/фрагмент от монографията „Съдът на историята”/

Лалка Павлова

Романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем” е оценен от почти всички литературни критици като ново начало в българската романистика. До излизането му в 1967 г. в нашата национална белетристика са се наложили имената на поредица от български романисти, предимно мъже:

Иван Вазов - „Под игото” (1894 г.), „Нова земя” (1896 г), „Казаларската царица” (1903г.); Димитър Димов - „Поручик Бенц” (1938 г.), „Осъдени души” (1945 г.), „Тютюн” (1951 г.); Димитър Талев - „Железният светилник” (1952 г.), „Илинден” (1953 г.), „Преспанските камбани” (1954 г.), „Самуил, цар на българите” в 3 части (1958, 1959, 1960 г.), „Хиледарският монах” (1962 г.), „Гласовете ви чувам” (1966 г.); Антон Дончев - „Сказание за времето на Самуила” (1961 г.), „Време разделно” (1964 г.); Камен Калчев - „Живите помнят” (1950 г.), „Семейството на тъкачите” в две части (1956 - 1960 г.), „Двама в новия град” (1964 г.); Павел Вежинов - „Следите остават” (1954 г.), „Произшествие на тихата улица” ( 1960 г.), „Дъх на бадеми” (1966 г.); Емилиян Станев - „Крадецът на праскови” (1948 г.), „Иван Кондарев” (работи върху него от 1950 до 1964 г.), „Легенда за Сибин, преславския княз” (1968 г.); Генчо Стоев - „Цената на златото” (1965 г.); и две жени: Яна Язова - романите „Ана Дюлгерова” (1936 г.), „Александър Македонски” (1940 г.) и трилогията „Балкани” („Левски”, „Бенковски”, „Шипка”), която излиза десетилетия след смъртта й; Фани Попова-Мутафова - „Солунският чудотворец” (1929/30 г.), „Дъщерята на Калояна” (1936 г.), „Йоан Асен” (1938/39 г.), „Последният Асеновец/ Боянският майстор” (1939 г.)

В своята статия „Вера Мутафчиева в „мъжките” територии на историческия роман” Евдокия Борисова отбелязва тенденциите в оценъчните позиции на българската литературна критика в онзи исторически момент: „

Авторите критици са обсебени от маскулинните (лат. maskulinus - мъжки, б. а.) клишета на историческата обективизация, историцизъм и психологизъм на личността като изразител на общата воля и са склонни, превръщайки думата „задача” в ключова в оперативната си критическа фразеология, да търсят единствено патриотико-дидактичния и идеологически ефект от романа.”

Романът „Случаят Джем” на Вера Мутафчиева обаче няма нищо общо с подобен род интерпретация на историята и на отделната личност.

Именно поради това той шокира както читателя, свикнал със стереотипите на класическия исторически роман, така и литературните критици с композиционния подход на авторката при вербализиране на неговия наратив.

Тончо Жечев („Българският роман след 9 септември 1944 г.”, издателство Наука и изкуство,1980 г.) признава, че „Случаят Джем” е най-високото постижение на Вера Мутафчиева в историческата романистика и явление в развитието на съвременната българска белетристика не само по своята проблематика, но и по формата на художественото му реализиране:

„Интересен е композиционният маниер, с който е разгърнат този малко необичаен за нас исторически роман. Чужда на романтизма и спиритуализма, Вера Мутафчиева е избрала метода на криминалното следствие по „случая Джем”, т. е. извикване на духовете на съвременниците на Джем, причастни към неговата история, които дават свидетелски показания за станалото с него в продължение на петнадесет години. Те са призовани един след друг пред един въображаем съд на поколенията, като всеки свидетелства за това, което лично е видял и знае.”

Някои от литературните критици обвиняват авторката за това, че „отсъства българската съдба”, въпреки че в същия този исторически период - края на XV век, България отдавна е под турско робство.

Като учен османист обаче Вера Мутафчиева има друг, свой начин на мислене и тълкуване на историята.

В сборника си с есета „Навиканите балкани” тя пояснява, че не можем повече да живеем така, както е било по време на Първото и Второто българско царство, сякаш тук, на Балканите, не живее никой друг, освен българите.

Съвремието ни изисква да не гледаме на другите балкански народи като на чужди, на врагове, защото с тях обитаваме един и същ общ дом - Балканския полуостров.

