Стойчо Пенев

По действителен случай

Трийсет и три метровият кораб гордо стоеше на стапела на хелинга, извисил могъщия си корпус и трите си мачти, над останалите чинно подредени около него по-малки морски съдове: чакащи за ремонт стари гемии и лодки и други новостроящи се рибарски корабчета и мауни, излегнали се на гръбнак, които като скелет на огромни оглозгани риби, са насочили нагоре извитите си бели ребра.

По кораба почти всичко беше готово. Мачтите бяха здраво закрепени с опънатите като струни ванти и фордуни. Реите с нагласени за спускане платна с помощта на безбройните фали, браси и топенанти, здраво завързани за кофел-нагелните стойки на палубата, глухо поскърцваха от лекия ветрец.

На носа на кораба от левия и десния борд на вълнобоя, малко над котвените клюзове, беше занитено с големи, дебели и лъскави бронзови букви името на кораба „Пепи”. Същото име беше поставено и на транеца зад кърмата на кораба. Корабът носеше името на младата госпожица Пепи, дъщеря на бъдещия собственик господин Михаил Чукуров. Когато тя се роди преди двадесет и една години, родителите бяха принудени от майката на господин Чукуров да кръстят детето на нейното име - Пена.

Старицата настояваше детето да се кръсти точно на нейното име, без никакви промени и размествания на буквите, или прибавяне на нови. Името й да бъде точно като нейното - Пена, и да не наподобява на някои от тези европейски лигавщини.

Госпожа Елеонора, съпругата на собственика на кораба господин Чукуров, беше модерна жена и никак не харесваше името на свекърва си. На нея много й се искаше да кръсти момиченцето с някое по-модерно, европейско и аристократично име: например Сиси, или Соня, или Ванеса, или Виолета, или Анабел или поне Пенелопа… Можеше и други красиви европейски имена, които й харесваха да я кръсти!… Но свекърва й Пена Чукурката - едно старо, много богато и много проклето свекървище, което командваше сина си, братята му и цялата фамилия, категорично не позволи.

Всички в Бургас я знаеха като шантавата Пена. Някога по турско била много красива и напета мома - мома мъжкарана, и по цял ден като разбойник се разхождала по улиците на града, с набучени на сребърния си колан два пищова. Веднъж двама млади братя турци се опитала да й се присмеят. Доста цинично се отнесли към нея. А Пена, без много да му мисли, извадила пищовите и започнала да стреля по тях. Не, за да ги уплаши! Тя наистина стреляла да ги убие. Младите турци като разбрали, че тя изобщо не се шегува, през глава търтили да бягат. Добре, че Пена още не се била научила да стреля точно! Простреляла единия брат в бута под задника…

Когато бащата на ранения отишъл при началника на градската стража да се оплаче, че една гяурка за малко да убие синовете му, началникът погледнал бащата и и го попитал:

- За какво идваш, Мустафа ефенди? От какво се оплакваш?

- Каптани ефенди! Дъщерята на…

- Знаем, Мустафа ефенди - прекъснал го капитанът на стражата. - Целият град знае,че дъщерята на господин Стефан Чукуров е прострелял задника на сина ти. Какво искаш?
- Ами искам да арестувате дъщерята на Стефан ефенди и да отговаря пред…
- Мустафа ефенди, синът ти оправи ли се?!
- Да, каптани ефенди, оправи се…
- Докторът извади ли куршума?…
- Да, каптани ефенди, извади го и сега Хасан е добре!
- Добре, Мустафа ефенди!… Значи, искаш да арестуваме момата?!… И да я съдим?!… Нали знаеш кой е баща и на тази мома, а, Мустафа?! Той с най-големите хора в Цариград дослук прави! А ти искаш ли, Мустафа ефенди, целият град да разбере как синът ти и другото ти копеле - брат му са се подигравали с българката… Искаш ли целият град да разбере как твоите двама сина като зайци са побягнали, когато тя извадила от пояса си пищовите?! Че една слаба нежна мома - а тя наистина е хубава мома, - се е справила с двама здрави и яки мъже. Мустафа, всички познаваме синовете ти, знаем какви келеши и какви г..на са. Целият град е пропищял от техните мискинлъци. Знаем също, че така са търчали, че чак петите им се биели в задниците от страх, когато тя е запукала с пищовите. Това ли искаш, Мустафа ефенди? Семейството ти за резил ли искаш да стане?! Хайде да забравим тази история, а?!… Мустафа ефенди!… Ако решиш да ровиш, аз няма да бъда на твоя страна…

Мустафата помислил, почесъл зад тила и промърморил:

- Прав си, каптани ефенди, нека да забравим тази история, че май наистина ще станем за резил!…

И тръгнал да си ходи, когато го застигнал гласа на каптани:

- Мустафа!!! И кажи на синовете си да си седят на задника, защото ако се опитат да направят нещо на момата, този път няма да им се размине!… Сам ще се заема със случая! Чу ли ме добре, Мустафа? Предупреждавам те!… Чу ли?!…

- Чух те добре, каптани ефенди - отвърнал бащата на пострадалите синове. - Обещавам, че ще си кротуват!

И в днешно време целият град знаеше, че преди да умре, когато била ядосана, а тя постоянно била ядосана, баба Пена често си позволяваше да налага с бастуна тримата си синове. А те и тримата бяха едни от най-уважаваните граждани в града.

