ВОДИЦИ
Никой не знае защо реката, която извира под Карлък, е кръстена Черна. Помня, преди много години, при поройни дъждове реката преля, подкопа бреговете и отнесе половината ливада на дядо Георги. Старата Фисинска воденица, която бе до Римския мост, заобиколена отвсякъде с вода, приличаше на остров. А как страшно бучеше!
Подвижната паст бе готова да погълне всичко, което се изправяше по пътя й и едва ли пак щеше да се насити. Стръмните дерета се надпреварваха кое по-бързо да се влее в реката. Има един приток - Крива река. Какъв да е притокът в планината освен крив?
Всяка зима на Йордановден свещеникът хвърляше кръста под Фисинската махала. Иван, едно младо момче, три години поред се бухваше пъргаво от брега, здраво стискаше кръста в ръката си и го вдигаше над главата си.
Казваше, че е обикнал реката и морето от картините на дядо си, който бе самодеен художник - с тънки мустаци, среден на ръст, благонравен балканджия. Рисуваше в таванската стая на къщата си, която приличаше по-скоро на лесничейство, заради жълтата и зелената боя, с която бе боядисана отвън.
Ако не рисуваше лодки и извити брегове, ваеше планината с хълмове и пътеки, с колиби и стада, с вечните й борове… А тя нахлуваше през прозореца на ателието му, без да я позове - с тъмнозелените си гори, с бакъра на късната есен и с белия си - до ослепение - сняг.
Взеха, че му завидяха на Иван - как така три пъти поред ще изважда кръста от студените води? Тя - завистта - няма мярка, но носи загуби. И ако не я озаптиш, ще фучи като хала и ще докара беди. Но как се спира тая пущина? Роди ли се веднъж, ояква и се впуска като вълк след плячка.
Отново настъпиха Водици. Предишната вечер на вира пристигнаха двама души с лека кола. Огледаха се - нямаше никой. В януарската зима се мръкваше рано и повечето родопчани се бяха прибрали вкъщи.
Отвориха багажника и извадиха подострени колове. Единият младеж слезе към вира, другият остана на брега - да го пази от чужди очи. Оня набучи коловете в пясъчното дъно - няколко пъти се потапяше, докато се изкачи като мокра мишка и се шмугна във возилото. Спогледаха се доволно - капанът е зареден, няма само той …
На следващия ден отец Тодор и множество миряни се отправиха към мястото, където се извършваше християнският ритуал.
Към тях се вливаха все повече и повече вярващи, сред които и Ония двама… Щеше ли тоя сеир, който очакваха, да им донесе мир? Щяха ли след време да се покаят - поне пред себе си?
Свещеник Тодор, който водеше шествието, спря при моста, а хората затърсиха огледно място, откъдето да наблюдават ритуала - някои се качиха по дувари и каруци, други се опряха на парапета на моста.
Близките на тези, които щяха да се гмурнат в реката, държаха палта и дрехи, за да завият момчетата, когато излязат от ледените води.
Ония, двамата, бяха озадачени. И Иван беше тука, но не се подготвяше, не се събличаше да се хвърли за четвърти път. Злонравите с голямо разочарование срещнаха очите си. Но не затова, че щяха да наранят невинни, а заради това, че жертвата непредвидено им се изплъзна.
Отец Тодор, който цял живот служеше в местната църква, обгърна с поглед стеклите се миряни, извади кръста от чантата си и след две лъжливи движения го метна в дълбокото.
Младите тела пляснаха във водата. Дълги ледунки висяха от моста като обърнати щикове. Снегът под стъпките скърцаше като стара врата. Едно от момчетата излезе с разкървавено бедро, друго - с охлузена ръка…
Смолянчани занемяха. Свещеникът и той стъписан - къде се удариха, не е на добро това, че кръв беляза Йордановден. Малкият дявол, шепнеха някои.
Въпреки всичко, отец Тодор и младежът, който грабна кръста изпод водата, влизаха в православните домове и пръскаха със светена вода - за здраве на стопаните. А те, християните, бъркаха в джобовете си и даряваха парички - кой колкото можеше. Така беше според канона и традицията.
Между две къщи младежът притеснително сподели:
- Отче, аз бях улеснен, защото…
- Такъв е редът. Бог ще им помогне да оздравеят. А случилото се е лоша поличба, от която ме побиват тръпки!
Същата година през лятото небето се продъни и няколко дни безспир се изливаха тежки дъждове. Реката, мътна и страшна, ревеше и идеше като пришествие.
Разбушуваната вода влачеше дънери и трупи, рушеше мостове, отнасяше обори и животни, греди, всичко, което попадаше в нейната власт и сила.
Тътнеше и всяваше страх, като да казваше, че тя е велика и всемогъща, а ние, хората, сме пясъчинки и клечици, които може да отнесе и премята, да ги върти и погубва, когато си иска.
Градът даде и курбан - реката отнесе човек нанякъде заедно с автомобила му. Устовец, виждайки как домът му лудо се пълни с вода, не издържа - не издържа сърцето му, пълно с мъка!
Дали кръвта на Водици не се превърна в черна прокоба, никой не разбра…
