Лъчезар Георгиев

В общинския парк „Енрике Eрерос”, едно от многобройните зелени и цветни места за отдих на жителите на испанската столица, обичаме да се отбиваме с Ели, моята красива спътница в живота, с която вече прелетяхме почти над цяла Европа и бяхме в кажи-речи всички красиви градове от Санкт Петербург, през Берлин, Брюксел, Милано и Рим, малтийския Валета, та чак до Лисабон и ето ни тази седмица отново на път, със заредени телефони, за резерва и дигитален фотоапарат, да не пропуснем нищо по местата, които обхождаме.

И днес отново сме в парка, седим на пейката до шадравана и се взираме в бюста с паметната плоча, на която е написано: Enrique Herreros. Hijo predilecto de Madrid, а Ели ми превежда: Енрике Eрерос. Любим син на Мадрид.

Както всички любопитни туристи, и ние ровим из пътеводителите, така бързо научаваме, че Ayuntamiento de Madrid, сиреч кметството на испанската столица, решава да посвети озеленено място на кръстовището при мадридските улици „Чеа Бермудес” (Calle de Cea Berm?dez) и „Браво Мурило” (Calle de Bravo Murillo) на името на Енрике Eрерос - писател, графичен хуморист, карикатурист и кинорежисьор на документални филми.

Паметната плоча с бюста му, дело на Жозе Торес Гуардия, е положена и открита през декември 1993 г.

Иначе мястото напомня малък райски оазис, с водната прохлада, повяваща шадравана, с пърхащите криле на пеперуди, с ниско прелитащите над главите ни гълъби и мекия покой, някак далеч от делничния градски шум и автомобилите на испанската столица.

Долитаме само преди седмица с полет от София до летище „Адолфо Суарес” - Баракас, оттам с трансфер до хотела, после идва тръпката от непознатите срещи с музеи, старинни сгради, прочути площади, кафенета, препълнени с любопитни туристи булеварди.

Да рече човек, че сме кой знае колко заможни, не сме, от издаването на книги не се печели кой знае колко, особено извън българската столица, но като се посвиеш през зимните месеци, може да си позволиш в дните за отпуски по някоя глезотия.

Още повече, че да си свободен и да пътуваш, накъдето ти видят очите, си е мечта за българина още от онези далечни времена, аз ли не го зная, а пък на Ели разказите за желязната завеса й се струват като приказка, в епоха, когато само е била родена и почти нищо не е разбрала, и има много да се чуди.

Каквото и да подхвана, за двугодишната казарма, за отказаните визи, за онези странни марки коли по пътищата, за черно-белите филми, курортите, корекомите - онези магазини с лакомства и луксозни стоки за малцина притежатели на западна валута, за протекциите към децата на група заслужили някакво си право да са с едни гърди по-напред от другите, на Ели й се струва невероятно, и запалена по онова, в което аз съм бил, а тя не е могла да се докосне поради естествената разлика в годините, рови из социалните мрежи, и се удивява, и ме дърпа да ми покаже на таблета някоя ретро снимка или разказ на очевидци.

Днес обаче напускаме оазиса с кичестите дървета, палмите и високите кипариси, ограждащи пръскащия прохлада щадраван на “Parque de Enrique Herreros”, и се отправяме към Кралския дворец.

Седем дни кръстосваме в едно с хилядите туристи надлъж и нашир из Мадрид. И тъй като сме видели почти всички забележителности, накрая туристическият автобусът ни спира пред просторен площад.

Вляво се издига внушителна катедрала с причудливи куполи и фини орнаменти по фасадата, в дъното е комплекс от сгради, продълговат дворец в бяло, пред чиито врати се вият дълги опашки с надеждата да зърнат кралската фамилия.

Знаем, че е много малко вероятно да видим някоя знатна особа, било то поне принцеса или поне някоя видна личност от кралската свита, и след като сме поогледали достатъчно отстрани, щракваме по някоя снимка и уморени, повече не си и даваме труда да чакаме за дворцовите зали, превърнати в своеобразни музеи на лукса, изяществото и историята на една монархия.

Вместо това посядаме както мнозина други пред катедралата, вадим малките бутилки с минерална вода и отпиваме. И в този миг, най-ненадейно, някаква непозната дръпва малката си дъщеря и извиква името на жена ми.

Ели вдига глава от телефона, озърта се, смаяна, че чува българска реч сред многоезичната глъч около нас. После скача рязко и изкрещява:

- Мелек?! Това ти ли си или сънувам?

- Как би могла да сънуваш, цяла-целеничка съм! - непознатата се спуска и прегръща жена ми, после двете се отдръпват и смаяни се гледат. Напомнят на две красиви котки, вторачили любопитни погледи една в друга.

