Надя Михайлова

Застаряващите жени на Острова, ако не притежават все още видими бръчки и не са се отказали да подържат външността си, се разпознават по умилението, с което гледат на малките „беззъби” или „зъбати” същественца; закачат ги, казват по някоя мила дума на майката от рода на: „О, само на шест месеца, а колко умно гледа! Мислех, че е на годинка”.

Майката е горда от похвалата за рожбата й. По-нататък старите продължават да досаждат с разговор, за да има с кого да дърдорят. Моя милост не се различава много от тях…

Обикновено избягвам да ползвам превозни средства на отиване до центъра на града, дори и когато съм с пазарна количка. Малко фитнес. Само при неприятно време - дъжд с вятър, който обръща чадърите.

През седмицата сутрешните часове за гражданите, наречени синьори, тоест, пенсионери, ползващи се с безплатни карти за пътуване, е след девет, когато се отлее тълпата на бързащи за работа и училище.

Тогава по предните седалки се нареждат дамите, запуснали се на определена възраст, престанали да се боядисват - бялнали главите като „къдели” вълна за предене.

По това време на деня пътуващите са обикновено от нежния пол, отколкото от силния такъв. Картината е богато разнообразена от присъствието на млади майки с колички, или дребни дечурлига, които още не ходят на училище.

Дребосъците обикновено пищят, крещят, сърдити, че не им се обръща внимание. А майките си слушат музика от „плейърите”, или се разсейват през прозореца.

Абсурд е родител да направи забележка на рожбата си да пази тишина на обществено място, какъвто е например автобусът. Почти е анахронизъм пък, да не кажа табу, някой от пътниците да направи забележка на разлютено отроче в присъствието на майката.

Чувства, привички и страсти от дома, се прехвърлят в автобуса. За кратко, в друга обстановка, друга атмосфера, човек заживява като че ли друг живот. Дори променя мисленето си, повлияно от обстоятелствата. Придобива желание да се покаже по-друг, по-различен, по-възпитан или пък обратното.

Дълго въздържал се да не си показва истинското лице има нужда да си отприщи „нервата” особено, ако не е успял да се скара с жена си, респективно - мъжа си. Ако го е яд на колегата, съседа, или приятеля, че се е реализирал в нещо, в което той не може.

И така само от автобусните „тегели”, които правиш дневно, можеш да добиеш представа за нравите и проблемите на хората в даден лондонски район. Макар и краткотрайни, впечатленията оставят ярки следи.

В автобуса, който обикновено вземам за дома, след като съм била в центъра, веднъж виждам млада майка с бебе в количката. До нея седи момче около 12-годишно, което човърка някаква електронна игра.

От време на време става, надвесва се над количката, завъртва закачливо глава, казва нещо мило на бебето или му подава сръчно биберона.

Малкото пърха с ръчички към него, цвърчи радостно и не го изпуска из очи. Двамата си приличат по надутите, розови бузки. Сигурно е по-големият му брат. Но като се вглеждам в майката виждам, че тя е на „богородична” възраст, почти дете… Значи й е братче…

- Изглежда вуйчото често си играе с малкия… - не се стърпявам.

- А, не. Това е баща му.

Чудни работи стават, Боже, макар хич да не е за чудене. Нали по телевизията не веднъж съобщават подобни случаи. Дори вече са намерили разрешението на въпроса.

Запознават подрастващите от най-крехка ученическа възраст с противозачатъчните средства… Ако все пак, предпазните мерки не са излезли сполучливи при игра на „мама и татко”, има курс за млади майки. Деца създават деца! Накъде е тръгнал светът?! Ама какво ми влиза в работата, но нали и аз спадам към „групата” на умиляващите се…

Но други от същия сорт не си губят времето безцелно, докато пътуват. На съседната седалка чевръста дама с бяла къделя разговаря с представителен мъж на средна възраст:

- …Значи живеем в една и съща махала… - дочувам. - Как не сме се засекли досега! Ами, елате ми на гости сега да видите къде живея… Ще ви покажа градината, ще пием кафе … - настъпателна е Къделята.

- Съжалявам, съпругата ме чака за обед…- измъква се мъжът.

От предната седалка за стари хора и инвалиди, скача млад човек възмутен до такава степен, че не може да се контролира и крещи на възрастния, който е седнал преди малко до него:

- Миришите на чесън! Отвратително!

Хората се смълчават стреснати.

- Чесънът е здравословен, а ти не си виждал вода и сапун, откакто майка ти те е къпала. Вониш на мърша. - отвръща спокойно възрастният.

