ОКОТО НА ЗМИЯТА
Както се бяхме разположили удобно в залата за заминаващи от летище Малпенса за София, сред нас се появи един от редакторите на авторитетно миланско издателство.
Повечето от пасажерите тутакси го разпознаха, допреди месеци сеньор Виторио не слизаше от културните страници на тукашната преса.
Днес обаче сред нас бе друг човек - брадясал, леко прегърбен и някак унил, а в очите му тлееше мъждукаща светлина на уморен от житейските бури мъж.
Какво ли се бе случило с медийната знаменитост? Още преди да съберем смелост и да попитаме, сеньор Виторио започна разказа си, сякаш се намираше сред стари приятели, с които отдавна не се е виждал и тъкмо сега му е дошло да излее всичко онова, което се е събирало, трупало, утаявало прекалено дълго в гърдите му.
***
На вратата ме посрещна кестенява жена над трийсетте, измери ме от главата до петите, сякаш облиза с хлъзгави пръсти тялото ми, после се изви край мен и просъска учтиво с италиански акцент:
- Добре дошли в хотелския ни комплекс, сеньор Виторио. Отново се завръщате при нас, но без фамилията…
- Да, този път е по-различно - смънках.
Не бяха ме забравили. И ме разпознаха. Уж се бях отдалечил от софийските журналисти, камерите и микрофоните, а непознатата администраторка набързо ме разкри. Въобще на този свят човек и в миша дупка да се свие, пак ще го намерят.
- О, имате и придружителка - хлъзна очи администраторката. - Анна, значи…М-да, кралско име!
Тя пое подадените документи, попълни в компютъра адресите и върна личните карти, после отново просъска с вперени в мен студените си очи:
- Закуската е от седем до десет. Заливът е лагуна, прекрасно място за плуване. На плажа ще намерите лодки, скутери, водни колела, има безплатни чадъри и шезлонги…
Благодарих сдържано. Анна отметна тъмни коси, меката синева на погледа ? ме заля. Внасяхме вече багажа в стаята и тя рече с лек укор:
- Можеше да си по-любезен. Е, малко е любопитна, но българките са такива… Разбира се, само някои от тях.
- Не си спомням за нея, а тя знае, че съм идвал тук, година преди да започнат проклетите дела за развода.
- В компютъра има всичко. А и ти си медийна звезда…
Анна ме докосна с длан, после приближи и отметна завесата. Излязохме на терасата. Оттук се виждаше цялото селище, осеяно с малки и големи хотели, все нови сгради в светли и меки тонове.
Вляво заливът завършваше с полуостров, до него, на петдесетина метра, се издигаше подобно на забоден стрък бодливо цвете каменист остров.
В далечината рибарска лодка пъплеше из залива, по-назад, из синьозелената дрезгавина платноход с тъмночервени платна пресичаше залива отвъд лагуната по диагонал и оставяше две сребърни пенести дири след себе си.
В по-близък план самотен сърфист заобикаляше острова, а на самия бряг белееха стотина чадъра, жълтата кула на спасителната служба се издигаше на метри от тях, но плажът в началото на активния сезон бе все още пуст.
И по-добре, далеч от шумотевицата на огромния италиански град, тук щях да си отдъхна поне за седмица.
Извадих апарата и снимах Анна, така, както бе леко извърната към големия залив, със скачащите делфини при входа на лагуната, с разпуснатите смолисти коси на жената, която за пръв път от толкова години бе пробудила в гърдите ми нещо тайнствено, опияняващо, загадъчно, и аз се бях понесъл през последните месеци по гребена на вълните му смаян, невярващ, че може и на мен да ми се случи.
През дните, в които ми се струваше, че все още не съм се отърсил напълно от паяжините на предишния живот, Анна се бе появила подобно на красиво видение в един от най-сивите ми делници в Милано.
Тя дойде в издателството след публикацията на една наша обява в „Куриере делла сера”. На мен, като редактор с опит в подбора на екипи, възложиха да се заема с въвеждането й в редакционните задължения.
Последваха няколко опознавателни срещи извън офиса. Анна се оказа перфектен преводач от английски, руски и дори български, после се разбра, че е родена в Милано от смесен брак на българка и италианец.
Не помнеше добре баща си, беше починал още в ранното й детство. Благодарение на майка си бе успяла да получи солидно образование.
След дипломирането на дъщеря си тя се беше завърнала в България, в отдалечен от шумотевицата на делника малък град, където с италианската пенсия и спестяванията можеше да преживява сносно, да позатегне дома на покойните си родители и да дочака заника си край приливите, морските стихии и мигащата усмивка на нощния фар.
Запознал се бях с Анна, когато вече бе минало второто ми дело за развода и бях на път да се отърва от Лучия.
