Стойчо Пенев

Нощта бе гореща, знойна и влажна. От най-ранни зори слънцето кротко изплува над заспалото в морната утринна тишина гладко море, но все още нямаше никаква надежда отнякъде да се появи кратък, прохладен и свеж полъх, който поне за миг да набръчка огледалната му повърхност и да го събуди от дълбокия му нощен сън.

Корабите на рейда, с вертикално, вяло увиснали вериги на тежките си котви стояха като замръзнали над дълбоките гъсти води и като в огледало отразяваха във водата двойниците на могъщите си стоманени корпуси.

В далечината Поморие като мираж, раздвоен, витаеше над гъстата прозрачна и призрачна мараня, разстлала се по целия бряг. Само от пристанището на Бургас от време на време се долавяха къси и глухи звуци от сблъскали буферите си вагони, удар от неумело поставен товар, последван от възмутен човешки вик, или далечен, пресипнал рев на корабна сирена, чиито звуци бързо се стапяха в плътната тишина на глухото и морно топло утро.

Денят заплашваше да бъде жарък и непоносимо горещ.

Но пристанището живееше.

На шесто корабно място товареха домати за Русия. На четвърто с цистерни преливаха на малък танкер винен конячен концентрат за Италия. На девето място на арабски кораб товареха стада агнета за арабите. На единадесето шведски кораб разтоварваше апатит, а зад неговата кърма немски кораб товареше стоманени листи… На дванадесето въглевозите разтоварваха въглища.

По протежение на всички кейови места: огромни кранове, широко разсрачили кривите си крака, се движеха напред и назад по релсите и като могъщи жирафи въртяха наляво и надясно, нагоре и надолу, и във всички посоки дългите си вратове над палубите на навързаните за кея кораби, и изнасяха или внасяха тежки товари в мрачните им трюмове. Всички корабни места бяха заети. Корабите, които вече бяха натоварили или разтоварили стоката, теглени от влекачите, заминаваха като надуваха за сбогом сирената и влекачите бодро им отвръщаха.

Не след дълго други кораби заемаха тяхното място. По кея с грохот и прах бързо се разминаваха трактори с ремаркета, натоварени с бали тютюн, палети с консерви, връзки с дълги стоманени пръти и всякаква друга стока. Мощни автокранове, насочили далеч от кабината на шофъора дълги товарни стрели, се мъчеха да правят сложни маневри, за да си намерят място на кея, а между тях като пъргави калинки се промушваха малки електрокарчета….

И хора. Много хора! Докери, стифадори, корабни агенти, талиманки; чистачки с дълги направени от дрянови храсти метли, работници: моряци на чужди кораби, със седмици невидели бряг, които припряно бързаха към кръчмите в центъра на града или към чакащите ги в градинката пред митницата весели проститутки; и всякакви други хора свързани с пристанищната и с корабната дейност, които като мравки щъкаха из пристанището, всеки зает със своята работа и задължения. Стреснати от опасно преминаващия близо до тях трактор, група докери псуваха след шофьора.

Пристанището кипеше от живот. И миришеше! Миришеше на пристанище. Така миришат всички пристанища. С особена, специална, хубава миризма, която се долавя само там - в пристанището. Букет от аромати, разнасящи се от натоварените с каси с лимони ремаркета; дъх на смола от подредени на кея съвсем скоро нарязани борови талпи; гореща миризма на нагрято от слънцето желязо, специфичен горчив аромат от подредени в редица бурета с маслини и още стотици аромати, които остават дори и след като стоката отдавна е натоварена и е заминала из страната или за различните краища на света, но нюансите на ароматите след заминаването на кораба, още дълго витаят из въздуха и пространството, но могат да се доловят и разпознаят само от моряците и хората свързани с емоционална и душевна връзка с морето. Напуснеш ли района на пристанището, тези аромати изчезват.

Понесъл в едната ръка метлата с дългата дръжка, а в другата - кофа, от която стърчеше дръжката на къса лопатка Митето бавно се разхождаше по кея, подмиташе изхвърлените от работниците хартии от закуски, скъсаните циментови торби и циментов прах разсипан от ремаркетата; стъпкани кори от банани от венецуелския кораб, който на трето място разтоварваше банани и случайни, невероятни по вид боклуци, попаднали по земята, изхвърлени вероятно от моряците на чуждите кораби - странни лъскави боклуци, довлечени от незнайни, екзотични чужди пристанища, преминали хиляди морски мили, за да бъдат изтървани, загубени или просто небрежно изхвърлени тук на бургаското пристанище.

Митето беше мeтач в пристанището. Това му беше работата. За това му плащаха. От време на време началничката му го караше да полива градинките пред администрацията и тогава той се чувстваше много важен и много гордо, отговорно и съвестно си изпълняваше задължението.

Харесваше си работата. Не беше тежка и му даваше възможност и свобода да се разхожда по кея, да среща различни хора и да гледа корабите. Понякога чужди моряци се спираха да го попитат за нещо със странния си език. Митко нито дума не разбираше от това, което му казват моряците, но винаги с усмивка им отговаряше “Йес!”Беше научил тази дума от един български моряк и знаеше, че означава „Да!” За каквото и да го питат, отговаряше „Йес!” и моряците си тръгваха объркани. Митко много обичаше да гледа корабите, да вдишва миризмата, излъчвана от полепналите по подводната част на бордовете им водорасли и морски организми… и изобщо миризмата на морето.

