Ангел Кроснев

МЪРТВИТЕ СЕЛА

Тук камък върху камък не остана,
не лае куче, няма звън на чан.
Дори и след Априлското въстание
бе по-приветлив селският мегдан.

Единствено пробитата табела
сред бурени настръхнали пълзи,
от буквите на мъртвото й село
се стичаха ръждясали сълзи.

Животът на верига се изниза,
прокоба ли е, клетва ли - не знам?!
Но дяволът се кискаше наблизо
с пореден скалп на черния колан.

Застанах под фасадата на бора,
огромният родопски исполин,
и чувах как сърцето му говори,
защото ме прегърна като син.

Окъпах се във неговата мъка
и сякаш замириса на тамян,
селата бяха българските църкви,
които днеска стават на курбан.

МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА

Нахапаните бузи на луната
я правеха и дръзка, и красива.
Звездите - разпиляното й ято,
надничаха зад облачната грива.

Пред вятъра строяха барикади,
събираха в пунгиите си злато,
откупваха среднощната прохлада
от пазвата на тръгващото лято.

Не искаха, не можеха, не щяха
такава еднополюсна раздяла,
макар, че със очите си видяха
извивките на есенното тяло.

Вълшебно, грациозно, необятно,
то слизаше по стълбата отгоре.
Събираше прашинките от злато
и ръсеше дърветата до корен.

А беше тихо, тихо като в черква,
единствено припяваха щурците.
Такава вечер сякаш е потребна,
един да кацне, другият да литне.

ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА

Европа е и мащеха, и майка -
един погали, другият не гледа.
Но знам, че още щеше да се вайка,
без този ден, без днешната победа.

Тя беше изнасилена, сломена,
куршумите не търсеха адреси.
Челата бяха техните мишени,
пътеката към царството небесно.

А колко недолюбили и млади
полегнаха във своите траншеи.
Смъртта не бръсне нито барикади
и нито носи роклята на фея.

Облечена в желязо и стомана,
със огън върху грапавите устни,
оловен дъжд изсипан от тавана
и никакво понятие за чувство.

Единствено гладът намери почва
в торбите на останалите живи.
Гласът на нероденото отроче
свистеше над парясаните ниви.

А този месец трябва да се помни
и злато да изпише тази дата.
Европа днес е сита и огромна,
защото се венча за свободата.

Да помни, че е замък върху кости
и всеки има тухла във стената.
И не да кара гладния да пости,
а сития да глади по главата!

ВЪРВИ

Когато си притиснат във кьошето
и две плюс две си мислиш, че е три,
когато ти изгарят и каскета,
недей да падаш, ставай и върви!

Върви по своя магнетичен път,
по кривата окръжност на сърцето.
Живот ли е, а може би е смърт
поредната призовка от небето?!

Днес всеки ден е малък октопод,
извива се край гърлото и души.
Но ти се инжектирай със живот,
върви напред, душата си послушай!

Недей да просиш дни или години!
С каквото си орисан… замълчи!
Опитай се денят ти да премине
през блясъка на твоите очи!

Когато стигнеш края на сокака
до пепелта на стария каскет -
усмихвай се! Тук ангелът те чака
и две плюс две със сигурност е пет.

ГРЯХ

За миг видях сълзите на гората,
отсечени глави на върховете
лежаха тук пред мене на асфалта
в ръждивата ръка на дъждовете.

Видях реката грозна и сърдита,
пришпорена от дяволски камшици,
озъбена - тя нямаше насита
на хора, на дървета и на птици.

Тук има грях - човекът е виновен,
захвърли мях, загърби и ручило
и всеки ден отново и отново
въртеше брадва, кремък и точило.

Изгони сам родопската царица,
със груби пръсти бръкна й в душата,
остави я без пъстрата шевица,
без шепите, без бялото й злато.

Но има съд и грешникът се моли,
целува кръст, ридае във джамия,
надеждите, разбира се, са голи
и никой не признава вересии.

За всеки бор от пъстрата шевица,
за всеки звук на лъскавата брадва
ще плащат скъпо всички мъченици,
на красотата спрели да се радват!

НА БИС

Съседите са вече на крака,
и другите не падат на колене.
Тук семето е хвърлено така,
че никой не говори откровено.

Реката на лъжата си тече,
огромна като снежната лавина.
България е сладкото парче
в устата на ужасната машина.

А зъбите са остри като кремък,
захапката обратна, няма как,
душата се не дава, тя се взема -
не струва вече даже и петак.

Упойката е много деликатна,
забиват я във нашите нозе.
Когато столът тръгне да се клати,
тогаз се вади тънкото мезе.

И всеки обещава питие -
амброзия от божиите капки.
Фалшивите герои и сие
да кажат туй на старата ми шапка.

От толкоз обещания се срути
балкона ми на вехтия каскет.
Въртях очи, дори не бях учуден,
че пак ще дават сливи вместо смет.

Не е шега да бъдеш мазохист
и колкото те шибат със камшика,
биячите да викаш сам на бис
пред масата със голата мастика!