Хубавото в цялото загубено време с нея бе, че нямахме деца. Бях се заинатил, направих си още преди началото на съдебните процеси пълни изследвания и щастливо си отдъхнах, щом получих резултатите.
Причината не бе в мен - подозирах го, но не бях напълно сигурен. Щях да проявя необходимото съчувствие, ако не ме беше смаяла.
- Ще ти взема всичко! Дължиш ми го заради изгубените години и не се надявай на добрия си късмет, както досега - изсъска Лучия в деня на първото ни дело и изви змийска фигура тъй, че да я забележа и да разбера още веднъж какво ще загубя.
Нека да видя това нейно тяло, което биха оценили за милиони. Би го открил например някой истински мъж, а не неудачник с проклетите си литературни илюзии и реакции на типичен книжен плъх.
Сякаш на някой му е до книги в шибания свят на егоисти и неудачници като проклетия й съпруг и колегите му.
И докато Лучия вилнееше с мисълта да завземе апартамента ми, аз вече пътувах към Малпенса с Анна.
Излетяхме за София, измолил бях от завеждащия редакция да включи в съвместния проект с българското издателство и нея като втори консултант и преводач.
Не се опънаха, виждаха, че момичето върши работа за двама, и скоро самолетът на Ал Италия ни понесе към една страна, където смятах да намеря покой и дори да заведа за седмица Анна на някое уединено място. Имах нужда от заслужен отдих и вярвах, че ще го намеря.
В София работите се наредиха по-бързо от очакваното. Поредицата щеше да е с наш графичен проект, уточнихме логото, рекламните акценти, анотациите, титулните страници, илюстрациите.
Беше постигнато съгласие за общата композиция, тиражите, сроковете, авторските права, дори подадохме първите две книги, преведени през последните месеци от Анна.
С прикачен файл изпратих проектодоговора на главния редактор в Милано и получих съгласие да подпиша документите.
Българите бяха доволни от експедитивността и на свой ред ни разведоха в дизайнерския отдел и печатницата си.
И тук нещата бяха в ред, технологията не отстъпваше по нищо на европейските полиграфически структури. Останах доволен. Сега вече можех да помоля и за автомобил, с който да откарам спътницата си до черноморския бряг. Бързо го уредиха - тих курорт, хотел на първа линия, съвсем до морето.
Още в Милано се бяхме сближили с Анна. Не говорехме много, разбирахме се понякога само с погледи.
Криехме увлечението си пред италианските колеги, но от българското издателство се бяха досетили за специалните ни отношения и учтиво гледаха да ни улеснят престоя с точно предписание на маршрута и навременни съвети.
С настаняването в хотела отдъхнахме облекчено, най-после бяхме сами, далеч от хорските погледи, недомлъвките, съжалителните усмивки.
Лагуната имаше огледална повърхност, огряна от сребърните струи на изгряващия слънчев диск, миришеше на миди и водорасли, а тишината се разбуждаше от ленивия плясък на малки къдрави вълни и пърхащи досами водата чайки.
Плувахме бавно, с отмерени движения, напомнящи загадъчен старинен танц. Лека, почти ефирна, Анна отмяташе плавно ръце, повдигаше грациозно глава и ме поглеждаше с благодарност.
- Да отидем към острова - предложи тя на втория ден.
- Като че ли е далеч по вода, трябва да разпитаме някой от хотела.
- Администраторката може да знае - реши Анна. - Сама ще я разпитам, при това на български.
Опитът беше успешен. Жената на рецепцията знаеше повече, отколкото предполагахме. По нейния съвет можехме да навлезем доста навътре в лагуната, беше плитко, не повече от човешки ръст.
Тя често ходела там или на съседния полуостров, който е само на две крачки, но пък се минава по остри скали и е опасно.
Щяхме да плуваме брус по-малко от километър, а това си беше в нашите възможности.
- Все пак внимавайте, морето крие изненади! - администраторката впери студени очи в Анна. - Дори за опитни жени като вас!
Нищо не можеше да откаже моята спътница. След ласките, които щедро ми даряваше с горещото си тяло всяка нощ, Анна се оказа толкова пристрастена към плажа, че едва да я отделях от него, поне за няколко часа следобеден отдих.
Слънцето взе да прежуря силно и кожата й стана червена, въпреки предпазните кремове. Едва на третия ден склоних да атакуваме острова, тъкмо щях да я отделя от безцелното пържене под слънчевите лъчи.
- Каква е тази твоя страст към морето? - питах я с усмивка, докато плувахме към острова.
- Майка ми е родена в едно такова градче край морето. Почти същия залив, скалите, вълноломът, малкото пристанище, всичко съм запомнила от една стара снимка, която с години пазеше като очите си.
- Плуваш отлично!