Та тази проклета и властна дъртофела дума не даваше внучката й да бъде кръстена с по- европейско, и по-красиво име, защото смяташе, че това били европейски изгъзици. Всъщност госпожа Елеонора също не се казваше Елеонора. Тя още като момиче при запознанства се представяше с това име, защото така името изглеждаше по-аристократично и европейско. Инак се казваше Елена, което си беше съвсем европейско име, но в момента не беше модерно.

Корабът като устремено копие бе насочил в посока към морето бушприта, на който прибрани и нагънати белееха кливерите с нанизани сегерси по опънатите за фок мачтата стоманени щагове.

Корабът беше почти готов. Оставаше само на нарочно незатворения дълъг отвор на кила, от която се виждаха част от дебелите и яки дъбови ребра на шпангоута и вътрешната обшивка на трюма; само на двайсет сантиметра под водолинията, да се постави последната, една-единствена шестметрова дълга дъска на кила.

Дъска, дебела десет сантиметра и широка двадесет и пет сантиметра. Да се закове, след което на кила вече можеше да се нанесе пласт с отровен кузбас срещу вредните за корпуса морски организми, да се боядиса втори и трети пласт с основния цвят, също отровна боя, и корабът бе готов за пускане в морето, където като птица да разпери платна и да отплава към света

Дъската бе готова. Рендосана, изгладена, скосена в горната и долната си част под необходимия ъгъл, тя вреше във кипящата вода на дългата осем метрова метална вана, докато стане достатъчно пластична, за да не се пречупи от леката извивка на корпуса при поставянето й на кораба.

Собственикът, който бе поръчал кораба - господин Михаил Чукуров: неговото семейство, собственикът на корабостроителницата, отговорникът на корабостроителницата, калфи, чираци, поканени гости и случайни кибици с вълнение очакваха тази последна дъска да бъде поставена на мястото и да се сложи край на повече от двегодишния строеж на този красавец, извисил се на своите стапели над всички строящи се морски съдове с корпуса и с високите си мачти, които се виждаха
от целия град.

Всички чакаха да стане голямото събитие, след което да се подредят масите и да започне празникът.

Група от дърводелци, понесли в ръцете си дълги метални щипци, се приближиха към ваната. Прихванаха с щипците дъската, оставиха я за малко да се отцеди от горещата вода и дружно я понесоха към корпуса на кораба.

Поставиха я на мястото и докато другите продължаваха да държат дъската с щипците - майсторът - двайсет и осем годишен млад мъж, под ръководството на когото бе построен този кораб, взе чук и едно дъбово бинарче и като го постави на дъската, за да не я нарани, започна да чука с чука.

През това време други дърводелци поставиха на фалшборда дълги стяги. Дъската постепенно започна да се намества в отвора.

Останалите също взеха чукове и бинарчета, зачукаха върху дъската и след десет минути тя така бе поставена на мястото, че по нищо не се различаваше от останалите дъски на кила. Калфите затегнаха стягите и ги оставиха натегнати, докато дъската, след като изстине, сама щеше да поеме своята форма на кила.

След като бе свършена цялата работа, младият майстор свали прашния си, доста прокъсан, целия на дупки, вече непотребен потник, хвърли го на стапела и се извърна към публиката, наблюдаваща действията на групата, поклони се и се усмихна доволен.

Всички се засмяха и му ръкопляскаха. Младежът бе симпатяга, висок, строен и много добре сложен момък с яка физика, широки рамене и тесен ханш. Стария прашен и доста прокъсан потник, който току що изхвърли, от дългото носене в тези горещи слънчеви дни, бе пощадил мускулестото тяло от слънчево изгаряне и сега, след като го свали, бе оставил белия си отпечатък на голия му торс.

Когато се извърна към публиката, всички видяха дългия дълбоко разоран от шрапнел белег, който се спускаше от дясното рамо, през гърдите му, та чак до корема. Белега младият мъж бе получил от един шрапнел на фронта преди шест години в края на войната в битката при Дойран.

Някога, много години преди да замине на фронта, той още от дете чиракуваше в тази корабостроителница..

Преди повече от петнадесет години баща му го бе довел от едно близко до града село и го бе предал го на майстор Анести с думите:

- Майсторе, предавам ти това дърво. Дялай го, режи го, сечи го, оформяй го! За теб е месото, за мен - костите. Учи го, мъчи го, но занаят му дай и човек го направи. Вярвам ти, майсторе!…

И си замина. През цялото време на чиракуването на момчето, баща му дойде само три пъти като единия път дойде само, за да набие сина си, защото момчето с още един чирак бяха решили да избяга с някой кораб, за да стават моряци. Полицията три дни търси момчетата из града и пристанището. Намериха двамата бегълци в трюма на една голяма гръцка гемия. Много го би тогава баща му!…

Ако не беше майстор Анести, баща му тогава в гнева си щеше да го пребие.

Павел повече не се опита да бяга. При този майстор той изкара цялото чиракуване. При него стана калфа. Майстор Анести още от самото начало разбра, че от това живо, будно и пъргаво момче някога ще стане голям корабостроител.

