Интервю на Галя Карааргирова с поетесата Мина Карагьозова

Общуването остава все още едно от най-емоционалните и истински неща в живота ни. А когато то е между интересни, творчески личности, се превръща в малък празник. Поканих поетесата Мина Карагьозова на един такъв разговор. Поводът беше излизането от печат на поредната й поетична книга: „Душата - горе!”. Мина е изключително интелигентен човек, със задълбочени познания в областта на литературата и литературната критика. Човек - чувствителен, емоционален, прецизен и понякога - доста критичен, както към другите, така и към себе си. Житейският й път е осеян с многобройни препятствия, фъртуни, завои, но това, което прави впечатление, е нейната издръжливост, силната й вяра в доброто, в неизвестното утре.

- Мина, благодаря ти, че се отзова на поканата ми да поговорим за Танца - танца на живота, както си нарекла една от поетичните си книги. Учените са констатирали, че след навършването на шестдесет, във вземането на решения, участват и двете полукълба на мозъка. Ти наскоро ги прехвърли. Чувстваш ли се по-мъдра, по-спокойна, по-уравновесена?

- Ще започна с един шеговит тон. По повод на танца - моят физиотерапевт ме посъветва да се огранича с чорбаджийско хоро, което е тежко и бавно, и с английски валс - с плъзгащи се стъпки. Това би трябвало да се случи и в танца ми с живота. Все още не е съвсем така. Има промяна към по-добро. Но все още дясното полукълбо с неговата интуитивност, емоционалност и фантазии доминира. И слава Богу - за един пишещ човек това е важно. Необходимо е равновесие, но то е крехко и динамично. Разпада се и се възстановява отново във всеки отделен случай.

- Фройд казва, че след 30 годишни изследвания на женската душа, не е могъл да отговори на въпроса: Какво иска жената? За себе си, ти намери ли отговор на този въпрос: Какво иска Мина - като човек, като жена, като творец?

- Има една дълга притча. Не мога да я разказвам тук. Но изводът е, че жените искат да вземат самостоятелни решения за главните неща в живота си. В първата половина на моя живот борбата беше да вземам самостоятелни решения, без външен натиск. Тоест, избрах свободата с всички произтичащи от това рискове и последици. Като жена - поне една хармонична любов. Поне една! Като творец - вдъхновение и сили да изследвам нови територии. В случая - това е прозата. Разбиране от читателите. Приемане. „Божия диктовка”.

- А от какво най-много се страхува тя?

- Да, има страхове, които не мога да преодолея. По-рано това беше страхът от смъртта. Но след толкова умирания, констатирани и от лекари, това вече не е най-големият ми страх… Дядо ми, който е бил 7 години на война и във военнопленнически лагер, казваше: “Страхливецът умира хиляди пъти, нормалният човек - само веднъж.” И е прав. Сега се страхувам от загубата на близки и любими хора. Човешко е.

- Тук ми се иска да цитирам част от твоето стихотворение: “Танц”:

Какво ми остава още - каква ли е моята квота
от страданията и радостите на този свят?
Освен да се включа в безкрайния танц на живота,
на скръбта и смъртта, на светлината и мрака…

И в друго: „Ретропесничка”, чувството на дълбока, неизлечима тъга, на душевна безизходица, пронизва, дави и те заставя да се замислиш:

Това бе отдавна, тъй страшно отдавна,
че вече не помня кога…
Бях млада, бях дръзка, бях даже нахална -
не ничия, както сега!

…

Сега съм пак силна, но вече съм зряща,
не правя опити за летене
и страшно завиждам на всички летящи
слепци около мене.

Въпросите са два: Още ли „флиртуваш” с живота между смъртта и радостите или вече по-мъдро приемаш всичко, което ти се случва между тях? И: Наистина ли вече не правиш „опити за летене”?

- Танцувам, все още. Този танц навярно наистина е флирт с живота. Смъртта постоянно е близо до мен - “зад лявото ми рамо”, както се изказва Дон Хуан от книгата на Карлос Кастанеда. Това има своите предимства. Постоянното състезание с нея променя възгледите, отношението ми към света. Вече знам, че не бива да отлагам нито един порив на душата си. Защото „утрешният ден не ни е обещан” - както пише в Корана.

Правя опити за летене. Даже си летя. За шок и завист на околните. Защото това летене е събуденото дете в мен. Което не знае, че не може да лети. И го прави.

- Според мен, всеки твой стих, куплет, стихотворение, е продължение на духовно извисяване и старанието ти чрез поетично внушение, да помогнеш на хората, да намерят истината към тяхната светлина. В нашите среди, за съжаление, също не липсват интригите, завистта, злобата. А точно ние сме хората, които чрез словото да насочваме останалите към добри обноски, чистосърдечни отношения на взаимопомощ, към обогатяване на традициите и морално-етичните устои на нашия народ. Какво е мнението ти по тези въпроси?

