънчев дъжд!

Чуй ги как крещят от радостен порив: бря-бря-бряя, ха-ха-хаа! Сякаш вихрят ръченица две по две. Сякаш лудеят хоро - крило до крило: бря-бря-бряя, ха-ха-хаа! Сякаш се кипрят за сватба. Сякаш ликуват за брачно вълшебство: бря-бря-бряя, ха-ха-ха!

Те знаят, че не са орлици и соколи, но делят небето с тях. Бог с криле ги е дарил, а не с хрилете на безгласни риби. Те сякаш ми подвикват добродушно: „Няма лесни есени, няма, нямаааа!”

Врани неразбирани. Клети чеда на свободата си! Кой ги осъди на тъй незаслужено презрение? Черни в очите на хората, дето си нямат криле.

Бели в очите на мечтите си, дето ги топлят и в зимата. Кой ги гони от рая на храстите и клоните? Кой ги мами да се гмуркат в талазите на илюзиите за предсрочна пролет?

Кой ги блазни с шепа зоб към капаните на ледените преспи?..

Кръжат над жадните за семе угари: бря-бря-бряя, ха-ха-хаа…

Едно ято есен не прави, ала сляп е, който не го вижда. Глух е, който не го чува. Стар е, който не го следва в небесата на своите чувства. Само с криле се достига до небесния извор на ветровете световни.

Песенни есенни птици! Аз цял съм там, при вас! Сребрея сред лъчите на слънчевия бриз, засилен право към зарята на Вечерницата!

Кой ли ще види моя полет? Звездите са късогледи. Месецът - както всеки властелин на здрача - е високомерен: ту се блещи с презрителна усмивка, ту се прави на кьорав мъдрец.

По стръмната пътека между лятото и зимата и тази моя есен е попътна - планинска хижа с билков аромат. Хем съм тъжен като въглен, тлеещ в пазвата на гаснещо огнище.

Хем съм весел - утринна сълза по стрък на детелина, ръсната от окото на Зорница!

Преживявам като горски гълъб - с откраднати зрънца божи радости…

Есен ли е като есен!

Само за очи, които виждат как задъхани пчели се гмуркат в чашките на сини минзухари, за да пият там отрова и горчилка, от която сътворяват мед! Само за нозе, които крачат по балкански път, застелен с шумяща есенна жарава и следи от лапички на припнал дъжд по пухкавата пепел!

Само за криле, които стигат чак зад хоризонтите на своя ден!

Само за душа, която…

Душата ми към висините гледа: целият криле съм! И тя не знае що я чака до криле на бяла врана: слава или срам. Душа неукротима - птица вироглава. Вари я, печи я - не става за кафез: все ще излети към свободата си…

Ах, тия есенни врани в очите на моята сребриста възраст!

Виж ги пак!

Чуй ги как крещят от радост: бря-бря-бряя, ха-ха-хаа! Сякаш вихрят ръченица две по две. Сякаш лудеят хоро - крило до крило: бря-бря-бряя, ха-ха-хаа!

Сякаш се кипрят за сватба. Сякаш ликуват за брачно вълшебство: бря-бря-бряя, ха-ха-ха! Техни са толкова много небесни поляни: бря-бря-бряя, ха-ха-хаа…

Пърхат пощурели ярки до младоци бързокрили. Бря-бря-бряя, ха-ха-хаа! И старчоци поживели до мъжкари вихрогони. И старици все бъбриви до игриви първескини. Бря-бря-бряя, ха-ха-хаа!

Любовна закачка е техният порив! Вихрушка е техният полет сред устрема на надеждата за утрешния изгрев.

Палави есенни птици! - Вие дали не сте възкръснали сенки на бързи кръстчета по стари мои календари?! Дали не сте моите мечти и спомени: в едно ято събрани?! Защо люлеете с криле висините пред мене като морски чайки, потъмнели от слънцето на толкова отминали горещници?

Защо ме каните да газя из вълните по брега на тази есен, за да стигам чак до приливите на някогашни пролети? Защо ме карате да палувам по пясъчните дюни на моите благи лета и да плувам из мъртвото вълнение на стари грешки и сполуки?

Защо ме мамите, че вече съм помъдрял, щом още хвърча към далечни хоризонти, напук на всяко патешко стадо из блатото на хорската леност?

Кой е сторил чудо за песен, без да сгромоляса покрива на личната си клетка?! Пазачи на ръждясали закони строго бдят навред! Земята е петимна за хора с крилати души. По нашите небеса Светът ще ни познае.

Тъй сладко е да живееш за възторга на крилете си! Тъй гордо и светло е! А защо участта ни е толкова дълъг разказ за летене към себе си?! Животът е училище за грях.

Всички сме ученици на Адам и Ева. Само малцина са избрани за светци. Ние - живите герои в един безкраен роман от разкази! - сме все обречени като летежа на житните зърна за посев. Житието си летим от здрач към изгрев и от изгрева към здрача.

О, миг летеж божествен! - Екстаз на жители всемирни! Лирическа въздишка в прозата на слънчевия кръговрат!..

2014