Вярно е, че промяната в начина на мислене, на психологическа нагласа и световъзприемане на българина има вкоренени стереотипи както от спецификата на нашата историческа съдба, така и от характера на възрожденската ни литература, но вече е време да се отърсим от регионалното и да погледнем Европа и Балканите по друг начин, защото новите времена изискват и нова гледна точка.

Тази позиция на авторката не само обяснява „отсъствието на българското” в „Случаят Джем”, но и избора на композиционния подход при структурирането на наратива.

Той обаче само привидно напомня „криминално следствие по случая Джем”, както го определя Тончо Жечев. Всъщност става дума за съд на Историята, за която „случаят” е представителна извадка от поредица подобни житейски съдби и мултиплицирането му във времето го превръща от частно, в престъпление към човечеството.

В непубликуваната книга-анкета на Магда Карабелова (откъсът от нея „Случаят Джем” в Литературен форум, 30 март - 5 април 1999 г, брой 12) Вера Мутафчиева изяснява предисторията на създаването на романа, като започва от важни политически обстоятелства в собственото й семейство.

През 1963 година брат й Боян Мутафчиев емигрира в Европа. Месеци наред никой нищо не знае за него, но софийската мълва говори, че са го чули по „Свободна Европа”, което в онази историческа епоха се превръща в улика срещу членовете на семейството.

Свикнала като историк да мисли за случващото се обобщено, през призмата на философията, тя характеризира този момент по следния начин:

„Винаги, когато съдбата запрати човека дълбоко, тъй, че петите му удрят дъното, този удар го оттласква към повърхността; той глътва въздух, за да продължи битките, които въпросната съдба наблюдава разсеяно преди да го прасне още по-зле по никое време.”

Това ново „прасване” на съдбата Вера Мутафчиева вижда в изпращането й за три месеца на специализация по история в Ленинград, СССР.

Разбира се тя не може да избяга от себе си и от мислите си, които вървят заедно с нея, но след време осъзнава, че именно в този период от живота си тя е започнала да разсъждава „не като историк, а като романист”, който прозира моралистичната страна на своето време и се опитва да тълкува психологията и мотивацията на човешкото поведение.

Точно тогава, в библиотеката на Института на народите на Азия, попада на дебел том „Джем султан според документите на Ватикана”, съставен от „някакъв забравен от науката католически монах”.

Изчитайки внимателно включената в него информация, тя достига до извода за човешката Голгота на Джем, в която участват собственият му брат, различни владетели от Европа, папството и подчинените му ордени, като „всички са желаели смъртта му, но са я отлагали, за да не секне златната река” от почти половингодишен бюджет от най-могъщата империя през XV век:

„През непрогледните северни нощи, в онази скрита тревога за брат ми, прекрачил границата между два лагера, сякаш разтопил се в неизвестността, съдбата на Джем ме потресе със своята повторяемост - тя бе модел, според който са се развивали съдбите на безброй бегълци или изгнаници, изкоренени от своята рождена почва.”

Така, от конвергенцията между времената и ситуациите, се ражда идеята за романа. Самата Вера Мутафчиева възприема личността на писателя като медиум, осъществяващ връзката между живите и мъртвите, дори започва сетивно да усеща човека, когото описва, и е наясно, че това, което пише, се отнася „не до индивидуалната съдба, а до казуса”, който трябва да разреши.

Като човек, грамотен в сферата на юриспруденцията, интуитивно намира най-подходящата форма на романа:

„Просто смятах, че предстои да изясня един задочен съдебен процес над отдавна мъртъв човек, да бъде осъден и оправдан въз основа на свидетелски показания. (…) В случай че - прилагайки формата на съдебен процес - при мене се е случило нещо ново, новото е: на централния герой докрай не дават думата. Похват, който също е в зависимост от темата: Джем е кукла, фетиш, означение, та дали има право на дума? Той си остава обект на кауза, а не негов субект. За Джем говорят и пишат, пазарят се, продават и препродават, съсипват, убиват, но в цялата му история с безброй перипетии участие той няма, няма своя воля, след като е прекрачил границата - взета в психологически, етичен, витален смисъл.”

Ако се замислим и обвържем казаното с балканската история, в подобна ситуация се оказват прогонени от своята родина множество други етноси след разпадането на Османската империя.