Момчето бе изключително наблюдателно и сръчно. Веднъж го прикрепи към един от калфите, за да оформят двамата с теслите си една голяма дъбова, подпалубна, носова кница за форщевена.

Показаха на момчето как се работи със специалната тесла и майстора даде заръка на калфата да наблюдава работата на момчето. Един час след като работиха, майстор Анести повика калфата и попита как се справя новия чирак: ” - Майсторе! - честно отвърна калфата. - Това момче работи по-добре и по-бързо от мен. Ела да го видиш как работи! Не знам откъде е взело тази сръчност.” Майсторът отиде да провери работата. От страната на която бе работило момчето, кницата бе идеално оформена и гладка, гладка като рендосана. Сякаш скулптор е работил по нея. След това остави момчето само да довърши работата по кницата, а калфата прати другаде.

Оттогава мина много време. Майсторът все повече се доверяваше на уменията на момчето и често се вслушваше в неговото мнение. Точно, когато момчето взе майсторско свидетелство, войната вече бушуваше две години. Павел порасна, направи възраст за армията и бе мобилизиран. След войната отново се върна в корабостроителницата. Бай Анести вече бе станал главен майстор там. Баш-майстор. Уста-майстор! Дълго време баш-майсторът Анести все още не позволяваше на младия мъж сам да поеме строителството на по-големи кораби. Даваше му да прави ремонти на гемии, даже и да строи гемии и по-малки платноходи, но до по-голяма поръчка не го допускаше.

И изведнъж, преди около три години, той лично дойде и му предложи построяването на този кораб. По-старите майстори корабостроители се ядосаха, разсърдиха се, че едно хлапе ще вземе най-голямата поръчка, давана досега.

Някои заплашиха, че ще напуснат и ще отидат в друга корабостроителница, на което уста-майстор Анести просто повдигна рамене и кротко им каза:

- Ами напуснете! Ваша воля!… Никой не ви задържа!…

Собственикът на корабостроителницата също се притесни и извика главния майстор на разговор, на което майстор Анести съвсем спокойно и дружески му каза:

- Чорбаджи, не се тревожи!… В това момче ще е бъдещето на твоето предприятие. Той е умен младеж! Много умен младеж! Има въображение! Мислещ младеж е! Толкова години го наблюдавам как работи! Когато работи, той мисли и във всяка работа влага и мисъл и фантазия. Останалите са добри работници, но нямат талант! Добри работници са. Сръчни работници са. Добре си вършат работата, но им липсва фантазия! Свърши ли им работното време, те престават да мислят за работа. До там са! Това, което са научили от мен и от старите си майстори, това правят. Точно това и винаги това! Добре го правят, но винаги само това…! Нищо ново!… А животът се променя. А той мисли! Той, той, ще бъде майсторът на този кораб! Той ще ме смени някога и ще е по- добър от мен. Няма да съжаляваш, чорбаджи!… Аз, разбира се, ще го наблюдавам…

***

Младият майстор отиде до едно скеле, на дъската, на която бяха сложени дълги и дебели спираловидни поцинковани пирони. Взе няколко от тях, стисна здраво чука и миг преди да ги забие, го спря гласът на баш майстора:

- Спри, Павле!… Спри, момчето ми!… Знаеш, че тук имаме традиция. Гвоздеите на последната дъска се забиват, след като направим хесапа. След като чорбаджията на кораба плати хесапа и след като почерпи за хубавата работа, за да му върви на сполука… Хесапа го направихме!… Чорбаджията го плати!… Сега остана да почерпи и да направи угощението, защото, ако не го направи, всичко накриво ще му върви. Такава е традицията!… Нали, чорбаджи?! - попита той собственика на кораба.

- Разбира се, баш-майсторе! Както кажеш, така ще бъде! - отвърна господин Чукуров.
После баш майстор Анести отново се обърна към младия майстор и строго го предупреди:

- Павка, предупреждавам те! Да не забравиш в понеделник да забиеш пироните на дъската. Това да ти е първата работа!… В понеделник няма да ме има. С двама от другите майсторите ще ходим в Странджа да подбираме крив дъбов материал за ребра на гемиите. Така че сам ще се оправяш!… Внимавай, да не забравиш!… - и пак засмян се обърна към собственика на кораба: - Готов ли си, господин Чукуров?!

- Да, баш майсторе!… Щом такава е традицията, ние ще я спазим!…. - отвърна собственикът на новопостроения кораб. - Пепи!… - обърна се той към високата си, красива дъщеря, която без да се усеща, не сваляше поглед от младия майстор, който с гръб към нея в този момент, приведен над чешмата, миеше със сапун и обилно поливаше с вода силното си мускулесто тяло.

След като се изми, момъкът дълго се бърса с кърпата, като мускулите му живо и пъргаво като пружини играеха по младото му тяло. После той метна кърпата през рамо и тръгна към дърводелския цех. След малко се показа, облякъл чисти дрехи и нова бяла риза. Минавайки край събралата се тълпа, момъкът, като че ли усетил с тила си нечий настойчив поглед, извърна глава и в същия миг засече погледа на момичето. Усмихна се широко, все така усмихнат задържа погледа си в очите й, и закачливо й намигна.

- Пепи!… - гласът на баща сепна момичето. - Отиди да помагаш на майка си да приготвят масите, - и се обърна към отговорника: - Баш майсторе! Може ли и твоите момчета малко да помогнат?

