НОЩ
НОЩ
Изнемогва огънят на слънцето.
Виолетовата пепел
прилепва по телата на дърветата.
На дансинга-луна
танцуват влюбени
и за минута разговор с човекът,
който улиците мие,
те получават малко нощ –
квартира на приятел…
А пътищата са съблекли
мъгливите си ризи,
с надеждата да бъдат посетени.
Във погледа на някой странник
момиче окъсняло
със моята лиричност се целува…
И, заслепен от миг усещане,
прибирам се след мирно скитане,
преди да се покаже утрото
от нечия разтворена ръка.
УТРО
Когато утрото
разтвори в миг дланта си –
очите си с разсъмване ще плиска.
Когато сънно хлопнат тролейбусите –
протегнали уста
да гълтат електричество,
от улиците на Нощта,
със белези от мъжки погледи,
едно момиче ще изтича…
Ще се усмихне –
няма да е облачно.
Като кукувиче
във часовник ще се сгуши…
И ще чака!
МОМЧЕТО
Едно момче в квартала
обичаше цигулките.
И завиждаше тайно
на съседското дете,
което имаше цигулка.
Повтаряше често с уста
звуците от близкия прозорец
и наричаше себе си…
маестро.
Една вечер, тъжна като възрастен,
момчето от квартала,
което обичаше цигулките,
гледаше в отсрещния прозорец
как съседското дете,
сърдито и злобно
късаше струните…
По изпръхналите вени на цигулката
бавно и страшно
изтичаше кръвта
на маестрото.
НОЩ II
С усмивката на щедра домакиня,
в косата с ролки от звезди,
нощта пред утрото излива
съд с вода.
И то – безлюдно –
измъква се от бялото легло –
усмивка на момиче…
Небето е измило всички улици.
Аз тръгвам, както вчера,
със малка мрежичка надежди.
А вечерта – на пръсти
или на крака
се връщам,
в джобовете с проядени въпроси…
В краката ми се размотават улиците –
пълни кошчета боклук.
После в къщи,
между вратата и прозореца,
като лешник
сърцето ми се свива в здрача…
И нощта, отново,
ми включва телевизора.