Съдбата на Джем сякаш е мултиплицирана в живота на много представители на други народи, макар и в нов исторически контекст: на турското малцинство в Беломорска Тракия, на гръцкото в Мала Азия и Одринска Тракия, на албанското и влашкото в Гърция, на българското в Беломорието, в Егейска и Вардарска Македония и Одринска Тракия.

Отделният индивид, без разлика към кой етнос принадлежи, има своята житейска драма на насилствено откъснат от родното си място.

Единствената разлика от съдбата на Джем е в това, че днес никой не плаща на един или друг религиозен орден или на някое правителство, за да бъде държан някой си в чуждата страна.

Но и няма кой да се погрижи по законов път да бъде възстановен неговият национален статус и да бъде върнат в отечеството му.

Старите противоречия между Изтока и Запада не само че не са изчезнали в новите времена, но и са се разгърнали в световен мащаб, придобивайки нови специфични национални и политически характеристики: Законът за защита на държавата преди 9-ти септември и Народният съд след 9-ти септември 1944 г.; Студената война между двата политически блока и преди, и след разпадането на СССР; войната във Виетнам и Карибската криза; клането в Сребреница; новите имперски амбиции на Турция, които по своему дават уродливия си плод в т. н. възродителен процес…

Можем да стигнем дори до днешното време, свързано със съдбата на мигрантите, пристигащи в Европа.

Част от тези особености на „случая Джем” са изкристализирали в избраната от Вера Мутафчиева композиционна форма на романа й.

В текстовия му обем са включени общо тридесет и две относително самостоятелни части, като първата представлява автопредговор, а останалите тридесет и една - свидетелски показания на съвременниците на Джем, които имат повече или по-малко участие в неговата житейска драма.

Бих казала че този композиционен модел превръща произведението по-скоро в театър на сенките, отколкото в класическа белетристика.

Предговорът. Използването на въведения е познато отдавна в литературната практика - в ръкописните и старопечатни книги чрез тях обикновено се дават ценни биографични сведения за автора на творбата, в епохата на Ренесанса се създава и автопредговорът, който изяснява важни обществени проблеми, заложени в произведението, или представя особеностите на естетическите възгледи на автора.

Такъв например е автопредговорът на Виктор Юго към драмата му „Кромуел”, в който са разкрити особеностите на Романтизма като ново явление във френската литература.

Днес включването на въвеждащи думи от литературен критик или автопредговор е обичайно повече за стихосбирките и много по-рядко в белетристиката - обикновено в началото на дилогии, трилогии или тетра и пенталогии.

Такъв например е нашироко разгърнатият автопредговор „Бурен кръстопът” в началото на трилогията „Балкани” от Яна Язова, който очертава образа на Балкана (Стара планина) като средоточие не само на национално-освободителните борби на българите, а и на всички етноси, обитавали Балканския полуостров от времето на Омир до 1529 година, когато вълната на „червените фесове” спира при Виена.

Този уникален текст, включващ изразни средства от различни стилове, подготвя читателя за възприемане на философските, историческите и битовите пластове на романите, включени в трилогията - „Левски”, „Бенковски”, „Шипка”.

При Вера Мутафчиева краткото ударно слово на въведението напомня по-скоро двата предговора на „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски („Ползата от историята” и „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”), защото поставя проблеми, които предстои да бъдат интерпретирани в същностната част на творбата по един или друг начин, предпочетен от автора.

Задачата (макар че самата Вера Мутафчиева не обича думата „задача”) на въвеждащите думи на авторката към романа „Случаят Джем” е да насочи вниманието на читателя към дълбочинните, понякога имплицитно вписани проблеми в особената структура на повествованието, за да не се „плъзне” мисълта му само по повърхността на директно изказани позиции в показанията на свидетелите.

Наративът на романа обхваща само осемнадесет години (1481 - 1499 г.) от историческото време на Османската империя, но още в началото на своя автопредговор Вера Мутафчиева съотнася текста на творбата и неговия водещ образ - Джем султан, към XVII век, като акцентува начина на възприемане и осмисляне на неговата жизнена драма два века по-късно и подчертава важен историко-психологически факт: животът на Джем твърде лековато се възприема само като съдба на „злочест заключеник и коварно измамен любовник на скучаещи, също така заключени благородни дами.”