Обичаше да гледа как моряците слизат по дългата, люлееща се корабна сходня и мечтаеше и той някога така самоуверено да слиза по тази дълга стълба, закрепена за кораба, опряла валяка си на кея. Имаше си собствени представи за екзотичните места, които посещават корабите. Беше си изградил тази представа от документалните филми, които даваха по телевизията и от филмите за морето и корабите. Много обичаше филми на морска тематика.

В района на пристанището всички го познаваха. Постоянно чуваше някой снизходително да му подвиква - Мите!… - Как си Мите!…- Как си моето момче?…- така му подвикваха и хлапета с повече от десет и петнадесет години по-млади от него. Но той не се сърдеше. Оставяше за малко кофата и лопатката, подпираше са на дългата дръжка на метлата и чорлав и ухилен до уши, махаше на този, който го е поздравил. Повечето от тези които го поздравяваха, той не познаваше. Някои се спираха до него, потупваха го снизходитeлно по рамото, питаха го как са жената и децата, хвалеха го че е голям пич, отново го потупваха по рамото и му казваха: - Само така! - И да не се предава!

Митето не разбираше пред какво да не се предава, но за да им угоди обещаваше никога да не се предава и отново грабваше метлата и лопатата. Най му харесваше да се спре пред влекачите, където всички моряци го познаваха и още като го видят, почти винаги го канеха на кораба.

Те бяха много интересни хора. Често го канеха, черпеха го с ракия и заедно се забавляваха. Много от тях дълги години бяха пътували с корабите, знаеха много неща и разказваха страшно интересни истории. Моряците от край време го бяха взели под своето попечителство. Черпеха го и често споделяха обяда си с него. Понякога, когато имаше маневра на кораб и времето беше хубаво, го вземаха на влекача и това го правеше много щастлив. Той много ги уважаваше и им беше много благодарен, защото преди шестнадесет години моряците от един влекач му намериха булка. Тогава той беше двадесет и две годишен младеж, когато един от по старите моряци - възрастен солиден мъж - един ден се досети, че познава момиче, подходящо точно за него.

Устроиха им среща. Митето дойде облечен с най-хубавите служебни дрехи, които се даваха от службата и се срещна с момичето. То се оказа неочаквано хубаво, красиво момиче на осемнадесет години. Русичко, много светло и бяло, и малко куцичко. Вярно, че на вид изглеждаше доста глупавичка, говореше с доста затруднено фъфлене и почти не й се разбираше какво казва. Но младоженецът също не беше гений, така че двамата много си подхождаха и се харесаха. Запознаха ги и Митето, по съвет на тези, които го сватосаха, за да си вдигне акциите пред нея, я излъга, че доскоро той самият е бил моряк. Преди да го запознаят с момичето, моряците го извикаха, за да го подготвят за срещата. Те му бяха разказаха няколко интересни моряшки истории, за да може той после да ги разказва на момичето и на нейните близки, за да е по-интересен и убедителен и повече да го уважават. Моряците от влекача го научиха на някой елементарни неща от моряшката терминология. Показаха му кое е нос, кърма, ляв и десен борд , котва и мачта, бига, хамбар, рул, бига, сигналет. Заведоха го в машинното. Водеха го по корабите, посочваха му кое какво е и как се казва, караха го да повтаря наученото, докато го запомни, после го изпитаха пред целия екипаж и когато той издържа изпита решиха, че засега това беше достатъчно. За останалото можеше да използва историите, които с времето ще чуе от моряците.

А ако новите му роднини го попитат защо още не пътува на корабите, съчиниха още една убедителна история, че напуснал БМФ, защото веднъж като бил с кораба на едно африканско пристанище, се разболял от тропическа малария и оттогава лекарите му забранили повече да плава с корабите. Представиха Митко на момичето и тя също много го хареса, защото той беше симпатяга и докато не проговори, нищо не подсказваше за неговия проблем.

Митко много се гордееше с познанството си с моряците. Наскоро. след като ги ожениха, един от моряците, на когото съпругата работеше в личен състав на едно предприятие, помогна на младата му жена да си намери работа като чистачка в администрацията на същото предприятие, в което работеше тя. Тъй като от моряците знаеше много моряшки истории, Митето вечер ги разказваше на младата си съпруга - истории, в които той беше главен герой и момичето му вярваше.

Постоянно разказваше моряшки истории и ако тя беше по-умна, може би щеше да се досети, че времето, за което твърдеше, че е плавал по моретата, не достига да се случат толкова много премеждия и подвизи, при които той винаги бе главният герой.

Петнадесет години по-късно той продължава да и разказва все нови и по-нови истории, които чуваше от разказите на моряците, но явно, че жена му нямаше ум да осъзнае това несъответствие; вярваше му и много го уважаваше.

Така че Митко бе много благодарен на тези мъже и им имаше голямо доверие. Вярно, че те също се закачаха с него, лъжеха го, а понякога някои по-злобни моряци буквално се гавреха с него. Но това по-често го правеха младите. Възрастните, стари пътували дълги години плавали по морета и океани мъже, също си правеха шеги с него, но шегите им не бяха злобни и не траеха дълго.

Някой от младите пичлемета от другите влекачи, с характерната за възрастта им липса на мярка, прекаляваха и доста гадно му се подиграваха, а той обикновено се усещаше, но им прощаваше.

Други копелета, които знаеха за големия му мерак му да пътува с корабите, го лъжеха, че имат големи връзки и могат да го уредят да постъпи като моряк на някой кораб, но той първо трябва да се научи първо на някой моряшки навици и на дисциплина. Примерно как трябва да стои на вахта, защото на корабите моряците постоянно дават вахта. Той вярваше, че това е така! Един ден го накараха да стой мирно на палубата до сходнята, плътно прибрал ръце и крака до тялото, изпънат като войник, с прибран до задушаване корем и изправена като пушка метла до тялото.