- Да, пиша за душевното извисяване, внушавам мисълта за полет на душата. Но всички ние сме просто хора. Със своите слабости и недостатъци. Със своите пороци. Ако човек сам не е стигнал до правилния път към Бога (а той за всеки може да бъде различен) едно стихотворение, дори цели книги не могат да го насочат. Една от прочелите книгата ми казва: „Окуражих се, че не съм сама в моите възгледи за благородство, чест и доброта.” Точно това е целта ми. Да покажа, че не сме сами по пътя - ние, воините на светлината. Що се отнася до морално - етичните устои на народа ни - това е част от борбата на почти всички пишещи братя и сестри. Да ги отстояваме с творчеството и живота си.

- Като продължение на конкретната тема, тук не мога да не спомена за една твоя толкова реалистична мисъл от книгата ти с есета, публицистика и литературна критика „Ранени от словото”, че звучи като сентенция: „Аз мисля, че докато свят светува, конкуренцията на глупака ще си остане проблем”. Как лично ти се справяш с този проблем или отдавна си спряла да му обръщаш внимание?

- Честно казано, конкуренцията на глупака е проблем не само заради нечестните средства, с които той се конкурира, а защото конкуренцията с умен и талантлив човек е сериозен стимул за развитие. А глупакът - какъв стимул може да е той. Най-много да увеличи шанса ти да заболееш от синдрома на едноокия между… слепците, който, както е известно от пословицата - е цар. В провинцията, където липсва академична среда, опасността от този синдром е реална.

- Радвам се, че мога да те поздравя и с излизането от печат на поредната ти поетична книга с многозначителното заглавие: „Душата  - горе!”. Прочетох я с огромно удоволствие и известна доза тъга. Прекрасни стихове, пропити с безпокойство за днешното нелеко съвремие, за любовта, приятелството, омразата. Тук ми се иска да цитирам първото стихотворение в книгата ти: „Душата - горе!”:

Залягам ниско под приятелски куршуми
и падам с тежки рани от ножове…
За доноси приятелите острят думи,
за мен са изкопали множество гробове…

Но жива съм, по дяволите - рано е
за мен за опела и панихиди!
Изтупвам пак крилете си продрани,
надигам се, изправям се и литвам!

Нагоре… Където светло е, студено и самотно…
Където светлината просто ме пронизва.
Короната прашасала на просека харизвам -
да не тежи и да не пречи в моя полет.

Нагоре - пак към висините звездни!
Главата дръж високо при високите си мисли.
Запомняй радостта и болката - да не изчезнат…
Душата - горе! Животът ни е звездна мисия!

Самотата е избор. Предпочиташ я пред „короната”. Предпочиташ да си на чисто със себе си, макар да боли. Но затова пък е светло, чак „пронизва от светлина”. Така ли е в живота ти? Кое ти дава най-много сили да продължаваш след всяка битка, след всеки препънал те камък, след всяка наранила те дума?

- Сложен въпрос… Ще отговоря с поетична и житейска метафора. Често се шегувам, че получавам „целева субсидия от енергия свише”, когато трябва да изпълня нещо, което е моя житейска задача. (Думата мисия, за съжаление се поизтърка от много злоупотреби.) Когато си пренебрегнал „короната”, т.е. земното царство” за сметка на полета в небето, пък бил той и самотен, всичко това става по-лесно. Няма ги оковите на битието, което изсмуква силите. Ако се замислим, това е и изборът на Христос. Посрещат го с палмови клонки и викове „осанна”, защото мислят, че им обещава земното царство. Но той има предвид „небесното”. Е, аз не съм Христос. Но мога да му подражавам в това, което ми е по силите. Има един библейски постулат, че „ако човек следва Божията воля, всичко му съдейства за добро”. Ако пред мен възникнат непреодолими пречки, много често това означава, че съм се отклонила от пътя на Божията воля за мен. И трябва да се върна към него.

- С какво ще продължи в близкото бъдеще твоят „полет към висините”? Спомена, че търсиш нови територии? Може би в прозата, в която заявяваш сериозно присъствие напоследък?

- Да! Прозата е сериозно предизвикателство. В поезията вече ми е малко тясно. Това, което искам да кажа, започва да тежи в нея. Подготвям книга с разкази и есета, а също и от ФБ статуси, някои от които са художествени миниатюри. Работното заглавие е „Екстаз” - изведено от заглавието на един от разказите. Но, разбира се всички творци просто трябва и изпадат в екстаз - извън нормите на бита и дребните грижи, за да създадат нещо прекрасно.

Един любопитен факт - дебютирала съм в далечната 1983 г. На общински литературен конкурс с разказ. И тогава взех трета награда. Наградата „Сребърно перо на Русия” от 2011 година също е за проза. Имам седем национални награди за поезия и една международна - от конкурса „Небесни меридиани”. Медалът „М. Ю. Лермонтов” е за цялостно творчество. На конкурса „Небесни меридиани” взех още две награди - за есе и разказ. Защо разказвам това - искам да окуража сама себе си, защото и със скромните като количество изяви в проза имам награди. Значи, може би го мога и това писане… Дано!

- Мина, благодаря ти за този интересен диалог! Желая ти леко и вдъхновено перо през настоящата година, и разбира се, на първо място - добро здраве и висок дух!

- Амин! Да бъде!

Февруари 2020 година

Хасково