Георги Н. Николов

След политическия вододел на 1989 г. хиляди наши сънародници поеха пътя на икономическата емиграция. Сред тях се оказаха и много майстори на перото, които, пръснати по всички населени континенти, продължават да създават книгите си.

Различни по тематика и жанр, те носят по страниците си обичта към родния край и останалите далеч назад близки. Съхраняват спомени и мили лица, дават воля на надежди някога да се върнат обратно, или споделят несбъднати въжделения.

Много често те избират славната ни история като начин за съхранение на националния ни патриотичен пантеон по различните географски ширини.

Коментират случващото се у нас, което много често е в лоното на негативизма. Изразяват мечтите си бъдещето на страната да е далеч по-добро и хуманно за сметка на настоящето: прогонило млади и стари зад границите й, несправящо се с демографския взрив и масовото обезлюдяване, липсата на икономика и поминък, гражданска апатия и неверие, че нещо може да се промени.

Всичко това - на фона на розова високопоставена демагогия, че България е остров на благоденствието и така ще бъде и занапред. Нашите автори в диаспората са рупор на истината, на истинската, а не на измислената демокрация, на идеите за реални реформи и обличат редовете си в звъна на българското слово…

Сред тези автори е и живеещата в Гърция Рада Капралова. Нейната най-нова книга се нарича „Родината в мен - стихове и разкази”, дело на изд. „Многоточие-М”, 2020 г.

Сборникът е изграден от лирическите части „Дългът ни свят нарича се България” и „Зрънца в браздата на надеждата” и „Единствен изход - любовта” - философска проза.
Впрочем, за какъв дълг ни подсеща Рада?

Разбира се, за дълга към родината и обществото. За обичта към малкия човек - свит, обезправен, без собствен лик в сивотата на уличната тълпа. Чийто единствен стремеж е да осигури парчето хляб, за да дочака следващото утре. За смачканото от властимащите, богатите, модерните чорбаджии изконно човешко достойнство.

И за идеалите в скалата на моралните ценности, които са непреходни през времето и надживяващи историческите трусове, каквито и да са те. За вечната борба между доброто и злото, водена с неясен успех и за социалния оптимизъм, който така отсъства днес по родните места.

А още - за правото да мечтаеш, че си господар на собствената си съдба, понесъл през бури и изпитания добродетелите на собствения си народ.

Авторката категорично извежда Левски от ъгъла на забравата, в който тихомълком днешни отцеругатели се опитват да го скрият. Да заменят заветите му с неясни европейски „ценности” и да стъпчат в калта делото, за което той стана жертвен агнец.

И ни запознава отново с него в ракурса на днешния ден:

Не те открих по брифинги, коктейли,
по вили и в препускащи коли,
ни в банки, домовете ни отнели…
Тефтерчето без глас надава вик!

Видях те сред безименните хора
които месят хляб по ранина.
В усмивката - несетила умора -
на старец, станал зов за добрина. „Подирих те, Апостоле!”

Именно родината е онази кауза, която грее като пролетна дъга в книгата на Рада Капралова. Нейната значимост може би се разбира най-добре, когато човекът е далеч от географските й измерения, от красотата й, от делничната й глъч.

От стоицизма на безбройните й поколения, чиято борбеност и възрожденски плам я доведоха до ХХI век, заедно с всичките му предизвикателства.

И с тегобите на емиграцията, чиито хляб е труден след десетилетия несбъднат преход и политически заблуди. Реалностите много често са грапави, надеждите - раждани в неверие. Но те трябва да съществуват, за да светят в очите на децата, които също ще се нарекат българи и не трябва да забравят своя родов корен.

Не трябва да късат пъпната връв, която ги свързва с България и влива в сърцата им живителни сокове. Рада носи в стиховете си пламъка на бунтовна полемичност, така рядко срещана в съвременната литература тук, у нас.

Ясно поставя въпроса докога под бащината ни стряха ще се шири овчедушието, а издигнали се хитри, вълчи синове ще прогонват цвета на нацията по широкия друм на чуждия свят:

Когато щъркелите се събират
и лятото в ръждиво пак прегаря -
сърцето ми се свива! И разбирам,
че време е за път… Далечна гара
ме чака някъде. Да ме погълне!
И силите ми с ярост да изцежда…
Но думите след мен, дано покълнат -
зрънцата ми в браздата на надеждата! „Думите след мен”

А третата, белетристична част на „Родината в мен”, поднася на читателите сбор от изживени и проверени истини, скрити в дебрите на битието.

Главен двигател на повествованието е Чужденката, принудена да се интегрира в обществото на чуждата държава. Перото й прави вещ анализ на съвременната човешка същност и самата Рада, вещ психолог, разкрива мотивите й в поредица уж прозаични сюжети.

Но взети заедно, те се превръщат в галерия от хорска съпричастност и людско равнодушие. От самовглъбяване и опит да помогнеш на ближния дори и след неговата смърт. От престорена набожност и привиден атеизъм, вплел обаче в същността си висококаратова човечност.

Но защо сме толкова различни, щом всички сме чада Божии? Кое е това, което едни имат в изобилие, а при други крещящо липсва?

„Съвестта е това, с което Творецът е дарил творението си. Искрицата в човека, която му помага да различи добро от зло - каза си българката и лицето й се проясни - Трябва да се гмурнем в дълбините на душата… за да открием ключа-съвест, това вътрешно, невидимо за очите Богоявление. Дар като огън - може да те стопли, но и да те изгори, дар като магия - бяла или черна… Благословение или проклятие - избира всеки от нас, всеки миг…”

Новата книга на Рада Капралова е изтъкана от истини за българската орис тук, у нас и в емиграция. Разкриват вътрешния мир на емигранта в цялата му цветна сложност и нерядко - в енигматичната му непредсказуемост.

Убеден съм, че тя ще бъде прочетена от хора на различни възрасти, с различни убеждения и въжделения.

Но, обединени от една обща гореща страст - обичта си към България…