- Приличаш на принцеса! - изрича Ели, любува се на накитите по бялата й шия и върху красивата й ефирна рокля, после посочва към мен. - Това е съпругът ми!

Представям се и някак неловко поемам подадената ръка, и неволно ме огрява морскосиният блясък на очите й.

- Е, пък аз ви познавам, вие сте Николай… Двамата с Ели вървяхте под ръка през Ректората, ще мина на разходка от махалата по алеите край спортната зала, ще стигна до библиотеката и току-виж, отнякъде изскачате. После господинът влиза в кабинета си, а ние с теб дръпваме по цигара на пейката под липите…

Едва сега се сещам как приятелката на Ели ни съпровождаше на сладки приказки до студентските общежития. Щом се запознахме с бъдещата ми съпруга и наехме гарсониера, която ми се полагаше като служител на университета, Ели напусна квартирата в дома на Мелек, която беше единствена дъщеря на семейство, дало ? подслон през последната година.

„Усещам я като моя сестра, а името й на турски означава ангел - разказваше ми още преди години за нея Ели. - Благодарение на присъствието й, колкото и надалеко да бях от родното място, все някак се утешавах. Двете бяхме неразделни през последната година, преди да те срещна. Колко съм й споделяла… Разказвах й как тъй и не узнах кой е баща ми, как не съм още простила на майка си, задето ме остави в ръцете на дядо и баба, и макар трудно да връзваха двата края, ме издържаха, докато завърша. Така наречената ми майка с години кръстосва из морските курорти, сменяше приятели като носни кърпи, с месеци не се сещаше, че съм жива, че е редно да ме издържа. Накрая си намери човек, който я прибра, лика-прилика са си, ще се навъртат край теб, ще те засипят с похвали, и няма да те оставят на мира, докато не изкопчат някоя тлъста банкнота, нали вече имаш висше образование и сносна работа… Когато завърших и вече бях с теб, научиха, че съм започнала в новото частно издателство и се започна… Тайно от теб, Ники, съм й давала много пъти пари, а тя ги проигравала по игрални зали, и скоро след това цъфваше на вратата ми или звънеше на пожар от столицата…”

- Помня онази история с майка ти и как си се отървала - приятелката на Ели леко се смути и наведе глава. - Двете всичко си споделяхме. Аз за моя Алихан, ти за неволите си… Така разбрах как накрая си спряла да й даваш пари за залозите и на свой ред тя те проклела. Не можеш да повярвам, да прокълне с най-люти клетви собственото си дете!

- Винаги, щом се сетя, устата ми се напълва с горчилка, но не аз ще я съдя, простих и забравих - въздъхна Ели. - Знам, знам, майчина клетва до гроб може да те преследва, но поне си имам моята утеха…

Тя ме погледна с дълбоките си кафяви очи и стисна ръката ми.

- Когато точният човек е до рамото ти, злото завистливо гледа след теб и накрая подвива опашка… Живея на стотици километри от нея и след смъртта на дядо и баба дори не съм се връщала в онова градче, където минаха тъжните ми дни като дете… После, след последната кавга с нея, загубихме рожбата си. Проклетият спонтанен аборт… Не казвам, че тя е причината, но се случи тъкмо в онези дни… Но хайде, стига съм говорила за себе си…

- Имате още време - отвърна Мелек. - Нека Бог, който и да е той, и откъдето и да ни наблюдава, да ви даде упование и подкрепа. Вярвам, че хора като вас трябва да получат онези дарове на живота, които да ви радват по пътя напред…

След тези мъдри думи Мелек припомни на двама ни една история, която спътницата до мен навярно бе стаила нейде назад в потайните кътчета на спомените.

- Не съм забравила как преди да заминем за Стокхолм, бях останала без средства, нямах работа и Ели често ми се притичаше на помощ. Тъкмо бяхте направили издателството си и вече ви беше потръгнало. Ти ме водеше на кафе, купуваше ми дребни подаръци и дори веднъж, когато видя овехтелите ми дрехи, за рождения ми ден ме заведе в един магазин, за да ми подариш разкошна блуза; нея и до ден днешен си я нося…

Сетне Мелек обясни скарването с родителите си заради Алихан, който горе-долу бил на моите години, обаче те не го харесвали, тъй като им се виждал доста по-голям от нея и не искали да му я дадат за годеница.

Алихан обаче се оказал упорит, Мелек напуснала дома си и избягала с него, и заживели сгодени, сетне тайно се венчали и заминали за Стокхолм, където той подхванал работа по вътрешни строителни работи - мазилки и шпакловки, поставяне на гипс-картон и на врати, вътрешно боядисване, лепене на фаянсови плочки, имали добра квартира в едно от предградията, после тя забременяла и там се родила Келебек.