Те му обясниха как трябва да стои вахтеният и какво трябва да прави, когато капитанът стъпи от брега на сходнята и как да козирува, когато капитанът, боцманът или някой от началниците мине край него. И той този ден, изправен на палубата на влекача, прибрал плътно корем, стиснал с ръка метлата, стоеше изпънат и вероятно щеше да стои така четири часа, защото му казаха, че толкова траела една вахта…
Видя боцмана, който идваше по кея и когато той стъпи на сходнята, Митко се изпъна и му козирува, а боцманът, кой знае защо се ядоса; кротко му каза да се прибира и като разбра кой е измислил това, хвана младежа за врата, разтърси го и гневно му изсъска:
- Ако още веднъж разбера, че си се гаврил с човека, ще ти скъсам главата, л..но миризливо!

Веднъж през един бурен ден той помоли да го вземат с влекача на маневра в Нефтопристанището. Боцманът и капитанът се опитаха до го разубедят, но той много упорито настояваше и те се съгласиха. Там трябваше да влезе един огромен танкер и в това бурно време маневрата се забави повече от три часа. Докато влекачът все още отиваше към входа на пристанището, Митето разкрачил за устойчивост крака, гордо стоеше на мостика до капитана, чувстваше се много героично и усещаше, че на него точно там му е мястото.

Всичко беше много добре, докато все още се намираха в гавана на пристанището. Когато влекачът подмина белия фар и влезе в открито море, вълните го грабнаха, разтърсиха го, издигнаха го високо, спуснаха го надолу и силно го наклони на десния борд. В началото Митко все още стоеше на мостика и се забавляваше с люлеенето и не намираше все още нищо опасно и неприятно, докато усети как постепенно устата му се изпълва със слюнка, как се изпотява и прибледнява и стомахът му започна да се преобръща. Разбра, че няма повече работа тук и е най-добре да слезе на ниското. Един моряк му помогна да го приведе по трапа и го заведе в салета. Влекачът като коркова тапа се люлееше наляво и надясно, издигаше до висините, или се забиваше надолу в морето, същото ставаше и долу в кубрика. Носът се издигаше нагоре, после стремглаво се спускаше надолу и се заравяше в основата на вълната, сякаш никога няма да се измъкне от там. След това корабът отново се изкачваше върху гребена на някоя вълна, накланяше се на борд, така сякаш всеки миг ще се обърне, веднага след това се накланяше на другия борд, а Митето, който лежеше на дивана в салета зад масата, усети, че и тук, долу, в салета, също изобщо не е по-добре и с ужас си представи, че това люлеене май никога няма да свърши.

Изповръща си червата. След малко една вълна издигна, издигна, издигна високо влекача, разлюля го, пусна го отвисоко и влекачът се трясна така, сякаш се удари в морското дъно. Изтърси Митето от дивана и той остана да лежи на пода под масата сред повръщаното.

Търкаляше се по пода, защото нямаше сили да се изправи и през цялото време си мислеше, че жив от тук няма да може да излезе и ако не оцелее и умре, пожела това да се случи колкото може по- бързо. Да се случи веднага! Помисли с също, че ако все пак случайно оцелее, никога, никога повече няма да си помисли да се качва на кораб… Не знаеше,че в началото на своето постъпване на корабите, повечето от моряците, в подобна ситуация в океана, също бяха давали подобна клетва!

Два часа след като свърши маневрата, главата му се оправи, настроението му се върна и, още същата вечер разказа на жена си и на децата си колко геройски се е държал в бурята и как ако не бил той, маневрата в никакъв случай нямала да стане. Децата и жена му с възторг, горди от смелостта на техния татко слушаха разказа му.

Това се случи много отдавна, когато децата му бяха още малки и вярваха на всичко, което им разказваше техният татко. Сега голямата дъщеря порасна. Тя беше деветокласничка - умно момиче, учеше в природо-математическата гимназия, беше пълна отличничка, много обичаше да чете и бе много сериозна. Наистина много сериозна! Прекалено сериозна!… И май доста озлобена!… Притежаваше обидно болезнена сериозност, с която като с щит не допускаше до себе си хората и на никого не позволяваше да се пошегува с нея.

Момичето отдавна вече не вярваше на приказките за геройските подвизи на баща си, знаеше какво работи той и какво беше отношението на другите към него. Когато той започне да разказва някои от своите истории, тя отегчено отвръщаше: - О ,татко!…- събираше си учебниците и отиваше в другата стая.

Момичето отдавна знаеше, че баща й е глупав и наивен, че повечето хора в пристанището го вземат на подбив и му се подиграват, знаеше също, че майка й също е глупава и откровена, и всичко, което се случва в семейството, тя го разказва на съседите. Добре, че заради дефекта в говора й много не й се разбираше какво говори. Дразнеше се от високомерното, лицемерно и фалшиво добронамерено отношение на хората към тяхното семейство и злобно отрязваше тези, които се опитваха да се държат и с нея по този начин.

Срамуваше се, че семейството й е бедно, че не бе уважавано и че покрай презрението, което имаха роднините им и чуждите хора към техните родители, това неуважение се прехвърляше към нея и към сестричката й. Сестричката и също беше умно дете, но още малка и все още с чиста, доверчива детска наивност възприема лицемерното, снизходително отношение на хората към тяхното семейство като добронамереност.