Момичето се стресна изчерви се и тръгна след майка си, която намръщено и подозрително я погледна

Масите вече бяха препълнени с ядене, мезета и алкохол. Вино, ракия и бира се лееха на поразия. Дрипави, гладни циганчета, доловили с безпогрешния си нюх, че тук някъде ще има голямо лапане, бързо се ориентираха и насядали по дъски, по дъбови дънери или просто по земята чакаха своя час да се докопат до богатата трапеза. Донесоха грамофон с дълга като на лебед извита шия и фуния като на маргаритка и много плочи.

Не след дълго настроението се повиши, хората пиеха, играха и танцуваха на почистения и изравнен близо до масите терен. Младият майстор покани на танц дъщерята на собственика на кораба и под недоволния предупредителен поглед на майка си, тя светна от радост, скочи и щастлива прие поканата на младия мъж за танц.

Двамата танцуваха танго, валс, по едно време се опитаха да танцуват този распасан просташки танц, чарлстон, на които всички скачаха като коне, но госпожа Елеонора не издържа - възмутено стана, бързо смени плочата и те отново минаха на танго.

Госпожа Елеонора никак не одобряваше, че щерка й почти се бе притиснала в хубавия момък, който също здраво бе прегърнал дъщеря й през кръста и никак не му пукаше от стрелкащите го, злобни и проклети погледи на майката.

“- Е, вярно, че е хубавец! - мислеше си възмутено тя. - Много е хубав! Е, наистина е много хубав! Ама кой е той, в края на краищата? Един обикновен дърводелец! Преди малко, когато се съблече да се мие, отпечатъкът на мръсния му потник, като дреха се очертаваше на незасегнатото от слънцето; бяло като на селянин тяло. Бяло тяло като на жетвар от нивата. Като се приберем в къщи, аз хубаво ще я оправя тази глупачка!…” - злобно си помисли госпожата.

- Как ви е името, госпожице?!… - попита момъкът младата госпожица, докато танцуваха и направи елегантна стъпка наляво, после крачка с десния си крак напред. Прегъна през кръста момичето силно назад към земята, като я придържаше със силната си ръка, после рязко я изправи и дръпна към тялото си, и така двамата, опрели лица един в друг, направиха две стъпки на дясно и ловко се завъртяха.

- Пепи!… - засмя се момичето. - Пепи се казвам!… Така ме нарича майка ми. След като баба почина, тя нареди на баща ми и той да ме нарича Пепи. Виждаш ли, корабът и той е кръстен на мен? - и елегантно посочи с дългото си нежно пръстче през рамото си към кораба. - „Пепи”. Не е ли глупаво кораб да се нарича „Пепи”?” Пепи!” - Тъпо име за кораб! Всъщност името ми не е Пепи. Не съм нито Пепи, нито Пенка, а Пена. Кръстена съм на баба ми Пена. Баба Пена Чукурката, която не е разрешила на родителите ми да променят нито буква от нейното име. Когато остарея, и на мен ще казват баба Пена Чукурката. Да!… Иначе щяла да ги лиши от наследство. Аз не съм единствената с това име. Докато баба умре, всички момичета трябвало да бъдат кръщавани на нейното име - Пена, а момчетата - Пеньо. Е, имаме тук там някой кръстени на дядо Георги. Ние сме многобройна челяд. Още три братовчедки имам с това име. А момчетата с името Пеньо са пет. Сакън да не се затрие някога името й. Насели земята с Пеньовци и с Пени. Ако някой родител решеше да си кръсти детето с друго име, го заплашваше, че ще го лиши от наследство. И щеше да го направи!… Много беше проклета! Действително много проклета и зла старица. Но мен наистина много ме обичаше!… Прах не даваше да падне върху мен. А вие как се казвате, господине?

- Павел!…

- Е, вашето име е по-хубаво!… Много добре танцувате. Взимате ли уроци по танци?

- Не!…

- Много добре танцувате!

- Вероятно, просто ми се утдава.

- Да!… Личи си!… Удава ви се!… А белега на гърдите къде го получихте?

- На фронта… През войната!… В сраженията на Дойран.

- Ооо!… Значи сте герой! Сигурно и медал за храброст са ви дали?

- Да, имам кръст за храброст…

- Е, това е!… Аз имам великата чест да танцувам с герой! Сигурно сте бил голям герой! Имате вид на герой! - засмя се госпожица Пепи и притисна лице в гърдите му. - Някой ден ще ми разкажете как е станало това…

„Тази глупачка съвсем си загуби акъла по този селянин!!!”, гневно си помисли госпожа Елеонора, като видя как дъщеря й положи глава на гърдите на този прост дърводелец. - Срам няма!… Сякаш нарочно го правят! Пепа срам няма! Никакъв срам няма! Ще кажа на баща й малко да й налее акъл в празната глава на тази глупачка!

Празненството продължи до късна нощ, когато много от присъстващите, пияни и уморени, се прибраха по домовете си.

В понеделник всички стяги бяха свалени, килът бе боядисан, както се полага, и след два дни корабът бе спуснат на вода.

Никой не се сети за незакованата дъска!

