Янко Димов

СТАРИТЕ ПОЕТИ

Познавахме ги - старите поети,
връстници твои,
даже и другари.
Сега те бяха повечко заети
с агитки, с постове и хонорари.

Читатели открили-неоткрили,
но томове издали-преиздали,
сега те вече бяха придобили
това, което и не са мечтали
на младини.
В Боянските покои
с държавен указ (не със китка здравец)
редовно я „народни”, я „герои”
кръщаваше ги Първият от Правец.

Защо да крия - черпеха по водка,
потупваха по рамото при среща,
но тъй, че в поглед, а дори в походка
предчувствие за бронз да се усеща.

Навярно съм несправедлив. Прости ми.
Но аз не мога теб да си представя
такъв -
бял старец, но неутолим и
поразвратен от указната слава.
Теб те ориса дарбата със възлест,
неразплитаем жребий, с друга вера.

Ти си остана на Христова възраст,
далече от звездите на ревера,
далече от облагите назаем,
от банковите сметки с много нули.

И влезе в третото хилядолетие
недосегаем
от вчерашен елей
и днешни хули.

ЗА НЕГО, ЖИВОТА

Часовникът е спрял.
Дванадесет без пет.
Вън агрегат с хобот канала смуче.
Старица рови в кофите за смет,
а чака своя ред бездомно куче.

Защо си спомних сред пейзажа нищ
за теб, огнярю,
конспираторе,
поете?
Дали защото искаше да ни спасиш -
нас - бъдещите хора - от несрети,
защото за живота с главно Ж
живота си погуби,
а след теб веднага
мечтата ти превърнаха в лъжа,
а вярата - във вярност за облаги;

или защото и сега, и днес
животът пак за гърлото държи ни
и пак не знаем точния адрес
на благоденствието, търсено с години.
Земята, по която стъпвам аз сега,
е моя, но разграбена, обезверена.
Как се срина?
По-рано обвинявахме врага.
Кой е виновен днес?
Въпрос в пустиня.
Как да извикам посред тоя крах
„Не бойте се, деца!” - нали ще е измама,
защото се боим, боим се зарад тях
и зарад себе си.
Това е нашата бездарна драма.

Но ти не вземай тези думи за
ненавист към живота ни, поете,
не ме осъждай лесно.
В моята сълза
и твоя болка за човека
още свети.

1999