Все още в лицемерната им загриженост момиченцето не можеше да долови самодоволното им презрителното високомерие, но някой ден, когато порасне, също ще осъзнае средата и мизерията, в която живее. Ще може да разпознава и да различава истинското отношение на повечето хора към тяхното семейство и лично към нея, и тя също ще се озлоби, и тогава……

* * *
Митко метеше фасовете пред стифадорската стая, когато началничката на чистачите, пълна закръглена жена се зададе от администрацията и отдалеч го повика:
- Мите, ела, кака!…
Тя извади една голяма карирана мъжка носна кърпа, избърза потта от лицето и от врата си и промърмори:
-Уф, че горещина, мамка му стара!.. Ама, че ден!… Ще се стопя!…. Мите, слушай, кака. Вземи от склада един празен варел с изрязан капак и иди на девето място, там където товарят агнетата. Там всичко наоколо е осрано от овчи лайна. Веднага след като гръцкият кораб натовари партидата, ти заедно двете чистачки - Светла и Росито, започвате да чистите лайната на агнетата от тировете и около кораба и да ги слагате във варела, за да не се разнасят из пристанището. Ще почиствате след всяка партида. Като се напълни варелът, ми се обади да пратя едно електрокарче да вдигне боклуците, а ти ще донесеш нов празен варел. Хайде, кака!… Върви, че аз ще се стопя на това слънце!…
- Кои са Светла и Росито?
- Кои?.. Как кои?…. Двете циганки, чистачките: Айшето и Салила. Нали им смениха имената, сега се казват Светла и Росица. Тя, Росито скоро се омъжи за един циганин от докерската бригада на Стамат. Идрис му беше името. Сега май се казва Иван. Пияница и побойник. Голям късмет извади момичето с този негодник! Пребива я от бой, като се напие! Както и да е! Отивай на девето място! Назначавам те за отговорник. Върви!

Горд от оказаното доверие, че го назначиха за отговорник, Митко се запъти към склада и след малко гръмоломно търкаляйки празния варел по неравния асфалт, го насочи към кораба, който товареше агнета. Там двете чистачки, подпрели се на метлите, го чакаха.

Работата се оказа много приятна. Вярно, че всичко наоколо миришеше на овчи изпражнения, но не след дълго се свикваше с миризмата. А и не беше чак толкова непоносима. Все пак изпражненията бяха само агнешки дарадонки, с мирис на изгнила трева. Тримата чакаха тировете с агнета да разтоварят. Когато задния капак на тира опре на земята, агнетата се втурваха по него, където подбрани от докерската бригада - все селски, разбиращи от животни хора с викове ги подкарваха по широката, специално поставена за това наклонена към земята рампа и агнетата послушно бързаха да си качат на кораба. Много от тях се плъзгаха по размазаните от агнешки екстременти дъски.

Тогава някои от опитните товарачи се навеждаше над ниския парапет, грабваше агнето и небрежно и безмилостно го хвърляше върху гърбовете на другите втурнали се нагоре животни. То по някакъв начин си намираше място и се устремяваше в общия поток. От там ги поемаха други товарачи и ги разпределяха по клетките. След като агнетата бяха натоварени на кораба, Митко и двете чистачки бързо почистваха пода на тира, докато той се изтегли. Докато следващият тир направи маневрата, тримата чистачи набързо измитаха оставените от предното стадо изпражнения. После те отново се подпираха на метлите си, чакаха следващия камион да разтовари и през това време пушеха цигари и си приказваха. Жените от време на време се закачаха с мъжете от бригадата товарачи.
По обяд тировете престанах да пристигат.

Цялата бригадата се събра пред платформата. Някои запалиха цигари, други се събраха да си правят компания и Митето се присъедини към тях.

По някое време на юта на кораба се появи млад арабин, влачейки с една ръка едро агне за задните крака. В другата държеше син пластмасов леген. Агнето врещеше, извиваше се, мяташе се по палубата, но арабинът здраво го влачеше и не му позволи да се измъкне. Той с лекота вдигна агнето, закачи го за задните крака на една кука, висяща на една тръба под горната лодъчна палуба. Извади голям нож, ловко отряза гърлото на висящото с главата надолу агне и постави легена под него, където да се стича кръвта. По същия начин още докато агнето бе живо и се мяташе, направи няколко разреза около задните крака, хвана кожата и с едно дърпане цялата я свали през главата на агнето. Всички това направи много ловко и много бързо, за не повече от минута. Агнето още живо, като че ли изненадано, с вече смъкната кожа, вероятно от силната болка се замята, изхърка за последно и замря.

- Ама че джелатин?!… - възкликнаха работниците. - На този, ако му паднеш за секунди ще те изкорми и ще ти смъкни кожата!… Ей, амиго, голям майстор си, мамка ти, копеле такова !… Къде си се учил да колиш така?…

Моряка не разбра какво му каза докера, но се досети, че ловкостта му в заколването на агнето направи впечатление на работниците. Без да отговори и без да се усмихне, той с един удар на ножа разпори корема на агнето до врата и червата се изсипаха.
- Егати джелатина!… - отново промърмориха работниците.
Тогава и Митето реши да се обади. Приближи се близо до борда и усмихнат дружелюбно му извика:
- Ей, амиго… Амиго!.. Ти си голям майстор, бе!… Ти агнето сигурно за обяд, а?…. Разбра ли?… Ам, ам!… На обяд ли ще си го хапнете, а?