***

От този ден минаха цели четири години. Издигнал белите си платна, напълнил трюмовете си със стока през тези опустошителни следвоенни години, корабът плаваше по моретата, обикаляше екзотичните пристанища на Ориента и на Египет и често приставаше в живописното пристанище на Малта.

Редовно пътуваше до Италия или до Испания в прекрасното пристанище на Барселона или до Добровник. Чест гост бе на Лисабон. Обикаляше през бури и урагани цялото протежение на Средиземно море, като често попадаше в бурните води на Матапана.

Уверено и смело щурмуваше могъщите вълни на Атлантическия океан, прекосявайки Бискайския залив и успешно се промъкваше през подводните пясъчни наноси край френското крайбрежие на път за Германия, към фиордите на Швеция и Норвегия и някой балтийски държави. На връщане заставаше в пристанищата на Волос, Атина и Пирея и в пристанищата на много гръцки градове, или натоварен с жито поемаше посока към гладна Украйна.

Един ден, след дълго четиригодишно плаване, корабът, целият обрасъл с миди и други морски организми, отново се прибра в корабостроителницата на малкия град за ремонт. За дълъг основен ремонт, защото собственикът на кораба бе решил да използва ремонта, за да постави двигател на ветроходния кораб.

Засега собственикът на кораба все още се страхуваше да премахне изцяло мачтите от палубата. Свали само бизан мачтата, а фок и грот мачтите остави с цялото оборудване.

Вече трети месец ремонтът на кораба, който лежеше на стапелите си, продължаваше. Дърводелците под ръководството на опитния майстор Павел отдавна бяха свалили квартердека под палубата.

Преместиха с няколко метра преградата назад към ахтерпика като стесниха обема на камерите под палубата на квартердека, също така изместиха към носа, преградата на втори хамбар, за да осигурят пространство за помещение на машинно отделение.

Там, на палубата, измайсториха и светлик над машинното за дневно осветление и въздух в помещението. Майсторът от време на време разговаряше с механиците, после слизаше при работниците, даваше им съвети, или той самият се включваше в направата и монтирането на нужното устройство.

По указание на двамата механици дърводелците направиха от дъб здрав фундамент за двигателя “Мерцедес” и на малък агрегат, който трябваше да осигурява осветление на мостика и на светлинната сигнализация по двата борда на мостика, на кърмата и по мачтите.

Един ден докараха и наместиха на фундамента големият корабен двигател „Мерцедес” - цели петстотин и осемдесет конски сили и генераторът за електричество. Поставиха от вътрешната стена на бордовете горивните и маслени цистерни.

Дърводелците пробиха отвор през дебелата вертикална дъбова кница на ахтерщевена и под напътствието на механиците прецизно поставиха в него стоманената дейдфудна тръба, през която трябваше да минава валът с монтирания на него бронзов винт.

Фиксираха тръбата, циментираха я и оставиха останалата работа на механиците. След това отново монтираха квартдека над машинното, за да позволят на електротехниците да свържат с дванайсетте акумулатора в трюма, кабелите и прекъсвачите за осветлението до съответните места по мостика и по мачтите.

Доста трудна задача бе да се превърне един изцяло ветроходен съд в независим от вятъра самодвижещ се кораб. Моряците от екипажа по това време работеха по палубата, като кърпеха свалените от рейте платна, сменяха ликторси и зашиваха по тях скъсани кренгелси и сезни, боядисваха мачтите, котвените шпилове и кнехти и други устройства от рангоута на кораба и си вършеха своята работа.

Момчетата от бояджийската бригада отдавна бяха изчегъртали със скрабки и четки стария обрасъл с раковини и други морски организми кил на кораба, които забавяха неговата скорост и маневреност и сега всички чакаха механиците да скачат изводите на двете тридесеттонни цистерни с гориво от двата борда на кораба към двигателя, да свържат маховика на двигателя с вал и да направят пробите.

Веднага след това бояджиите щяха да боядисат кила с кузбас и още преди да е изсъхнал, да нанесат първа и втората ръка със зелена отровна боя, и корабът щеше веднага да се плъзне по хелинга в морето.

Но всички това щеше да стане след около две седмици. Засега моряците си вършеха това, което бе необходимо на този етап. По младите помагаха на електричарите, катереха се на върха на мачтите, изтегляха с дълги фалени светлинните тела с висящи от тях предварително скачени по местата им дълги до палубата кабели, и по предварителните указания на електричарите ги монтират на подходящото място, защото елтехниците се страхуваха да се изкачат на такава главозамайваща височина.

Изкатери ли се вече там, след като добре са се свършили работата, морячетата щастливо усмихнати се провикваха на зяпащите ги в низините кибици: „Ехеиий, хора!”.

Дърводелците под ръководството на майстора също си вършеха работата и чакаха монтирането на двигателя към винта, след което представителите на инспекцията по корабоплаване щяха да проверят качеството на ремонта и с това работата по кораба щеше да завърши окончателно.

***

Двете седмици минаха бързо. Лятото се случи много горещо. От ранно утро до залез, слънцето жестоко грееше на десния борд. От нагрения борд като от скара се излъчваха горещи вълни.

Нагрените дъски съхнеха, скърцаха и пукаха от жегата. Един ден баш-майсторът, като гледаше какво става с нагретия борд, се посъветва с младия майстор, дали този път е по-добре преди да пуснат кораба на вода целият кил да се калафати.

