ПРЪСТЕН
ПРЪСТЕН
Върху ланските листи
покрай стара липа
две сърни са изписали
снощи кръгла следа.
Той е тичал след нея,
в свян е бягала тя…
Тръпен месец надничал,
дъх стаил във нощта.
А пръхтенето ронело
ситни капки роса
и отеквал под клоните
на копнежа гласа.
В бяг игрив, покорени
на предвечния зов -
една малка вселена
с просто име: Любов.
Днес по влажната шума
тишината лежи.
Като песен без думи
златен пръстен кръжи.
***
„Сип, сип, сип…” малка сипка разсипва
ситен звън във спокойния есенен ден.
Още слънце ли моли, със гласец от сланата пресипнал
или туй е от летните песни самотен рефрен?
Тишината ръми и потапя в зелена прохлада
умълчаните борове, полегатите крехки лъчи.
На червения накит наивната шипка се радва,
сякаш спомен за бяло цъфтене край нея звучи.
Ах, наивнице мила! - като мене - наивник лиричен -
в свойто циганско лято бленуваме пролетни дни.
А отвъд, зад превала,неприветната зима наднича,
по перчема белеят следите на първи слани.
Планината, небето, потоците хладно-зелени
есента е пропила с особена бистрота.
А пък мълнии летни отекват все още у мене,
ненаситени пориви още тревожат кръвта.
Що да сторим? Разгадката вярна къде ли е?
Пестеливо и трезво тук топлите дни да броим?
Или лудо да скочим в пожара на буйно веселие
и, опити от златния ден, изгорим?
„Сип, сип, сип…” - сипе сипката звуци и мисли.
Тишината пресява най-здравото семе от тях,
за да има и в златната есен какво да разлисти
във душата, познала и болка, и песен, и грях.