Арабинът пак не разбра какво му говори човека от брега, но този път се засмя. Високомерно го погледна, съсредоточено задържа погледа си в човека на брега, замисли се, досети се за нещо, отново се засмя, извърна се и се наведе, бръкна в легена, награби в ръката си кървавите лигави черва и както беше приведен, се извъртя и със сила хвърли червата в лицето на Митко. После се изправи и като видя изцапаната с кръв и агнешки мръсотии физиономия на Митето, избухна в смях. В гаден, отвратителен, подигравателен, мръснишки смях. Превиваше се от смях и се удряше по коленете с кървавите си ръце.

Работниците, изненадани, ахнаха, после отвратени от постъпката на моряка, започнаха високо и гневно да го ругаят и да го псуват. Наричаха го мърша, арабска маймуна. Арабинът едва ли разбираше как го обиждат, въпреки че много от тях го ругаеха и псуваха на турски, но се досещаше и това го изпълваше с още по-голям възторг, защото се чувстваше в безопасност на кораба.

Някои от докерите, по-агресивни, псувайки понечиха да нахлуят на кораба и да го пребият за гаврата върху Митко, но се сетиха,че това е чужда територия и никой не може без разрешение да стъпи на борда, а морякът продължаваше да се кикоти с мръснишкия си смях

Смутен от виковете и ругатните на брега, от настройката се отвори врата и от там се показа главата на капитана на кораба. Той също беше арабин. Висок, огромен и дебел, капитанът прекрачи ниския комингс и стъпи на палубата.

Огледа се, видя превиващия се от смях моряк, който сочеше с пръст към брега и искаше да сподели с него хубавата смешка, която е направил. Капитанът погледна надолу към пирса и ахна. Видя как от главата на залятия с мръсотия човечец на кея, от лицето му и по цялото му тяло се стичаха дълги и бели като глисти, лигави кървави черва по земята, и на лицето на капитана първо се появи изненада, после се появи някаква нервна гримаса, която много приличаше на усмивка. Извърна се към моряка, който от смях се беше привил и се удряше по бедрата и сочеше към човека. Отново погледна към залятия с агнешки мръсотии човечец на брега и същата гримаса на усмивка пак се появи. Тази гримаса поощри моряка, който помисли, че капитанът много хареса шегата му и продължи радостно да се смее и да се удря по коленете… Но това не беше усмивка! Това изобщо не беше усмивка! Това бе някаква странна гримаса на ярост.

Арабският капитан беше много тъмен, но изведнъж лицето му се наля с кръв и посиня. Извърна се бързо, направи крачка към моряка, хвана го за гушата и стовари такъв юмрук в хилещото му се лице, че морякът се свлече на земята. Повдигна го и отново заби юмрук в лицето му. И продължи да го бие! И яростта му все повече растеше.

Морякът в началото се изненада от действието на капитана. Той очакваше капитанът да оцени шегата му и двамата хубаво да се посмеят, но като усети, че фатално е сгрешил, се опита да се моли капитана да му прости, но капитанът го вдигаше, риташе го, пак го вдигаше и му блъскаше лицето в палубата. Уплашен, морякът лазешком се помъчи да избяга от гнева му и за да се спаси, се опита да долази до фалшборда, откъдето да се хвърли в морето, но капитанът го застигна, смъкна го, отново го тръшна на палубата и продължи жестоко да го бие, да го рита и да го тъпче. Яростта му в един момент достигна да такава степен, че всички от брега усетиха, че в гнева си капитанът наистина може да убие моряка. В същото време от брега се чу уплашен глас който извика:
- Кептен, стопен!!!…Стоп, кептен!… Кептен, стоп файтинг!…

Това беше пилотът, който току-що се връщаше от маневра на друг кораб и минавайки като видя какво се случва на кърмата на арабския кораб, ужасен извика на капитана да спре побоя. Капитанът се спря, целия зачервен и тежко дишайки се подпря на фалшборда, за да се успокои. Морякът лежеше зад него на палубата в безсъзнание и целият в кърви. След това капитанът се извърна. Отключи вратата на една магазия от настройката, хвана изпадналия в безсъзнание моряк за дрехата, довлече го до магазията и го захвърли вътре. След което заключи магазията.

После отново се приближи до борда. Постави ръка на сърцето промърмори „ Ам сори!..” и се поклони на работниците на кея. Поклони се още веднъж на залятия с кървавите черва човечец, отново промърмори „Ам сори, бой!..” и се прибра.

Работниците, ужасени от жестокия побой върху моряка, дълго и мълчаливо стояха, без да коментират това, което току-що стана пред очите им. После смутено се събраха около Митко и започнаха да го чистят от мръсотията. Тъй като не виждаше от залятата по лицето лепкава кръв и лига, двете чистачки Айшето и Салила, го поведоха към фонтанчето пред пилотската служба и се заеха да го мият.

След час цялото пристанище знаеше за инцидента, случил се с Митко на арабския кораб на девето място. Някои гневно коментираха поведението на младия арабин. Други съжаляваха Митко. Но се намериха и идиоти, които доста гадно и насмешливо се изразяваха:

- Ех, този Митко!… Все на него ще се случат такива неща. Той пък къде все се навира там, където не му е работа?! Е, какво може да очакваш от шантав човек?!.. Миткова работа!… - като че ли той бе виновен за това, което се случи с него.