- Защото от малка мама ме водеше по басейните в Милано. Слизала съм и на юг по италианския бряг. Но тук е съвсем друго. Сякаш съм в мои води…
- Разбира се. Тогава плувай до насита. Хайде, почти стигнахме!
Най-сетне наближихме. Усетихме мека земя под краката си. На петдесетина метра скалистото възвишение плавно се издигаше над водата. Дъното на заливчето пред него бе покрито с мъхести водорасли.
- Все едно че стъпваш по килим! - радваше се Анна и косите й се люлееха върху едва доловимите вълни, мек плясък ме упояваше и неволно извиках:
- Приличаш на истинска русалка, която тъкмо се е измъкнала от дълбините!
Извърнах се и пристъпих напред. В следващия миг кръвта ми се смрази. На няколко крачки от мен, малко преди скалите, притаена сред водораслите, ме гледаше змия.
Истинска, нагъната, люспеста. Беше отпусната сред водораслите и почти се сливаше с тях. По гърба си имаше тъмна украска от шарки, около триъгълната глава - пръстен от златиста багра.
Беше вперила поглед, сякаш едва доловимо се усмихваше с въпросително загадъчен въпрос в очите.
Не бях страхлив човек, но влечугото ме изплаши. Както бях потопен до кръста, отстъпих и инстинктивно стиснах Анна за дланта.
- Какво ти стана, да не се убоде на някой камък? - попита тя безгрижно и също се изправи. Отърси се от водата, сребърните пръски искряха, като че изгревът бе метнал невидима мантия от искрящи изумруди върху тялото й.
- Спри, не мърдай! - промълвих едва чуто. - Там има змия!
- Виторио, в морето няма змии. И децата го знаят!
- Водите тук са слабо солени, излива се цяла река от планината…
- Казвам ти, по Черноморието не виреят влечуги! Виж, пред теб няма нищо!
Погледнах отново напред. Слисах се. Наистина там, досами скалите се люлееха само водорасли като разпуснати коси на жена.
Водата ги рошеше, чуваше се мек плясък, синевата и изгревът бяха толкова лазурни, че скоро се отърсих от вцепенението. Сигурно ми се беше сторило.
Поех дълбоко дъх, видях до себе си Анна, безгрижно усмихната, подобно на голямо дете, което се радва на неочакван и щедър подарък, и ми се стори, че онова, което ме вцепени, е само плод на развинтеното ми въображение.
И на стремежа да се откъсна от Милано, от предишните сиви делници, от сивотата, която все още се съпротивляваше и пращаше странни сигнали в главата ми.
- Права си, да вървим напред! - казах на своя ред и поведох Анна. Да се качим на острова!
От отсрещния бряг просветна фотокамера. Полуизлегната върху скалите на полуострова, жена бе насочила обектива и навярно снимаше морски пейзажи.
После, щом забеляза, че я гледам, обърна обектива, а не след дълго изчезна зад скалите. Навикнал с папараците, се успокоих, поне тук, на острова нямаше да ме достигнат, а и кой ли тук би различил един италиански издател от най-обикновен летовник.
Стъпихме върху скалите. Усещахме в ходилата острите им ръбове, но вървяхме напред.
Скоро изкачихме най-високата точка на малкия остров и пред очите ни морето светна величествено, лазурно, застинало под ласките на изгрева, сякаш бе огромно сребърно огледало, върху чиято повърхност, подобно на малки изумруди, искряха морските съдове - лодки, катери, платноходи, търговски кораби.
Те бяха навътре в залива и изглеждаха едва доловими на фона на сребърното сияние, плиснато безгрижно и щедро над залива.
Сетне двамата отместихме погледи наляво и се вторачихме там, където сред златисто зелените парчета от крайбрежни тополи, брястове и пясъчни ивици белееха, сякаш втъкани в общата палитра на небесния колаж; до тях бяха сградите на новопостроени хотели, вили с басейни, плажове с белите шапки на чадърите, летовници сновяха като едва забележими мравки пред тях, и всичко това бе обляно от някакво меко, благо сияние, сякаш събрано в картината на художник модернист.
И както бяхме един до друг, опиянени от това великолепие на светлина и красота, двамата потърсихме устните си.
Кръвта ни пулсираше, усещахме ударите на сърцата си, бяхме спрели на изгладена от ветровете скала, и тогава забравих за всичко.
Положих Анна върху удобното каменно ложе, после двамата се сляхме един в друг и станахме част от сиянието, морския дъх, едва доловимия плясък на вълните и накрая - от тази картина на невидимия велик художник.
Това сливане бе вълшебно докосване до вечността, морето и целия невероятен свят, който се откриваше пред нас.
Все по-надълбоко се отдавахме един на друг, и потъвахме в дълбините на своето невероятно преживяване, далеч от всичко, горещи и солени, галени от морския бриз и далечния крясък на чайките.