Младият мъж помисли малко и правилно му отговори:

- Слушай, бай Анести, времето наистина е много горещо, дъските много са се разсъхнали и вероятно много фуги са се отворили между тях. Аз проверих кила. Фугите не са толкова големи. Тесни са. Ако сега ги калафатим, след като пуснем кораба в морето, те ще се накиснат, ще притиснат калафата, който също ще се е разширил от водата, и дъските ще се изкривят от горния и долния си край, или най-малко калафата ще избие навън. Виждал си на какво приличат кораби, по които са постъпили по този начин. Не мисля, че трябва да калафатим корпуса. Достатъчно е вечер с шланга да поливаме кила с морска вода. Даже и в началото да влезе малко вода в трюма, накиснат ли се дъските; те просто сами отново ще си заемат мястото. Лесно ще изпомпим водата. За всеки случай, когато спуснем кораба в морето, можем да прекараме под кила, завързани за въжета ютени чували, пълни с брашно от ситни дървени стърготини. Сигурен съм, че това ще е достатъчно. Сам видя, че когато докарахме кораба, в трюмовете му нямаше капка морска вода. Да не разваляме хубавата работата…

Отговорникът на корабостроителницата се съгласи с доводите на своя ученик.

***

Както преди четири години, и този следобед при предварителните изпитания на новия двигател и при цялото преустройство на кораба отново бяха поканини същите гости, които присъстваха тогава. Присъстваха и други хора. Беше поканен кметът с някой от общинските съветници.

Собственикът на кораба господин Чукуров, пак бе довел съпругата си и голямата си дъщеря, вече бременна с второто си дете. С нея бе и съпругът й. Висок, леко започнал да пълнее невзрачен плешив човечец, с окачени на пъпешовото му лице многодиоптрови очила, от които очите му изглеждаха огромни и изпъкнали като на хамелеон. За него говореха, че е един от най-добрите адвокати в града. Отскоро бе започнал да гради политическа кариера. Кандидатирал се бе за депутат от партията на радикалите. Той беше втори, или трети братовчед на големия магнат и политик Атанас Буров, с което съпругата на собственика на кораба, госпожа Елеонора/Елена много се гордееше.

Между присъстващите бе и съпругата на младия майстор, който до днес ръководеше преустройството на кораба, и сега като зрител, както всички останали, и той стоеше до съпругата си и наблюдаваше проверката на двигателя.

Съпругата му бе средна на ръст, стройна, миловидна женица, учителка в едно основно училище. Преподаваше математика на третокласниците /седмокласниците в днешно време/. Хванала за ръка малко тригодишно момченце, което се мъчеше да се измъкне от ръката на майка си, учителката много притеснено и ревниво хвърляше смутени погледи към красивата съпруга на адвоката, която кой знае защо, с някакъв странен копнеж в очите не отделяше жаден поглед от нейния мъж.

Преди малко младата учителка бе забелязала как мъжът й Павел много любезно, като към много добра стара позната, поздрави красивата бременна жена и тя зарадвана, щастлива и усмихната му отвърна със също такъв любезен и очакващ развитие поздрав.

От този момент тя не престана да хвърля тези очакващи, изпълнени с мъка и копнеж погледи към Павел. Учителката, усетила нещо много подозрително, а и също така беше дочула някои неща за връзката на съпруга й с тази мръсница - намръщено и свирепо погледна младата жена - много подозрително хвърли поглед и на съпруга си, който в този момент с интерес наблюдаваше работата по двигателя, хвана го под ръка, дръпна го към себе си и гордо, високомерно и заплашително изгледа бременната съпруга на адвоката, с което искаше да й покаже, че този мъж е неин и тази богата кокона да не си въобразява някои неща, защото, ако се наложи, с нокти и зъби ще го брани и ще й издере очите!… Бременната жена смутено извърна поглед и наведе глава. Нейната майка недоволно наблюдаваше дъщеря си, която не отделяше жаден и печален поглед от съпруга на дребната женица.

„Нашата Пепа, глупачката, още страда по този недодялан дръвник! - злобно си мислеше тя. - Очите й ще изхвръкнат да го гледа, овцата й с овца замаяна!… Още е влюбена в него! Патка!… - мислеше си тя. - Голяма работа!… Дърводелец!… Работник!… Потен и миризлив! Пфу!… - плю с отвращение. Добре,че женичката на този дърводелец, изглежда усети, че нашата патка съвсем си е загубила ума по нейния мъж и здраво го държи за каишката. А този нещастник, съпругът на нашата Пена - адвокатът, не вижда ли, че жена му всеки миг е готова да го зареже и да се хвърли на врата на този дърводелец. Само той да й щракне с пръсти и е готова. Ще остави и него, и децата си. Наистина ли нищо не усеща?! Сляп ли е?!… Ама и той е глупак! Не вземе да й свие сърмите!… Мухльо!… Пепа на мен прилича! Едно време и аз си бях загубила акъла по един морски офицер. Което си е, красавец беше този офицер! Като го видех с бялата униформа, с еполети и акселбанти, като препаше кортика съвсем си губех акъла. Като закрачи с бялата си униформа с белите си обувки по паважа, сякаш градът е негов, на мен ми идваше да полетя към него. Съвсем си бях загубила акъла по този морски офицер. Ама Мишо бързо ме усети; тихо и кротко ме прибра вкъщи; запретна ми полите, свали ми кюлотите, с една дрянова шибалка ми тегли един хубав бой на гол задник; държа ме заключена три денонощия в килера на хляб и вода и всички глупости и фантазии изфирясаха от главата ми. Седнах си на задника. Ама Мишо беше мъж. Още ми пари задника от шибалката. Нашата Пена също само дървото ще я оправи. Ама този мухльо мъжът й няма да и посегне. Много е възпитан! Галантен! Влюбен е в нея! Постоянно цветя й носи. От поезия се интересува. Той самият стихове пише… Поет! Стихчета й рецитира. Говори разни глупости, че на жена даже и с цвете не се посяга… Не се посяга ли??!!.. О,о-о, не се посягало!… Пръчката, само пръчката ще я оправи нашата Пепа… Ама той нищо не вижда. Не вижда!… Умен е, ама е глупав…. Пръчката ще я оправи нашата Пепа. Три денонощия в килера на хляб и вода. И пръчката!… На гол задник!