Вечерта, когато Митко почистен и изкъпан се прибра в къщи, почти бе забравил за случката. Добрата му, благородна, незлобива, привикнала на човешките подигравки душа, отдавна бе простила унижението, в което го постави арабския моряк, и донякъде съчувстваше и съжаляваше тъмнокожия зъл младеж, когото капитанът на кораба едва не уби в своята ярост. Предполагаше, че сега най-вероятно капитанът завинаги ще го прогони от кораба.

Още по пътя се сети, че от тази случка ще излезе един много хубав разказ, който довечера ще разкаже на семейството си, като, разбира се, няма да им признае, че самият той е потърпевшият в този инцидент. Той знаеше как да нагласи работата така, че да излезе герой.

Съпругата му отдавна се бе прибрала, бе приготвила вечерята и го чакаха да се завърне от работа…. Голямата му дъщеря Ася каза, че не е гладна и намръщена и недоволна от нещо, мрачно гледаше някакво предаване по телевизията.

Вечеряха и докато съпругата се зае да вдига масата, той реши да разкаже историята така, както си я бе нагласил, преди да се прибере. Малката дъщеричка се намести на масата до него, защото много обичаше да слуша спомените и разказите на татко си, когато е бил моряк. А тя знаеше, че татко й някога е бил голям моряк и знаеше страшно много истории.

- Веднъж!…- започна Митко - Това беше много отдавна: Бяхме с кораба в Барселона: Застанали бяхме зад кърмата на един арабски кораб, който товареше агнета и всичко наоколо бе замърсено от агнешки изпражнения. Една бригада от докери товареше агнетата на кораба. А наоколо се въртяха две жени и един мъж, които с метли почистваха района, след като се разтоварваха агнетата след всеки камион….

Дъщерята на Митко, Ася отклони поглед от телевизора и косо и намръщено погледна баща си.
- Аз бях на вахта, когато….
- Татко, престани! - тихо го прекъсна Ася
- Какво да престана?…
- Престани, ти казвам!

Митко не я послуша и отново продължи да разказва.
- О, татко!… - стана момичето, тръгна към другата стая и пак рязко прекъсна баща си, който отново бе подел разказа си и извика силно: - Престани, ти казвам!… Престани!!!… Престани! - и извика: - Невъзможен си!!!…

- Ася, защо да прекъсва!.. Какво ти пречи? Като не искаш да слушаш, отиди в другата стая - обади се майка й.

- Защото лъже, мамо.!….- гневно се извърна момичето. - Лъже!… Защото нищо от това, което ни казва, не е вярно!… Защото никога не е бил моряк. Лъже!… Винаги лъже! Ти не знаеш това, но той никога не е бил моряк!…. Никога!…. Винаги е бил метач на пристанището. Само метач. Само метач!… Всички му се подиграват! Защото е глупав! Глупав е!…. Държи се като идиот!… Той е идиота! Той е пристанищния идиот!… - изкрещя Ася. - Никога не е бил моряк. И никога няма да стане моряк, защото е глупав! И сега някои го лъжат, че ще му помогнат да тръгне да пътува с корабите… Нали все такива ни ги приказва. Как някой щял да му помогне отново да тръгне с корабите!… Като че някога е бил по корабите. Те се подиграват с него, а той им вярва. Никога няма да пътува с кораби. Никога! Защото е глупак!… Някога е учил в училище за бавно развиващи се! И него едвам е завършил. Аз знам!!!… Видях му дипломата за завършен седми клас. Само тройки!…. И тях учителите сигурно по милост са му ги писали, колкото да завърши годината. Защото това, което днес искаше да ни разкаже, не се е случило някога в някое чуждо пристанище, а днес! Случило се е днес… С него!… Някакъв моряк го е залял с цял леген кръв и черва! Целият бил олят с кръвта и червата на агнето. Тя, Катя - моята съученичка всичко ми каза: баща й работи в пристанището. Той и разказал какво е станало днес с татко. Когато разказваше какво се е случило с татко, тя се смееше. Разказваше го високо и гадно! Всички да чуят!… Всички чуха!.. Всички се смяха! Много се смяха!… Много се смяха! Гадно се смяха!… Смяха се и на мен!… Смееха ми се! Подиграваха ми се!Разплаках се и се скрих в тоалетните. После се срамувах да се върна в клас!… Искаше ми се да я пребия! Исках да я убия гадината!… Всички знаят как са го унизили. Цялото училище знае! Цялото пристанище знае! Пак ще му се смеят! Сега целият град ще научи! Защо на него?.. - заплака Ася. - Защо все на него??!!… - приплака момичето. - Но нека той да ти разкаже какво точно се е случило. Нали все иска да разказва какъв герой е. Нека той да ти разкаже!… Подиграват му се, смеят му се!… И на нас се смеят!… Нас никой не ни уважава! Роднините ни се срамуват от нас! Срамуват се да признаят, че ни познават! Когато ни срещнат или се правят, че не ни виждат, или ако се спрат, на висок глас високомерно и снизходително ни съветват как да живеем. На висок глас! На много висок глас!… Нарочно го правят! Да чуят и другите наоколо ние какви сме идиоти, а те колко умно и колко мъдро ни съветват как да живеем. Сякаш на тях всички им е наред!… - Момичето в гнева си вече през сълзи крещеше - Мен също ме мислят за тъпа!… Мислят, че аз също уча в училище за бавноразвиващи. Питали са ме!… Питали са ме, сигурни, че и аз също уча в помощно училище! Щом родителите са глупави, какви могат да бъдат децата им?…. Когато им кажа, че уча в Природо-математическата гимназия и че съм пълна отличничка, те не ми вярват…- Да, бе, пълна отличничка?!.. Като че ли не знаем кои са майка ти и баща ти?!… Мамка им, мръсни копелета!… Мразя ги!… Вечно ще ги мразя!!!… И всичко това заради него…Заради този идиот!!!… Идиот!!!…- изкрещя Ася

Митко се изправи. Прибледнял, слушаше обвиненията, които му отправяше дъщеря му. Досега не знаеше, че тя така мисли за него. Не предполагаше, че знае, че той никога не е бил моряк. Не допускаше, че толкова много го презира голямата му дъщеря!

