Красимир Власев

В началото на осемдесетте години бях уредник на художествената галерия на град Сопот. Галерията беше в единия край на градския площад, а в другия край белееше къщата на Добри Жотев, предоставена му от градската управа за творческа база. Тази териториална близост стана причина за нашето познанство и последвалото го приятелство. Близо тридесетгодишната разлика във възрастта по никакъв начин не пречеше за общуването ни. Къщата имаше малък двор, в който се гърбеше навес, приютил груба дървена маса с няколко стола и огнище тип „баджа”. Дежурното ни питие беше кафето, което Добри приготвяше на котлон в къщата, докато веднъж не предложих да го варим на огнището. Начупих клонки и започнах да подготвям огъня. Добри ме гледа известно време и накрая не издържа:
- Чакай, чакай не се прави така. Ще ти покажа как се пали партизански огън.
Като подреди клонките на колиба, която напълни със суха шума, драсна клечка кибрит и каза:
- Партизанин ако не може да си запали огън, го отпиши.

От десния джоб на панталона му винаги стърчаха две жички, които отиваха под коляното. Когато попитах за тях, той ми разказа една ужасяваща история.
Като младеж бил арестуван заради членството си в РМС. В полицията го подложили на жесток побой. Двама били биячите - като се умори единият, го подхващал другият. Веднъж докато си почивали, по-възрастният казал:
- Нали си фокусник, направи така да не те боли.
- Добре - казал Добри - като дойде ред на Васката /така се казвал младия бияч/ няма да може да ме удари, но трябва да ме гледа в очите.
Под „фокусник” полицаят имал предвид, че Добри преди ареста работил като асистент на Илюционист в някакъв цирк. Така и станало. Когато Васката вдигнал тоягата, ръката му останала във въздуха като прикована. Възрастният видял, че нещата отиват зле, издърпал сопата и ударите заваляли върху Добри. От тези побоища той получил увреждане на нерв и въпросните жички бяха за апаратче, което обезболяваше крака му.

Той беше от онази категория хора, които независимо каква е властта, винаги са критично настроени към нея. Притежаваше много тънко усещане за справедливост и когато то се разминаваше с общоприетите норми, винаги реагираше критично. Веднъж ми каза:
- Постигнахме всичко, срещу което се борихме.
Може би затова политическите промени, които станаха през 1989 година той ги прие като поредната лудост на едно объркано общество.

Добри Жотев страдаше от хронично безсъние. През един есенен ден ми се обади с интересно предложение. Беше поканен да участва на празниците на изкуствата „Аполония” - мисля, че това беше първото издание. Предложи ми да го придружа, хем за компания, хем да се сменяме при шофирането. Аз току-що бях изкарал шофьорските курсове и с радост приех възможността да изпробвам чисто новата му Лада. Организацията на празнинствата беше безупречна. Настаниха ни в току-що открития курортен комплекс Дюни, стаите миришеха още на боя. Когато нощем се будех, виждах лампата над неговото легло да свети, а той полулегнал да чете някакъв ръкопис. Заспиваше за час-два едва призори.

Залата, в която организаторите представяха творчеството на Добри Жотев бе пълна с посетители. По сценарий, преди разговора с автора трябваше да се прочетат няколко негови стихотворения, за да може тези, които не познават творчеството му да добият поне най-обща представа. Това беше възложено на актьор от софийски театър, носител на званието „Народен артист”. Когато въпросният актьор започна да чете се разбра, че повече бе наблегнал на плажа и развлеченията, отколкото със запознаване на текста. Пелтечеше, бъркаше думи, правеше нелогични паузи, приличаше на самодеец от селско читалище. Тогава Добри отиде при него и като му благодари издърпа стихосбирката и продължи четенето лично.
Името на Добри Жотев бе познато и на хора, които не бяха прочели дори ред от него. Това се дължеше от една страна на интересната му биография, а от друга на легендите за него, които се разпространяваха предимно от жени. Повечето легенди бяха чиста измислица, но жените наистина имаха слабост към него, не толкова към рунтавите вежди и големия нос, а към излъчваната от цялото му същество доброта и човечност.

Добри Жотев не еволюира в съвременния свят - задържаше го традицията, която у него бе много силна. И въпреки това, той направи няколко сполучливи опита, с които решително прекрачи границата, зад която останаха много други поети, държали в ръцете си пушка, преди да хванат перо. Един от най-сполучливите му опити бе цикълът „Влюбени сърца”. Това не остана незабелязано, както от литературната критика, така и от пишещите събратя. Наскоро след отпечатването на стихотворения от този цикъл, на една софийска улица го срещнал Иван Пейчев и вместо дежурното „Как си?” му казал:
- Абе, копеле, ти защо досега не си казал, че си толкова талантлив?

Понякога разгръщам последната книга на Добри Жотев „Пробягва вихърът на времето” и погледа ми пада върху автографа - „На Краси - красен да си!” И все се питам дали това пожелание е направено в духа на фолклора, където да си бял и червен е признак на добро здраве, или има вложен друг по-дълбок смисъл?…