Петър Андасаров

Веднага ще кажа, че „Българското море в сърцето на времето” е неповторима, документално-истинна, уникална. След първия й прочит светкавично я определих като изворна книга от многопосочни знания за българското море, за маринистиката и за маринистите.

А като затворих корицата й, преброждайки словесните й пространства за втори и трети път, си рекох - само с труд на пчела, с дълбоко проникновение в същността на темата и с таланта на майстор на словото може да предизвикаш не само вниманието и интереса на читателя, но и високата оценка на обитателя на моретата и океаните, на литературния историк и критик, на учения-изследовател.

Не, този ми възторг не избликна у мене само защото отблизо познавам творческите възможности на нейния автор, неговия морал като човек и писател; не само защото пътува неотклонно и непрестанно по път, по който се развива съвременната ни, със съдбата на клет сирак, национална литература и с похватите на критически майстор дава своите оценки за нейните проявления, факти и автори.

И още - не само за това, че отдавна е усвоил и борави отлично с оперативния инструментариум за тази цел.

А и защото надзърта и хвърля осветяващ поглед в неосветени места от историята на народа ни, откривайки точните му местожителства, начина му на животи и пътищата, по които пътува, за да стигне до себе си и до други народи, да трупа свой опит и, споделяйки чуждия, да опознае своята земя и света. По свои и по неизвестни посоки. По суша и по вода.

Изненадата ми растеше от страница към страница на книгата „Българското море в сърцето на времето” от Георги Н. Николов и съвсем естествено си го представих метафорично като пътешественика - откривател из морския свят в преодоляването на морската стихия.

Забелязвал съм винаги способността му да извлича своите изводи и обобщения на дадено произведение най-вече като един от най-изявените оперативни литературни критици.

Но със замаха на учения-изследовател за първи път го открих в тази негова книга. Затова и трудно бих определил нейния жанр, областта, в която ще се нареди като творчески факт.

Условно, но с преплитащи се изнамерени конкретни факти и материали, тя е в две части: първата - с научно-изследователски характер и втората - с източниците, творбите и имената на авторите им с посвещение на морския необят.

Удивителна е енергията на автора и е завидна творческата му ориентация в лабиринтите на времето и източниците, които е изнамерил и изчел, за да извлече като пчела медоносния прашец и с перото си да изпише впечатляващи, нови страници за морето, маринистиката и маринистите.

И да даде на нас, читателите многопосочни знания, а на историята новооткрити факти и литературни произведения.

Аз съм балкански човек, планинец, знам малко думи, свързани с морето, но съм убеден, че и много знаещият ще е благодарен на Георги Н. Николов за разкритите словесни богатства с морската терминология.

Той ни уведомява, че с морската стихия са свързани поминъците на предците ни по морето и река Дунав, а общуването им е с: гемеджийството, рибарството, соларството.

Те и други още термини ще влязат в нашата периодика, някои от които дошли от фолклора, а и в съпровождащата и раждаща ги литература. Появяват се нови, непознати думи: кораблиюч диреклии, параплови, пароплуви, вапори, пароплувни корита.

„По талази и вълми те равяват своите хоругви, стягови, пантиери, пряпорци, бандери и флагове, плющяще на самия верх на диреците, мачките, боровете, стълповете.

Тези морски съдове се командват от корабленачалници, капетани, кораблеповелители, а в отделни случаи: от првокорабленци… Под тях в йерархията се намират маренарите, морците, кормчийте, наричани още дюменджии, гребачите, лопатарете…”

Те са в източниците „Книговище за прочитане” от 1874 год. „Цариградски вестник”, „Български книжици”, „Македония”, „Зорница”, както и в географски пособия, в документи по пристанищно и митническо дело.

С движението на морските съдове неразривно е появилото се морско разбойничество, пиратство, наричано и пиратерия; въвеждат се и правила срещу контрабандата и документната измама.

Морското дело се сдобива и с кадри чрез възпитаниците на морското училище на остров „Халки”. Те осигуряват доброто функциониране на морската и портовата политика в империята.

Особено важно място авторът отделя на Анастас Гранитски, който подарява на сънародниците си първия за историята ни Морски кодекс, наричан още енциклопедия. Той е всъщност превод от турски език и вижда бял свят през 1858 година в Цариград.

Обхваща въпросите за нравствения морал и дълг, за правилата по управление на морските съдове и наръчник по маневриране.

Морският кодекс със силата на закон определя и съответните наказания при нарушаването на правилата. Интересно е заключението на автора: „На финала ще споменем само, че „Търговското ръководство…” на Анастас Гранитски е посветено на „български-ти младежи… в надежди на добри успехи”.

Затова ако някой твърди, че българското Възраждане не е и българско морско Възраждане, той просто не познава нашето, българското Възраждане”, категоричен е Георги Н. Николов.

И идва ред на откритията на морската техническа мисъл със статията на П. Иванов „Колко струва напредъкът” в споменатия вестник „Зорница”, печатан в Цариград. В брой от 1877 година се описва успешния опит на Дионисий Папин да използва парата като машинен двигател.