Репликата досущ ми напомня Вазовите симпатични герои от „Чичовци”: „Тук смърди на газ”, казва Иван Селямсъзът на Варлаам Копринарката, на чиято аба има прясно петно. „Газта , то е здраво!” - отвръща му последният. Прихвам неспасяемо. Повличам и останалите, обяснили си по свой начин моята реакция.

Младежът се оглежда и като вижда зейналите насреща му уста, подвива опашка… Всъщност „миризливци” в автобуса не липсват.

По линията от махалата до центъра виждам понякога на спирката мъж на неопределена възраст, със смачкано бомбе, омачкани панталони и сако сякаш извадени от възглавница, който винаги носи някаква огромна, кожена чанта.

Когато имах нещастието първия път да седне до мен почти неосъзнато стиснах носа си и разбира се, на следващата спирка слязох без време. След този случай щом видя, че се тътри с тежката чанта, изчаквам следващия автобус.

Тихичко дете, придружено от таткото, използва за рисунки потното стъкло, което скърца подобно на лоша дигитална телевизионна връзка. Нетърпимо за ухото на възрастния, но не и за него. Бащата се опитва да го съветва:

- Колко пъти съм ти казвал да не правиш това!
Малкият без да прекъсне заниманието си отвръща с ясен глас, та чак от крайната седалка до шофьора се чува:

- А на теб мама колко пъти ти е казвала да не пишкаш в мивката на кухнята, а?

Бащата го дърпа да слизат…

Картините се менят постоянно след всяка спирка.

Качва се майка с малко момиченце в количка. Количката е грамадна и тежка като танк. Всъщност повечето от тях са такива - обемисти и тежки, да могат да товарят и деца, и пазарски торби, да газят порои в лошо време.

Тази бе снабдена с втора преграда зад гърба на детето, нещо като багажник, в който се разполагаше само една кукла, почти голичка с розови, надути от пампера гащички.

Такива майсторят напоследък модерните дизайнери - да приличат на малко, сладко бебе. Освен това да реагира на всяко докосване - да клати глава, върти очи, маха ръчички, да ритва с крачета, и издава звуци на задоволство.

Куклето беше съвсем като живо, но изглежда на това момиченце му бе омръзнало, защото още с настаняването на определеното място за майки с бебета и колички, хич не го погледна дори, а започна да „скърца”, което постепенно прерасна в хленчене и нетърпимо пищене да му се обърне внимание.

След тях се бе качил млад човек, който намери място да седне срещу мен. Хората изнервени се обръщаха към майката.

Младият мъж също извиваше глава от време-навреме назад, навярно силно раздразнен. Забелязах, че кукличката и тя започна да помръдва краче, ръчичка, но погледът й бе неподвижен, вперен в една посока.

По едно време младият мъж стана и отиде при майката. Най-после ще се намери някой да я смъмри загдето не се опитва да усмири детето си, а го оставя да тормози цял автобус! Той се наведе над танка-количка и взе капризното момиченце. Малката веднага млъкна и започна да „джомоли” на своя език.

Майката измъкна куклата-бебе от багажника и седна на близкото освободило се място.

Куклата, усетила докосване, се разшава. Жената държеше в едната си ръка бутилка с мляко. Пъхна я в устицата на куклата и тя засмука енергично досущ като истинско бебе. Забавление за малката ревла, и атракция за възрастните. Бутилката се бе преполовила вече, когато бебето-кукла изведнъж повърна.

Едва тогава видях, че беше истинско дете на не повече от седмица… Недоносче. Обяснимо бе цялото внимание на родителите, отправено към него. „Каката” самата тя още в бебешка възраст, не можеше да не ревнува…

Четиригодишно момченце, неизвестно защо му харесва да крещи:
- Аз съм магаре! Аз съм магаре! Аз съм магаре!

Тоя път майката бе от тия, които възпитават децата си, макар и в автобуса. Прошепна му да замълчи, но детето още по-яростно се развика:

- Аз съм магаре! Аз съм магаре!

Пътниците не скриваха недоволството си. Гледаха го неодобрително, но като че ли детето повече се настървяваше да крещи.

Спретнат господин, който седеше пред него извика също така силно като сложи ударението на „аз”:

- Аз съм магаре!

Малчуганът внезапно млъкна втрещен. На този неочакван обрат изглежда залагаше пътуващият, за да помогне на майката и отърве пътниците от тормоз.

Децата се впечатляват от нещо съвсем различно. Жената се уби да повтаря да мълчи, посръчка го дори, но когато друг има претенциите, за „званието магаре” тази маневра стъписва отведнъж.

Удивлението трае само миг. Детето вторачи очи във възрастния мъж и като го разгледа подробно прецени:

- Да, магаре си… но мнооого, мнооого старо!