***
Нямаше защо да се смущавам от каквото и да било. Взел бях решението. Махнал се бях завинаги от Лучия. Или тогава поне така си мислех, опиянен от краткото си щастие.
Само администраторката от рецепцията продължаваше напористо да ме оглежда и да подхвърля по някоя реплика на италиански с надеждата да ме впечатли.
От опит знам, че обърнеш ли гръб на жена, печелиш враг, при това понякога прикрит и опасен. Но ехидната усмивка на дамата от рецепцията, която оглеждаше със все по-критичен поглед Анна, ме предизвика да й натрия носа.
Веднъж, на връщане от залива, тя поднесе моя авторска книга на италиански, Бог знае откъде я бе открила в това затънтено място, къде липсваше дори книжарски павилион, и поиска автограф.
Никога не съм се гаврил с читателите си, но този път нещо ме прихвана и написах небрежно: „На най-досадната жена, която познавам!” И се подписах.
Тя прочете автографа, позеленя, изви се край мен и просъска:
- Сам си го изпроси, сеньор Виторио. Скоро ще разбереш с кого си имаш работа!
Изкисках се и отминах с навирена глава. Най-после да натрия носа поне на една нахалница.
На другата сутрин отново плувахме към острова. И пак в пазвите на острова, стъпвайки върху мекия килим от водорасли, се натъкнах на проклетото влечуго.
Не, този път не беше нито видение, нито сън. Анна се ококори, дъхът й спря за миг, после изписка.
Змията със златистия пръстен около главата се бе проснала върху същата онази скала, където само преди два дни бяхме правили любов.
Гледаше ни с любопитство в студените очи. Усетихме как и двамата потръпваме. Анна отстъпи и повторно изкрещя:
- Виж, тя е истинска! И сигурно ни е гледала онзи ден, когато с теб…
В този миг змията премига едва доловимо със стъкления блясък на окото си, сякаш ни намигаше, бързо се изви назад и изчезна във водата, сред зелените коси на водораслите.
- Проклетница! - изругах.
- Да се връщаме, моля те! - проплака Анна. - Боже, това е лошо знамение…
Не обърнах внимание на думите й. Мислех как по-бързо да се измъкнем от омагьосания остров, преди влечугото да се навило около краката ми.
И докато плувах, продължавах да се питам как една нищо и никаква змия може да смути на два пъти за седмица покоя ни, и дори да ни откажи от лазурната синева.
Дали заради влечугото, или след последвалия телефонен разговор, но трябваше да се стягам за обратния път към Милано.
Вечерта се обади адвокатът ми. До два дни трябваше да напуснем България. Появили се бяха форсмажорни обстоятелства и делото ми беше пред провал.
Не вярвах, че може да ми се случи. Да ме победи проклетата Лучия?! Невъзможно.
***
Уви, невероятното бе свършен факт. След седмица безсъници започна второто дело. В съдебната зала бяха инсталирали лаптоп и прожекционен апарат.
И там, върху белия екран, захванаха с кадрите; гледаха ни всички присъстващи в залата за срам и резил, на самотния остров, както ни е майка родила.
- При такъв компромат, подаден от приятелска България, от мястото на събитието, ние какво повече да добавим?! - заключи обвинителят. - Ето, вижте греха на нашия герой!
Съдебните заседатели бяха онемели. Дори и журналистите спряха за миг. Лучия тържествуваше.
И както я гледах, стори ми се, че огърлицата й прилича на златист пръстен, обхванал шията й, а триъгълните й скули се отпускат в едва доловима, ехидна усмивка.
И тогава ме довършиха. Адвокатът на ищцата покани жив свидетел. Беше администраторката от черноморския хотел. Господи! Чак до тук да бие толкова път! Е, сигурно си е струвало.
***
- И ето ме тук, сред вас, господа! - промълви Виторио пред неколцината пасажери. - Лучия успя. Смъкна ми и ризата от гърба. Свидетелката от България получи тлъст хонорар за усилията да ме разголи докрай. Само с едно-две електронни писма и неколцина прикачени файла. От фотокамерата, заснела дебнешком сцената върху скалите…
Анна ме напусна, но пък - кой знае как, стана шеф на целия отдел.
От издателството ми дадоха пътя.
Сега ме пращат по милост в София, но на по-ниска длъжност. В маркетинговия отдел.
Иначе може и без хляб да ме оставят.
Е, поне нямам вече морални ангажименти.
Но знаете ли, често нощем, в някаква странна просъница, виждам окото на змията, вторачено с ехидна усмивка, да се цели в мен.
И да просъсква, извивайки пищно люспесто тяло, а аз напразно да крещя за помощ, плувайки към спасителния бряг, далеч от нея, далеч от всичко.
