СТИХОВЕ
ПРЕДИ АПОКАЛИПСИСА
Навярно е заспало нейде слънцето.
В хралупа ветровете са се скрили.
Източва мършав гръб лъжата.
Израства яростно, събира сили.
Смалява се, отчаян, хоризонтът.
Соколът губи вярната следа.
През мрачни сънища пълзи омраза.
Тревата, грохнала, надига се едва.
Глава извива тъжно розата -
как жалка е смъртта на всеки цвят!
Една разкъсана минорна ария
в материята писва пак.
И завистта с ръждив език
поглъща корена на светъл бързей.
Към тленното е прикован смехът.
Пропада утрото - с очи завързани.
Привежда се премръзнало дървото.
Валят помръкнали звезди.
Тревожно диша сърцето на земята.
Небето огнено - кърви, кърви…
Завихря смерч интригата.
Мъгла отровна пълзи навред.
А горе - в ниското - с един живот
Пчела отронва жило за капка мед.
АПОЛОГИЯ НА ВИНОТО
Додето кротко на хълма пуст узрявах
и сладост пълнеше утробата ми златна,
сезоните търкаляха се плодоносни,
набъбна кожата и дрехата ми стана тясна.
А после бързо отмина август зад завоя
и вече знаех, че слънцето ще ми отнеме.
Държах колана на септември здраво,
но в треска чаках да дойде времето…
Додето нож преряза пъпната ми връв
и в коша паднах след кратък полет,
до голите тела на моите сестри узнах
как топли любовта и как е волна.
Стремглаво после челото си разбих
в отворената гръд на кацата бездънна.
Отварях бавно премрежените си очи,
ала пълзеше мракът и ставаше по-тъмно…
Додето нежно ронеха ме грубите ръце
и свлякоха едничката ми здрава рокля,
карминена течеше очакваната мъст,
преливаше денят и беше мокро, мокро.
А тайно вързали яда си в черни кърпи
жените газеха ме бясно - до премала.
Попивах жадно подгизналите им нозе
и дълга беше болката, но все по-бяла…
Додето врях в притихналите страсти
и глас надигах, да кипна светло, бистро,
пълзеше ропот по ъглите на всяка къща,
мъжете дремеха, завити в свои мисли.
Лежах сред вира на ароматен еликсир,
край кротко спящи - безкрайно будна,
а в погледа изстинал на падащия здрач
проблясва ножът на синя лудост…