Джем султан за тях е жертва на придворни интриги - „един кристално чист, подигран от хората младеж”. Веднага след това обаче Вера Мутафчиева прави нов „прескок” от три века във времето - ХХ век, за да отрече старото погрешно тълкуване и да наложи необходимостта от нова интерпретация на привидно ясния факт на неговата смърт вече не като нещо безвъзвратно отминало, а като мултиплицирано явление в различни епохи от хода на Историята на човечеството:

„Връщаме се към Джем и затова, че той беше не просто една тъжна жертва. Съдбата на Джем показва, че някои истини не са нови, не важат само днес - има истини големи и вечни, които историята непрекъснато илюстрира.”

Това, според нея, е особено важно в новото време, защото един значим и разделящ човешката общност проблем на нашето съвремие е „поникнал” на историческата нива тъкмо в ония години, свързани със съдбата на Джем:

„В случая Джем за цяло десетилетие и половина - самият край на петнайсетия век - съвсем явно, просто голо се очерта политиката на Изтока и Запада. По-късно нарекоха този случай „начало на Източния въпрос” и може би с право, ако. Нека приемем, че „Източният въпрос” започва не с напредването на Русия към топлите морета и с усилията на Запада да попречи на това напредване, а с усилията на същия Запад да задържи развитието на Европейския изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на многовековни мъки. Никога повече - отколкото по време на случая Джем - не е било така постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някои считат - от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра.”

Дали пък католическа Западна Европа не е видяла в оставането на османците на Балканския полуостров изгодно решение на конфликта й с православието, без да са необходими допълнителни средства и жертви?

Сблъсъкът на двете противоположни тълкувания за времето на появата на Източния въпрос, както и опитът да се оправдае петвековното „закъснялото развитие” на българите с географското им положение на Балканския полуостров и неговата „историческа фаталност”, поставя читателя пред един казус, който той трябва сам да разреши след прочитането на романа.

Защото „Извън тях наистина е стояла човешката воля - волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос” в неговото начало. За тях са били добре дошли и географията, и фаталността. Те са ги използвали умело.”

Въвеждащите думи на Вера Мутафчиева посочват на читателя ясно и категорично целта на съдържанието и необичайната композиционна структура на наратива на романа:

„Всъщност работата не е толкова сложна. И ние, и другите знаем, че в историята няма съчувствие. След като сме били обречени на всичко онова, което благовидно се нарича историческо предопределение, излишно е да приемаме благовидността. Наша тъжна печалба е, че можем да разкрием истината по случая Джем.”

Истината! Само тя е важна за Историята и Вера Мутафчиева има дързостта, въпреки грозотата на нейната голота, да я каже.

След шест века шикалкавене по този проблем, който е разяждал и продължава да разяжда Европа, Истината трябва да бъде произнесена пред съда на Историята.

Присъдата му може да бъде задочна за участвалите в началото на този неморален исторически акт, тъй като неговите участници и свидетели отдавна са мъртви, но ще бъде реална за онези, които и днес продължават да поддържат лъжливите тези на своите предходници.

Интересното е, че авторският предговор на романа „Случаят Джем” използва първо лице множествено число за своя говорител: „връщаме се към Джем затова…”, „на нея ние дължим…”, „най-вече се връщаме към случая…”, „разбират ни…”, „но защо да премълчаваме…” и т. н.

Изборът на този подход за поставяне на проблемите, заложени в следващото след предговора повествование, също не е случаен.

Така конкретното лице на Вера Мутафчиева се превръща в представителен говорител на всички пострадали от „Източния въпрос” - не само българите, а и всички балкански народи. Защото всички те, по-малко или по-много, са понесли изпитанията на едно време, отнело им възможностите за развитие в синхрон с общочовешката цивилизация.

Наративът. След автопредговора, хронологически подредени, следват показанията на тринадесет свидетели.

Съдържанието на техните показания оформя контурите на сюжет, в основата на който, най-общо казано, стои проблемът за властта.

След смъртта на Мехмед II Завоевателя през 1481 година синовете му - Баязид и Джем - повеждат борба за престола. Баязид, роден преди коронясването на Мехмед хан за султан, като първороден син и според съществуващата традиция в Османската империя, успява бързо да вземе властта в свои ръце.

Джем обаче има предимството на „багрянороден наследник”, т. е. роден след коронясването на баща му за султан, поради което също претендира за престола, което води до военен сблъсък между двамата братя.

Притежаващ по-голям боен опит и последван от по-голямата част от войската, Баязид печели сраженията и за да спаси живота си, Джем е принуден да емигрира.