Стоеше пред нея и се срамуваше и очите му се изпълниха със сълзи. Всичко, което казваше Ася, беше вярно. Поиска му се по някакъв начин да се оправдае. Не знаеше как?!… Устните му затрепериха. Очите му се насълзиха!…Успя сама да прошепне:

- Аз!… Аз!… Аз виновен ли съм?!… Аз… Аз съм ти баща!!!… Аз!… За… защо ме мразиш?!…

- Виновен си!… За всичко ти си виновен! - изкрещя дъщеря му. - Защото ти си идиотът на пристанището. Защото само на теб се случват такива неща. Защото само заради теб всички ни презират, глупак нещастен!!!…

Нужен му беше още миг и да се разтресе от сълзи…Искаше да каже на дъщеря си, че никога не я е обиждал. Че я обича и сега, когато му говори по този начин, пак я обича, но тя не бива така да говори за баща си…! Не успя нищо да каже. Преглътна и смазан, бързо излезе от апартамента… Вън се разплака! Не искаше да среща никого. Знаеше, че когото и да го срещне, ще постъпи с него така, както казваше дъщеря му… Права беше! Не го уважаваха! Знаеше, че всички му се присмиват… Не знаеше само кога го правят и защо го правят. Не можеше да различи кога се шегуват и кога говорят истина.

Предпочиташе да мисли, че всички го обичат и му желаят доброто. Повечето от тях бяха добри момчета и той им вярваше… Ето, сега пак му обещаваха, че ще му помогнат да се качи да плава като моряк на корабите… Като се качи да плава на корабите, ще видят те. Тогава ще видят!…- и се досети - Или пак го лъжеха?…. Да! Лъжеха го! Пак му се подиграваха! Много пъти му бяха обещавали и все измисляха някаква причина, заради която работата не е станала и после го успокояваха и пак му обещаваха, че работата някога ще стане…

Понякога идваха засмени и го поздравяваха: - Мите, този път работата се получи! Говорих с моя човек и работата ще стане. Извади си пет снимки за моряшки паспорт и за жълта книжка. Митко се радваше, вадеше си снимки, хвалеше се на съпругата си, че скоро ще тръгва да плава с корабите… И работата пак не се уреждаше…

Но те пак го успокояваха: - Ще стане някой ден, Мите, само трябва да имаш търпение! Трябвало само да има търпение!… Все трябвало да има търпение! Май пак го лъжеха?!… А нали уж бяха добри момчета?! Искаше му се да им се обиди. Много да им се обиди!. Вечно да им се сърди и повече никога да не разговаря с тях. Те как постоянно се сърдеха един на друг. Често се караха! Постоянно някой от тях се обиждаше за нещо и беше обиден и сърдит на този, който го е обидил и с месеци не си говореха. Изглежда, че винаги трябва за нещо да си сърдит на хората, за да те уважават! Защо в този объркан живот всичко е обратно. Защо, за да си добър е лошо, а да си лош е добре и всички те уважават!…

Не можеше ли и той да е лош? Или това е някакъв специален талант, с който повечето от хората са дарени? Не можеше ли и той да е обиден на всички?… Да не им говори!… Да им се сърди!… Няма ли право?! Единствено, само той ли няма право да се сърди! Но знаеше, че не може да го направи. Нямаше дарба да бъде такъв. А и никой нямаше да му позволи.

Нямаше да му позволят, защото не го вземат на сериозно. И друг път се е обиждал, но никой от тях не е забелязал, че им е сърдит. И утре така ще стане! Още утре като го видят с кофата и с метлата на пристанището - ще му се обадят, ще го потупат по рамото и той пак ще им се ухили и ще им прости.

Изобщо нямаше да разберат, че им е обиден и сърдит. Идваше му да вие от безсилие и от яд към себе си! Мразеше се! Мразеше се и се презираше!… Искаше да се скрие. Знаеше къде да се скрие!… Не искаше да среща никого… Никога!… Качи се в асансьора и бързо се смъкна до входа.

Добре, че никой не го срещна. Затича се към парка…Там има такива места, където никой не ходи. Ще се скрие там… И друг път се е крил, когато му е тежко за нещо. Ще се скрие в храстите, за да не го срещне никой… Никой да не го види!… Никога!…

След излизането му Ася млъкна, постоя няколко секунди и разплакана се канеше да продължи, когато майка й рязко я прекъсна: - Спри!…Спри!… - и кротко продължи:
- Ася!… Как не те е срам? Ти си лош човек!… Ти си много лош човек!… Виновен ли е баща ти, че онзи негодник се е гаврил с него. Ти на страната на негодниците ли си?… На тяхна страна ли си?!…Ти си лош човек, ти си толкова лош човек, като другите, за които говориш. Лоша си като тези, които ни обиждат! Същата си! Казваш,че баща ти е глупав…. Може! Глупав е!… И аз съм глупава! И аз някога завърших училището за бавноразвиващи. Не бях умна!…

- Мамо! Аз знам, че и ти си била в такова училище….Знам! Виждала съм и твоята диплома. Но там ти поне си била пълна отличничка.