И да ни отведе авторът в лабиринта на нови открития за плаванията на морските съдове през вълните на времето. Истинско възхищение буди у читателя образът на моряка и наравно с него - на фаропазача.

Макар и странно, но и метафорично-точно главното действащо лице сред морските далнини - морякът е оприличен на орач сред нива”

И двамата не напускат до сетен дъх попрището си, и двамата теглят бразди. „Неговата съдба в странстванията му е съвсем тясно свързана с този, който чрез светлина му сочи посоки и пристани - „маячник-ът” /фаропазачът/

Животът му е романтичен, но и солено-трагичен. Самотата ражда у някои от тях мистицизъм - „които след първата смяна не се връщат повече на скалата, а други така привикват, че стават мизантропи, наподобявайки отшелници.”

И, ако до тук прелиствахме страниците с изследователски текстове, свързани с облика на морето и хората в неговата прегръдка - морците, тоест моряците, главно през българското Възрожденско време, а и по-късно, преходно стигаме до другия дял на книгата на Георги Н. Николов - отражението им в литературата.

Но преди да посегнем към следващите страници нека да кажа, че истинска възхита изпитвах непрестанно от откривателския къртовски труд на автора в търсенето и намирането на писмени източници, за да ни просветли, да ни даде и знания, и познания за не особено овладяната и разработена тема за морето, за посветилите живота си нему и за бита на тия от крайморието.

В тази част на книгата си Георги Н. Николов е истински учен-изследовател. Разказите му са и с научен стил, но и с таланта на добрия публицист-аналитик, който ни разкрива непреходността, красотата и богатството на Възрожденския български език.

Знаем - корените на авторското литературно творчество са в народните песни и приказки, тоест във фолклора. Там са и първите текстове на народния певец за морето - „основно в трудово-поминъчните песни, морето и Дунав… за плаващите натоварени гемии, за либето корабарче, за нетърпеливото очакване желаният момък да се появи от непознатата стихия.”

Когато става дума за ранните образци на българската поезия за морето, авторът на книгата сочи, че според проф. Донка Петканова пръв и единствен развива темата за морето Йоан Екзарх.

И следва цяла галерия от имена: Найден Геров, Теодосий Икономов, Стефан Изворски, Добри Войников, Стефан Бобчев, Христо Недялков, ранният Иван Вазов, Любен Каравелов, Петко Славейков, Харалан Ангелов, Константин Величков.

На тази литературна територия Георги Н. Николов е в стихията си - той е един от най-изявените и авторитетни литературни историци-изследователи и критици-анализатори. Познава отблизо известните български писатели в това число и представителите на така наречената морска тема.

Затова и с лекота пише за стиховете на Пенчо Славейков, Христо Смирненски, Елисавета Багряна, Никола Ракитин, Пею Яворов, Теодор Траянов, Христо Силянов, Стефан Станчев. Както и за тези след тях: Иван Радоев, Иван Давидков, Надя Кехлибарева, Иван Пейчев, Дамян П. Дамянов, Ваня Петкова, Христо Фотев, Кольо Севов и други.

Но е трябвало пак да се порови из издания и книги, за да открие произведения по темата от Христо Цанков, Димитър Гаврийски, Емануил Мутафов… Плод на този му труд са и откритите от него творби на ученици от Морското училище, цивилни граждани от крайморски селища и от вътрешността на страната: Христо Чокоев, Ирина Морска, Васил Бакърджиев, Крум Кънчев, Мария Матеева, Иван Добрев. На темата не остават чужди командващият флота на Негово Царско Височество капитан Иван Вариклечков и преподавателят от Морското училище Сава Иванов.

Особено внимание заслужават и другите два раздела - женската лирика сред маринистите-автори, и поезията за морето, адресирана до децата, а сред първите й представители е Константин Величков. Прави чест на Георги Н. Николов, че поставя наложителното изискване - на военна маринистика и на творбите от жените-маринисти да се посветят отделни самостоятелни изследвания.

И съвсем логично и обяснимо е - авторът на тази изключително интересна книга стига до най-яркото име и сред поетите маринисти - Никола Йонков Вапцаров. Той само потвърждава, че: „за връх в „работническата” поезия за морето нашата литературна история и критика определят именно Вапцаров.”

В чисто литературен план той изгражда истински творчески портрети чрез морската тема на открояващите се автори: на първата следосвобожденска поетеса Екатерина Ненчева, на Калина Малина, Димитър Осинин, Никола Ракитин, Стефан Станчев, Паулна Станчева, Надя Кехлибарева и, разбира се на Славчо Чернишев, без чието поетично и белетристично творчество за морето този дял от литературата ни няма да е така богат и завършен.

А аз ще завърша тези свои редове с убеждението си, че тази нова книга на Георги Н. Николов е една от най-стойностните за българското море и изобщо в съвременната българска литература.