- Името й означава пеперуда, нали?! Колко е пораснала! - приближи се Ели до дъщеря й. - И тия смолисти коси!

- На баща й са! - с гордост в гласа рече Мелек. - А на мен останалото.

- Е, и как се озовахте тук? Къде е Стокхолм, къде е Мадрид… - Ели беше нетърпелива да узнае всичко за някогашната си приятелка.

- Дълга история, затова по-добре утре да се видим… Само ще ти река, че в предградието на шведската столица започнаха да пристигат глутници африкански мигранти. Вървя си по улицата, а те ще изскочат от някое заведение и ще подсвиркат, ще подвикват, ще ми правят гадни жестове… Веднъж Алихан беше с мен и едва не предизвика голям бой с тъмнокожите наглеци, добре, че го разтърваха съседи. Кой знае какво би ми се случило, ако бях сама. И тогава решихме да се махнем. Намерихме и за двамата работа в Мадрид. Стегнахме багажа и поехме към поредното летище… Е, утре ще ви разкажа какво пък ни се случи в България. Сега обаче трябва да се прибера и да приготвя храна за Алихан, излязъл е по-тъмно на строежа и смяната му свършва привечер… Да знаете, щом се върнем в махалата, как нашите го приемат! Мед им капе от устата, когато го видят, нали им стегна къщата, шпаклова стените, боядиса навред, после се прехвърлихме в наследствения му дом, и там се разшета, санирахме стените, и наново шпакловки, бояджилък, фаянс, изхарчихме повечето от спечеленото в Швеция. Но нали сега отново работим, с испанците се погаждаме и вярно, искат здраво да се труди човек, но пък и плащат добре. Докато сме здрави и можем, ще си уредим живота… Е, и утре имам свободен ден, мисля да питам Алихан и двете с малката да глътнем малко мадридски въздух, нали тук и принцесите го дишат…

И като кимна към кралския дворец, тя намигна на Ели, после попита в кой хотел сме отседнали.

Когато й обяснихме, оказа се, че мястото е недалеч от апартамента, който те бяха наели, а при това и наблизо до общинския парк с монумента и бюста на Енрике Ерерос, и с онзи пръскащ мека прохлада шадраван, край който всеки път се отбивахме с Ели, преди да слезем по близките стълби към метрото или да хванем автобус към централната част на испанската столица.

На другия ден, седнали на пейката срещу шадравана, слушаме кроткото ромолене на водата, през улицата се е изправила солидната сграда на „Театрос дел Канал” със своя Centro de artes escеnicas contemporаneas - центърът за съвременно сценично изкуство.

Гълъби потапят човки в шадравана, кръжат между палмите и кичестите корони на странни дърветата. Чува се далечен звън от камбани.

Тук шумът от автомобилите е някак по-благ и приглушен, подобно на жужене от хиляди пчели.

От лявата страна на кръстовището са офисите на две японски автомобилни фирми, зад шадравана пък се извисява причудливото дърво с извити към слънцето клони.

Към десет сутринта е, светлината се къпе в басейна на шадравана и леко заслепени от сребърните отблясъци, не забелязваме как при нас се изправят Мелек в бялата си рокля и малката Келебек, която подскача подобно на пеперуда край нея.

Ставам от мястото си и каня Мелек да седне до Ема, а аз опитвам да заговоря малката. Чудно, тя ми отговаря на български, но понякога се оплита и изтърва по някоя испанска дума.

Следя разговора на двете приятелки от някогашния Латински квартал, така бе известна сред студентите и преподавателите онази махала зад старинната крепост, населена с безгрижни и весели хора, обичащи да вдигат тридневни сватби и кръщенета, от средата на седмицата чак до неделя, та стъклата на Панса, тъй наричахме общежитията, денем и нощем звънтяха, а от кларинета и синтезатора звучаха извивките на безкрайни кючеци.

На една такава сватба, щом това лято се върнали в квартала, попаднала и Мелек.

Била се изтупала със скъпи маркови дрехи, огърлици, пръстени, гривни и всичко, каквото да смае присъстващите, тогава от ухо на ухо взели да подхвърлят по неин адрес - вижте, вижте, това е принцесата от Мадрид, дошла си е тъкмо за нашата сватба.

Но и след празника вече никой не я наричал по име, дали й веднъж прякора, завъртял се той из Латинския квартал и вече почти всички от махалата със завист, но и с малко гордост заявявали, че днес под прозорците им минала мадридската принцеса с дъщеря си.

Имало и такива, които се изкушавали да погледнат към портфейла й, но ги смразявал начумереният Алихан, комуто някогашната среда от брадати безделници никак не се нравела.