- В това училище не беше трудно да си отличник.

- Може би!… Не знам!… Но татко и в това училище е бил двойкаджия…. Едва го е завършил. Завършил го е с тройка!… По всичко тройки!…

- И какво трябва да направим, Ася?! Къде да се денем! Къде да се скрием, че да не се срамуваш от нас. Искаш ли двамата с баща ти да си сложим край на живота? С това по- добри ли ще станат хората? Или тогава теб може би повече ще те уважават, защото нас няма да ни има, за да те срамим?!… За теб ще бъде ли по-добре, а?!… Истина е! Подиграват ни се. Надсмиват ни се! И на мен понякога ми се надсмиват там, където работя. Карат ми се! Не ме уважават!… Не всички, но има някой високомерни г..на, които все са недоволни, и все намират причина да ми направят забележка за нещо. Нали съм само чистачка. Всички останали са ми началници. Презират ни!… Всички ни презират! Понякога и с мен се държат като с баща ти. Вероятно това им дава самочувствие. Близките ни се срамуват от нас!… Когато с баща ти се взехме, освен моите родители и родителите на баща ти, никой от нашите роднини не дойде на нашата сватба. Салонът в ресторанта беше празен. Поръчахме в печатницата да ни отпечатат покани. Красиви цветни покани. Любезно поканихме повече от петдесет човека. Всичките роднини, заедно с децата им. Петдесет и шест човека поканихме на нашата сватба… С магнетофон и специален човек: тиджей или като сега му казват там. Голям ден! Щастлив ден!… Сватба!… Масите бяха заредени с ракията, с бутилките вино и с мезетата, а столовете около масата бяха празни. Дойде само чичо Борис моряка - този, който ни запозна с татко ти и момчетата от екипажа на кораба. Дойдоха със съпругите си. Донесоха ни подаръци хората. Повече от петдесет човека бяхме поканили, а в ресторанта бяхме само седемнадесет. Добре,че бяха моряците. Добри хора! Весели хора! Пяха, танцуваха!… Весели и добри хора! Те направиха сватбата хубава! От близките ни никой не дойде. Срамуваха се някой да не ги види, че имат такива глупави роднини като нас. Никой не дойде!… Някои обещаха, че ще дойдат, но не дойдоха. Срамуваха се от нас!… Презираха ни! Е, а какво да правим ние сега ?!… Живи сме! Заедно сме! Ти, аз, сестричката ти, баща ти!… Заедно сме!… Презират ни! Да!.. И аз знам, че не ни уважават!… Но ти също ли трябва да ни презираш и да се срамуваш от нас?!… Ето, ти си отличничка. Учи!…Учи!… Стани голям човек! Смачкай им мутрите на негодниците!… Тогава покрай теб хората ще започнат да уважават и нас.

- Мамо?!… Но той винаги ни е лъгал, че е бил моряк. За всичко лъже…! Ти не знаеш!…

- Знам!… Знам!… Аз винаги съм знаела… Съвсем скоро, след като ми каза, че е моряк, аз знаех, че никога не е плавал с корабите, че никога и никъде не е ходил.

- Как разбра?

- Е, не беше трудно!… Бъркаше случките. Разкаже нещо, че се е случило някъде. Като мине време, забравяше и го разказваше, че е било някъде другаде. Никак не беше трудно да разбера, че си измисля.

- Ами защо тогава?!… Защо не му каза да не приказва глупости?…

- Защо да му кажа? Той е добър човек! Много добър човек!… На него това му беше мечтата. Цял живот е мечтал да пътува с корабите. Та той и когато не беше на работа, пак ходеше в пристанището да гледа корабите. Защото, когато ми разказваше къде е бил, той се вживяваше. Той самият вярваше, че някога е пътувал с корабите. Той мечтаеше!… През деня слушаше разказите на моряците и вечер ми ги разказваше. Разказваше ми така, сякаш той е бил там. Бъркаше, забравяше какво са му разказали и прибавяше към разказа си нещо от друга случка, която помни. Или сам си измисляше ситуация. Понякога наивно и недостоверно. Но за него нямаше значение. В този миг, в този миг той беше на мястото, за което ми разказва, и го вижда такова, каквото го съчинява в момента… Може и да не е било такова, но той го виждаше така… И беше щастлив!… А и на мен какво ми костваше да се правя, че му вярвам? Трябваше ли да се караме за това?!… Всъщност вие със сестра ти нали също го слушахте до едно време?… Не ти ли беше интересно?… На Надето, още й е интересно да го слуша.

- Знам!… Тя е малка и още му вярва!.. Мамо, ама той!…..

- Спри!…Срамота е!…

Момичето млъкна, погледна майка си и поклати замислено глава.

- Да! Да!… Права си!… - избърса сълзите си и се усмихна тъжно, замисли се и кротко попита:

- А, сега! Какво да правя сега, а, мамо?!… Господи, каква глупачка съм?!.. Каква идиотка съм?!…. Съжалявам, че му наприказвах такива неща!… Срам ме е!… - помълча малко и колебливо предложи: - Сега май ще трябва да изляза и да го потърся, за да му се извиня!… Знам къде да го намеря. И друг път, когато е бил обиден от нещо, се е крил там.

- Ами май да, моето момиче!… Ако ти не го направиш, кой друг?!… Потърси го!… Той е добър човек. Той е много, много добър човек и лесно ще ти прости. Той!… Той на всички прощава!

Март 2018 г