От този момент нататък започва същинската сюжетна линия, която проследява пътя на Джем - първоначално в Египет, след това при йоанитите на остров Родос и прехвърлянето му в Ница, пътуването му от замък в замък край Приморските Алпи, което до голяма степен го обвързва с историята на Европа, до превръщането му в разменна монета в ръцете на Ватикана.

Многото години, прекарани в пленничество и напразно очакване да се завърне в родината си с помощта на европейските владетели, изцеждат до крайност духовните и физическите му сили, а под влияние на наркотиците стига до дълбока депресия и прояви на налудничавост.

На 31 декември 1494 г. пристига в Рим, но вече се е превърнал в сянка от предишния Джем, в човешка развалина. Ватикана разбира, че не може чрез него да реализира своите планове на Изток и през 1495 г. го умъртвява с бавно действаща отрова. Четири години след смъртта му, през 1499 г. - е пренесен и погребан в Бурса.

Някои от свидетелите, върху чиито показания се гради сюжетът, са художествена фикция, но немалка част от тях са исторически съществували лица, чието присъствие придава достоверност на наратива.

На първо място стои обектът на съдебното следствие - Джем, средновековен благородник от османски произход, втори син на Мехмед II Завоевателя, роден на 2 декември 1459 година в Одрин, Османската империя, и починал на 6 март 1495 година в Капуа, Неаполитанското кралство.

Спецификата на основния конфликт в наратива - борбата за власт между двама братя - налага Вера Мутафчиева да въведе и образа на Баязид.

Той е роден на 3 декември 1447 в Амасия, Османска империя, син е на Мехмед II от Гюлбахар Султан, тюркменка от бейлика Дулкадър, действителен султан на Османската империя от 1481 до 1512 г. под името Баязид II Вели (Благочестивия), починал на 22 май, 1512 г. при неизвестни обстоятелства.

И двамата не се появяват реално като действащи лица, но присъстват задочно в показанията на всички свидетели.

Реално съществували личности от свидетелите са: Нишанджи Мехмед паша, велик везир в Османската империя през 1717 - 1718 година; Хадим Синан паша (1459 - 1517 г.), босненец от знатния род на Боровинич, санджак бей в Босна, после в Херцеговина, в Смедерево и стига до бейлербей в Анадола и в Румелия; Селджук хатун, съпруга на Мехмед бей, построил джамията в град Сяр през 1492 - 1493 година; султан Каитбай, царувал в Египет през 1468 - 1496 година; Пиер Д‘ Обюсон, действителен велик магистър на ордена Свети Йоан Ерусалимски на остров Родос, който възстановил щетите на крепостта от турското нападение през 1481 година, укрепил стените и подсилил фортификационните съоръжения (дал четири показания, отнасящи се за различно време); Батиста Спиньола, дож на Генуа през 1531 - 1533 година; Джон Кендал (1400 - 1485 г.), секретар на Ричард III, дал два пъти показания за различно време; Абу Абдаллах Мушрифаддин Саади, ирански поет, роден през 1184 година в Шираз, Иран, и починал през 1283 година.

Въпреки че реалното физическо съществуване на Саади се свързва с два века преди описваните събития в романа, той не само дава свидетелски показания четиринадесет пъти, но присъства и с част от своя дневник, представен в рамките на петдесет печатни страници, като по този начин авторката му отрежда централно място в житейската история на Джем.

Изобщо в композиционния конструкт на наратива на романа „Случаят Джем” е налице едно умишлено преплитане на различни времеви пластове от историята на Изтока и Запада, като чрез тяхната конвергенция се акцентува становището на Вера Мутафчиева - „случаят” не е изключение от правилото, а доказателство, че той представлява код за тълкуване на Историята и в него не бива да се търси „нито историческа фаталност, нито география”, защото е универсален и присъства във всички епохи на човешката цивилизация.

Някои литературни критици могат да обвинят Вера Мутафчиева в „пълно подменяне на реалните факти”, затова, интуитивно предусещайки подобна атака, в непубликуваната книга-анкета на Магда Карабелова (фрагментът от нея - „Случаят Джем” - в Литературен форум, март - април 1999 г.) тя заявява:

„Ако питате мене, подходът ми не беше незаконен - много знаем ние що означава време и разстояния във времето. Пък и Саади, ако беше съвременник на Джем, може би действително би се превърнал в негов оръженосец и пожизнен спътник. Фикцията не се нуждае от писани права и правила, тя е суверенна.”