Иван Д. Христов

Петър Динчев - „Баладичен шепот”, изд. „Българска книжница”, София, 2019 година.

Петър Динчев е поет със свое място в съвременната ни литература, със своя знакова система, творческа мисия и нравствено кредо.

Той е добре разпознаваем сред поетичните си събратя по емоционалната си мисловност на неповторим лирик - майстор на сонета и сонетния венец.

Изявява се като поет, публицист, сатирик и фолклорист. Издал е 28 книги, сред които: „Няма греховна любов”, „Горчиви сонети”, „Озарения”, „Дяволиада”, „Когато душата ти плаче”, „Пътеки към изгрева”, „Потомка на Орфей” /за Бойка Присадова/, „Съзидание”, „Полъх от смола” и други.

Колко точно, само с няколко щриха, литературният критик Пенчо Чернаев характеризира поета:

„Удивително е как този канара - човек може да рони толкова нежни песни. Те извират от лиричното, любвеобилно сърце на Петър Динчев. Той има отворени сетива за всичко - любов, природа, родина, свят. Творец на жизнелюбието.”

Стихосбирката му „Баладичен шепот” /2019/ е най-новата му книга. Тя включва 69 стихотворения, в които се оглежда благородната поетична душа и силния му творчески дух. Книгата е възторжена възхвала - апотеоз на Родопа планина.

В предисловието й авторът е записал и под заглавието: „Под родопското небе”, както и посвещението: „На величествената Родопа планина и на нейните герои и страдалци посвещавам тази книга.”

Петър Динчев в хронологичен исторически ред разкрива героични и трагични страници от величавото минало на Родопите, божествената красота на планината и нейните отрудени и достойни люде.

Това е едно примамливо и романтично пътуване, както сам го определя поета в първото си стихотворение: „Вперил поглед нейде надалече,/ тръгвам из Родопа планина,/ търся по изчезнали пътеки/ дири от далечни времена.”

Като душевност и нравственост Динчев е здраво свързан с Родопите и родопчани, за това и неговите поетични творби носят в себе си магнетизма и очорованието на планината.

Неговото творческо пристрастие към планината се дължи и на факта, че макар и роден в полето - село Патриарх Евтимиево, той израства и учи в Асеновград, работи като журналист в Смолян, както и на благотворното влияние върху поета на неговата съпруга - голямата родопска певица Бойка Присадова.

В „Баладичен шепот” авторът е включил едни от най-добрите си стихотворения посветени на Родопа планина, които разкриват творческите му търсения, дълбоките родови корени, славното и героично минало, нравствените и идейно - естетическите си послания.

За поета в планината „всеки камък е паметна плоча / за безстрашно загинал герой… / Всеки бор е изправена пушка, заредена за другия бой.” /„Родопско селце”/.

Не можем да не се преклоним и станем съпричастни с вълненията на поета пред паметника на загиналите за Освобождението на Родопите на връх „Средногорец” - „родопската Шипка”, където „като гилза бялото слънце отгоре стърчи.”

Предания и легенди възкръсват под талантливото лирично перо на автора, с неповторимата си метафоричност и емоционално въздействие - стиховете му за „Асенова крепост”, крепостите „Устра” и „Зареница”, за „Жълтуша”, за легендарните родопски скали „Невестата” и „Момата”, за зловещите пещери „Челевещницата” и „Ледницата”, за славния Момчил юнак и родопските бранители - Ангел, Дельо и Петко войводи, за Пейо Шишманов и други.

Поетът насочва вниманието си върху трагичната участ, сполетяла нашата страна от османското нашествие, еничарството, „разделното време”, трагичният отпор и непокорен дух на родопчанина, към израсналото сред суровата природа здраво и жилаво поколение българи, закърмено със свободата на орлите и песните на Орфей.

Стиховете му звучат баладично и завладяващо, а красотата на природата и душевното богатство на родопчанина са разкрити от автора в неповторима хармония.

Поетът използва умело детайли от природата и нейните определени състояния като лирическа съставка в творбите си.

Неговият усет за природата стига до пантеизъм. Тя оживява в поезията му: „Размахва Перелик зелена кърпа./ Небето опва синия си вир./ Приседнало за малко на скалите,/ тревичките пак слънцето брой.”

В стихосбирката преобладава като поетична форма, „най-аристократичния поетичен жанр” - сонетът. В нея има и сонетни венци. Яркото метафорично мислене е другата характерна черта на този самороден и земен творец. Това е една съкровена и изповедна поезия.

В лирическите му творби личи умението на Динчев да улавя най- характерното в бита и душевността на родопчани, за които дори и „слънцето нетърпеливо/ вдига златния си мях - / щом хорото се извива иска да е между тях.”

Стихотворението посветено на родното село - „Утро в Патриарх Евтимиево” е една зрима, толкова мила, пасторална селска картина, която ни обсебва и пленява: „Слънце весело просветва,/ вдига грейнало лице./ Глас оплели, две петлета/ будят моето селце.” Подобно поетическо въздействие върху нас имат и стихотворенията: „Върбово”, „Триградското ждрело”, „Към Пампорово”, „Песенна Гела”, „Планински чешми” и други.

Петър Динчев, който някога възторжено възкликна: „Няма греховна любов”, умее талантливо да възпява не само любовта, но и проявява висока гражданска съвест, чувство за справедливост и достойнство, което потвърждава пиетета му към пазителите на българщината, на българския дух и слово.

Затрогва ни умението му да възприема планината с цялата й многоизмеримост и многопосочност.

Поет със здрав родов корен, чувствена памет, запомнящи се художествени превъплъщения и нравствени послания.

Той засвидетелства преклонението пред Родопите и хората в нея - винаги гостоприемни към доброжелатели, но сурови и безпощадни към врагове: „Близък и познат ще бъдеш на софрата./ Туй закон е свят, закон на планината./ Ала ако меч насреща им извадиш,/ ще те срещне меч без милост и пощада.” /„Закон на планината” /.

Запомняща се поетична образност и завладяващо настроение блика от стиховете му посветени на гурбетчийството и тежката разлъка с близки, на дюлгери и овчари, когато „пак на юг, стадата повеждат / чокмановски тьожки кехаи / „Към бялото море”, “Изпращане” и други /.

Във финалното стихотворение „Борове”, чрез образният паралелизъм и олицетворението, конкретната и осезаема картина на родопската гора е поднесена романтично и вълнуващо: „Наметнали зелените си шуби/ по стръмни скатове на вечен стан сте./ Когато миг последен ви събори,/ отивате си стегнати и прави.”

Житейската равносметка на Петър Динчев е „едно добро да си посял”. Създател на зряло поетично творчество, стиховете му ще продължават да ни вълнуват с изстраданите истини за миналото и настоящето ни.

Големият талант на поета, тънкото му лирично чувство, неговите родолюбиви, здрави, морални и нравствени устои правят стихосбирката му „Баладичен шепот” завладяващо четиво.

В нея е скрит един вълнуващ свят - ярък и самобитен, неповторим като китениците, звънлив като родопските чанове и една богата душевност на родопчанина. Отпили от този чист извор, посягаме пак да утолим жаждата си.