Имаше и други гости и журналисти от общинския вестник “Фар” и от други по малки издателства. Фотографи и други по-значими и незначителни гости и както винаги става обикновени кибици.

Механиците опънаха дебел гумен маркуч чак в морето. Известно време се мъчеха да го закрепят под самото дъно на кила в гърловината на кингстона. След малко се качиха на палубата, като единият, кой знае защо носеше пълна кофа с вода.

Те влязоха през една врата в настройката, където имаше стълба, водеща към машинното отделение. Забавиха се известно време. Горе на мостика щамбайнът няколко пъти иззвъня и изведнъж моторът запали.

От ауспуха изригна пушек, замириса на изгорели газове. От гърловината на десния борд рукна вода и след малко двигателят тихо и равномерно заработи. Всички ръкопляскаха…

След малко винтът също се завъртя и публиката пак ръкопляска… После единият механик слезе, погледна работата на винта. Сложи ръка на корпуса на кораба, за да усети влиянието на вибрациите на двигателя върху корпуса.

Поклати доволно глава и пак се качи по стълбата на палубата. Така много пъти механиците пускаха и спираха мотора. Слизаха на земята проверяваха нещо, отново се качваха на борда.

Някой от тях слагаше ръка на течащата извън борда вода да провери температурата, отново се качваше, а през това време двигателят работеше и винтът се въртеше на по-малки или по-големи обороти.

И както гледаха, зрителите от публиката не забеляза, как една голяма дъска от кила на кораба постепенно започна да се отделя от другите, и с времето и увеличаването на оборотите на двигателя, все повече и все повече се подаваше навън, когато Павел, който стоеше да съпругата си, и отговорникът на корабостроителницата, старият майстор бай Анести, изведнъж стреснати като един, хукнаха, грабнаха по един чук и по едно бинарче в ръка, и ловко се изкачиха по стапела и двамата яко и дружно зачукаха по дъската и я върнаха обратно на мястото й.

После старият майстор донесе една по-дълга греда, подпря я на подаващата се дъска и заби клин в земята зад петата на гредата.

Един от механиците възмутен изскочи от машинното и се развика:

- Какво сте се разчукали по борда, мамка му стара?… Продънихте ни ушите!

- Нищо!… Нищо!… - успокои го отговорникът. - От вибрациите на двигателя, една от подпорите падна… Поставихме я на мястото и я укрепихме. Повече няма да чукаме!…

Това не беше истина, но никой от публиката не разбра какво стана. Всички си помислиха, че това е някакъв дребен инцидент, с който майсторите много бързо се справиха… „Ами, те хората си разбираха от работата! Майстори!!!…” - и продължиха да наблюдават работата на двигателя, който механиците ту спираха, ту отново пускаха да работи.

Младият майстор, много притеснен, понечи да се върне при съпругата си, когато бай Анести тихо му извика:

- Павле!… Ела да минем на другия борд да видим нещо!… - и тръгна да заобиколя кораба откъм кърмата.

Павел усети, че майсторът не го вика току-така и смутено го последва.

Когато и двамата се отзоваха от левия борд, където никой не ги виждаше, бай Анести се спря, застана пред младия мъж, хвана го за яката, разтърси го и свирепо го попита:

- Ти кучи сине, закова ли дъската, когато я поставихме преди четири години?…

- Не, майсторе!… - досети се младият мъж и прибледня. - Не я заковах!… Забравих!…

- Казах ли ти тогава да не забравяш? Казах ли ти тогава, че първата ти работа е да заковеш пироните?

- Каза ми, майсторе! Но аз забравих. Кораба го завършихме в петък. В понеделник трябваше да го пускаме на вода, а аз в събота и неделя вечерта много се бях напил, главата на другата сутрин ме цепеше и аз забравих…

- Това оправдава ли те, идиот нещастен?!… Пиян бил!… Знам, че си бил пиян, глупако! Целият град знае, какви сте ги вършили две нощи с госпожица Чукурова в хотел “Империал”. Месеци наред след това в града се говореше за вашите подвизи в хотела с госпожица Чукурова… Мамка му!… Мамка му!… Представяш ли си какво можеше да стане с кораба, с товара и с хората, ако по време на буря дъската бе изпаднала от кила… Това е шест метрова дупка под водолинията. Нищо не може да ги спаси. Разбра ли?… Разбра ли, глупако?!… Нищо не може да ги спаси! Извършил си престъпление! Немислимо престъпление!… Голямо престъпление!… Представяш ли си какво можеше да стане?!…

- Представям си, баш майсторе!… Щеше да стане нещо много страшно. Корабът можеше да потъне и всички да загинат!