За да оправдае новото си име, Мелек решила да инвестира спестеното от уморителната работа по чистенето на испански офиси и скъпи апартаменти, като поведе Алихан и малката си пеперуда на отморяваща почивка, но тъй като не й се пътувало ни до турски, ни до гръцки курорт, а пък на испанското крайбрежие за семейството било все още солено, предпочела да резервира в хотел, сгушен из планинските пазви, близо до балканско курортно селище, палава река, малко езеро и басейн, поне според това, което предлагали на сайта.

Не искала да се посрами принцесата от Мадрид и сумата, макар да й се видяла твърде висока, по-точно солена и не по-малка по стойност от тази, която предлагали край Аликанте, Барселона и Валенсия, все пак си рекла, че веднъж се живее и че една, макар и нарочена за принцеса млада дама, не би трябвало да се скъпи за подробности, още повече, че това би я издигнало не само в очите на родителите й, най-сетне приели своя зет, но и пред завистливите роднини, дори пред съседи и съученици, които се навъртали с надеждата да бъдат поканени и да изкопчат почерпка из лъскавите кафенета, каквито дори из квартала вече имало.

И тъй като Алихан нямал книжка за любител шофьор, нито пък личен автомобил, Мелек набутала пачката и платила за такси до вратата на самия планински хотел.

Сетне се бъркала още веднъж, и още десетки пъти по време на престоя, защото в хотела, оказало се, имало само закуска, та всеки ден бързали да се запасят с храна, вода и питиета, но пък самият магазин в курортното селище също бил със солидни надценки, на които и маркетите в Мадрид биха завидели.

Молела се нашата принцеса за най-дребното нещо, например камериерките да почистят стаята й, спорела с администраторката, че нямали право да й удържат такса за ползване на шезлонг и чадър при басейна, възмущавала се от оскъдната храна, накрая посегнали към спестяванията на Алихан, присядали им кафето и напитките, които допълнително си поръчвали, сякаш са в хотел от супер звездна категория.

Накрая на принцесата от Мадрид й писнало, решили да напуснат по-рано от уговорено, като заявили, че не са доволни ни от обслужване, ни от липсата на каквато и да е любезност и професионализъм.

И си поискали парите за останалите пет дни.

Какви пари, нямате никакви права тук и нищо не ви дължим, да сте гледали, озъбили се, и на свой ред ги накарали да си отворят куфарите за проверка, тъй като уж от ползваната им стая изчезнали две кърпи.

Това преляло чашата. Хавлиени кърпи, разбира се, хотелиерите не открили в отворените прегради на куфарите, обаче принцесата от Мадрид изригнала куп ругатни, дори и кроткият Алихан едва се сдържал да не налети с юмруци, и добре че таксито дошло навреме, та да ги откара до града.

И след два дни побързали към столичния Терминал 2, откъдето излетели за летище „Адолфо Суарес”, със заканата скоро да не се върнат.

При този разказ двамата с Ема сконфузено мълчахме, сякаш поемахме част от неволите, вината, конфузните ситуации. Но принцесата от Мадрид ни гледаше с благ и нежен поглед и това поне донякъде ни успокои.

- На моята покана не се отказва! - показа най-сетне Мелек широката си усмивка. - Днес сте мои гости, а наблизо има чудесен снек-бар. Ще обядваме испански специалитети и ще си разказваме до насита кой какво е видял по света…

- И у нас! - засмя се на свой ред Ели. - Да вървим тогава…

- Да, на принцесите не бива да се отказва! - намеси се и Келебек, после хвана за ръката Ели и добави важно. - И още, трябва да се обичаме един друг, а не да се мразим, тъй ни учат в испанското училище!

При това неоспоримо заключение, направено от малката красавица, с широки усмивки си направихме няколко фотографии и поехме нагоре по булеварда, който сякаш изтичаше като древна река, оградена от зелените корони на дърветата.

В края на тази среща двете приятелки се прегърнаха и Мелек прошепна:

- Да бях ангел, щях да те благословя!

- Чул те Бог! - отвърна Ели и отпусна глава на рамото й. - Знаеш, всичко си имаме, само едно…

- Тогава…принцесата от Мадрид ти го пожелава! - засмя се накрая Мелек. - Помниш ли, на кафе все ти познавах. Дори за твоя човек ти предсказах. Потърпи малко…

…Разделихме с обещанието все пак да се видим у нас, в града със старинната крепост, да се качим горе при Ректората, да се поразходим из алеите, както някога.

***
След няколко дни се върнахме в България. Завъртяха ни наново делниците.

Изтекоха два месеца. Една вечер Ели излезе от банята. Държеше индикатор в ръка, втурна се и ме прегърна:

- Виждаш ли двете чертички? На тях пише, че ще ставаш татко!

Така се сбъдна предсказанието на мадридската принцеса. Тя щеше да даде името на детето ни.