- Не, можеше!… Корабът щеше да потъне, ако дъската беше паднала по време на буря!… Щеше да потъне!… Имаш късмет, че дъската не падна! И екипажът има късмет! Всички имаме късмет!!!… За това, което си извършил, щеше в затвора да влезеш. За това, което си извършил, давност няма!… Нали знаеш, че за това задругата на майсторите и сега може да ти отнеме майсторското свидетелство?

- Знам, майсторе!!! - прибледня младият мъж, който много добре си представи последствията от своята безотговорност. - Така е, майсторе… Провалих се!… Провалих се! Постъпи, както намериш за редно, майсторе!…

Бай Анести се замисли, разходи се няколко крачки, спря се, приближи се до младия мъж, който стърчеше с цяла глава над него, взря се в очите му, дълго, дълго и свирепо го гледа, изкриви от гняв устни, замахна и му изплющя мощен шамар. Момъкът не помръдна.

Майсторът като че ли се отказа повече да го удря, тръгна, после пак се спря, поколеба се, върна се и извъртя и още по-силен шамар изплющя по бузата на ученика си. Момъкът пак не помръдна. Само на очите му от болка бликнаха сълзи…

Старият майстор се отдалечи, подпря си на стапела на кораба и постоя замислен.

- Какво да те правя?! Какво да те правя, глупак нещастен?!…

- Бай Анести, ще ме биеш ли още?!… - примирно и кротко попита младежът.

- Няма да те бия повече, идиот безотговорен!… Има ли смисъл! Как можа да забравиш?!… Как можа?!…. Четири години!… Четири години, с нито един забит в нея пирон, незакована дъска да не мръдне. Ама пък какъв майстор си, дявол да го вземе?!…. Как си я пасвал тази дъска?… Цели четири години незакована шестметрова дъска, без нито един забит пирон в нея да издържи на всички бури. Цели четири години да не падне! Какъв майстор си!!!… Голям майстор си! Но си постъпил крайно безотговорно. От публиката нищо не усетиха, но момчетата от тайфата всичко разбраха. Ясно им стана, че дъската не е била закована. С тях ще се оправя! Само някои от майсторите от злоба да не те натопи пред задругата. Но и с тях мисля, че ще се оправя. Трудно ще се оправя, но ще се оправя! Но безобразието, което си извършил, не мога да го подмина! Наказвам те! Наказвам те шест месеца да получаваш половин заплата… Това ще е само между теб и мен. Никой не трябва да знае защо ти намалявам заплатата, защото ще се досетят за причината. Те и без това ще се досетят, ама!… Наказанието ти е малко! Много е малко!… Ако беше друг, щях да го предам на задругата на майсторите, а те щяха завинаги да го лишат от майсторство. Но теб няма да те предам на тях. Не мога да те хвърля на кучетата да те разкъсат и да се лиша от такъв голям майстор като теб. От такъв талант…

И пак промърмори тихо на себе си. „Четири години незакована дъска да не мръдне! Каква майсторска работа?!… Четири години! Какъв талант?!…”

- Свободен си!… Махай се от главата ми, глупак безотговорен! Махай се!… Върви при жена си!… И гледай и тази година пак да се напиеш и пак да забравиш да заковеш дъската!… Ах, да! От днес завинаги отменям традицията, последната дъска да се забие преди пускането на кораба. Докато всички дъски не бъдат заковани, докато корабът не бъде щателно прегледан и пуснат на вода, никакъв празник и никакво пиене!…

- Благодаря ти, майсторе!… Няма да забравя, майсторе!… Никога повече няма да забравя, майсторе - поклони се младият майстор.

Старият майстор мълчаливо и с досада му махна с ръка да си върви.

- Какво има? - обезпокоена и загрижена от това, че се забави, го попита жена му, като видя зачервените от шамарите на майстора бузи и сълзите в очите му. И съвсем наивно си помисли, че лицето на съпругът й е много силно обгоряло от слънцето и от вятъра, затова бузите му са толкова зачервени и очите му сълзят, защото младата жена не можеше нито за миг да си представи, и нито за миг да си помисли,че бай Анести, когото съпругът и обичаше повече от баща, ще го извика зад другия борд на кораба, за го набие. А вероятно нямаше и за какво.

Тя бе една от тези, за които падането на дъската от кила на кораба, не означаваше нищо тревожно. Помисли си, че вероятно това бе част от ремонта, защото те двамата с бай Анести много бързо и майсторски, я поставиха на мястото й.

- Има ли нещо?… - отново загрижено попита.

- Не!… Нищо няма!… - отвърна потиснат младият мъж и мъчително си призна: - „Има…! Има! Има!… Имаше нещо много лошо, което можеше да стане страшно! Можеше да стане нещо много страшно!…” - избърса си сълзите и скришом се прекръсти.