Йордан Петров

Стъпките на подпоручик Петър Делчев отчетливо избарабаниха по перона на дедеагачката гара, напрегнато и бързо отглъхнаха над релсите и влаковото пространство, през което тичаше.

Вече се задъхваше от усилие да не изпусне влака.

Пред него, с цялата си дължина, се простираше готовият за тръгване тежко натоварен военен ешелон. Локомотивът равномерно изпускаше нагрята пара от натегнатите спирачки и само чакаше сигнал да се отправи на север, към България.

Беше октомври 1944 година. Българският експедиционен корпус напускаше Гърция. Последните подразделения от Десети родопски пехотен полк, заедно с конете и оръдията, се беше вече настанил по вагоните.

Великите сили, които в повечето важни исторически моменти, безцеремонно и грубо се намесваха в съдбата на малките народи по света и сега пак си казваха тежката дума - даваха Белoморска Тракия на Гърция. За кой ли път!? В приближаващия край на хитлеристкия райх, южната ни съседка попадаше под англо-американско влияние и военният ни корпус по принуда трябваше да се оттегли към България.

Комендантът на ешелона мудно, без желание, като за последно, огледа гарата и всичко наоколо. Забеляза внезапно изскочилия на перона подофицер и гневно се намръщи.

“Ето един, който за малко да изпусне влака. За едното нищо ще тръгнем без него” - помисли си той.

- Хей, ти, - викна му комендантът. - Побързай!

“Още минута да се беше забавил някъде и щеше да гледа след нас само пушека на локомотива ни.”

Негодуванието му бе искрено и силно, и бързо премина в гняв.

“Къде се е мотал, какво толкова е правил в града, та ми се появява в последната минута!?” - мръщеше се той.

Подпоручикът се затича. Мислите му също. В този миг те препускаха много по-бързо дори и от самия него. Бяха и си оставаха тревожни и неспокойни, доста преди тази последна в беломорския град нощ. Уморен от недоспиване, през цялото време се опитваше да ги осмисли, да улови и съпостави символичното им значение, но не можеше. Те като буйни млади коне все отскачаха встрани, далеч от него, изплъзваха му се и бягаха незнайно къде, отдалечавайки се от случващото се наоколо. Разминаваха се с досегашните му виждания и разбирания за света. Искаше да проумее логиката на това, което ставаше, което се разстилаше сега пред погледа му, което го докосваше и все не успяваше да прозре истината.

Събитията от последните месеци ставаха все по-тревожни, както за самия него, така и за цялата му държава. Сред бурните преживелици той се чувстваше като в мътен водовъртеж и никак не можеше да се ориентира в създалата се сложна международна обстановка.

Светът бе рационален, а около него ставаха все неясни, противоречиви и съвсем ирационални неща. Отчайващо трудно му бе да ги оцени. Това хвърляше в смут цялата му душевна чувствителност и мъчително го гнетеше.

Особено разтърсваща се оказа последната, прекарана на морския бряг нощ.

Върна се от България, където беше командирован преди няколко дни и хаосът беше първото нещо, което го посрещна в града и което силно го впечатли. Нямаше и следа от някогашната идилична тишина и спокойствие, така характерни за красивия беломорски град. По спокойните до преди дни улици, сега тропаха каруци, сърдито бръмчаха натоварени с най-различно военно и друго имущество камиони. Чуваха се команди и на гръцки, и на български.

На пръв поглед хаосът, обхванал всичко и всички, изглеждаше нелогичен, труден за възприемане - щъкаха въоръжени цивилни мъже, които наричаха себе си андарти и кой къде отиваше и какво правеше като че ли не беше ясно на никого.

Подпоручикът обаче, като военен човек, който добре познава несгодите на армейския живот, беше приучен на всичко и знаеше, че при всяка промяна възникнат непредвидими действия. Забързани и нетърпящи отлагане, те винаги са такива, каквито ги изисква, като в сегашния случай, военното време и логиката на войната. Дори и много неприятни, човек като него, трябваше да съблюдава и изпълнява. В известен смисъл да ги изтърпява.

“Само мигът от победата е желан и щастлив миг - казваше им някога  учителят им по история - затова той така бързо, като миг отминава.”

Нетърпелив и увлечен да им каже колкото може повече в късия училищен час учителят, задъхано продължаваше:

“Българската армия в своята история е имала много такива мигове на бляскави победи и щастливи изживявания.”

От него подпоручикът бе запомнил, че армията на Третата българска държава, в която сега живее, не е претърпяла до този момент нито едно поражение и не е губила в сражение нито едно свое бойно знаме. “В плен не е попадал нито един български символ на слава и победа” - им бе заявил накрая  учителят им.

Тези думи вдъхнаха тогава, в ученик като него, оная силна обич към Отечеството, която по-късно го накара уверено да поеме трудния път на военен.

След командировката подпоручикът бързо се осведоми за възникналите в отсъствието му промени и бързо научи часа за тръгването на ешелона, с който щеше да се евакуира той и ротата му.

Свърши всички свои служебни задължения и се запъти към хазайката си - кирия Елена, за да се погрижи и за оскъдното си лично имущество, оставено в малката къщичка на брега на морето, която обитаваше. От артелната напълни във войнишката си торба, както много пъти бе правил досега, хляб, консерви и колбаси и се отправи към временния си дом на брега на морето, където беше живял повече от три години.

Там, при хазайката, го очакваше изненада. Домът, в който винаги цареше тишина и спокойствие, сега се оказа напълно променен. Подпоручикът го завари весел, шумен и изпълнен с празнично настроение.

По всичко личеше, че сред обитателите му е настъпило някакво необичайно и важно събитие.

На масата имаше достатъчно, макар и скромни, ястия - нещо така рядко за трудното и оскъдно време като това, в което живееха. От консервите и саламите, които винаги споделяше с гръцкото семейство, този път нямаше нужда.

- Никос си дойде - го посрещна с радостен, щастлив от възбуда глас хазайката и посочи на подпоручика млад, брадясал и сякаш непознат за него човек.

Никос беше синът на хазайката. Преди една година седемнадесетгодишното тогава момче внезапно изчезна. Никой повече не го видя и не го чу и никой, до този момент, не знаеше къде е и какво е правил.

Днес ненадейно се беше появил и гръцкото семейство празнуваше.

Всички в къщата бяха въодушевени и радостно възбудени от обстоятелството, че техният брат и на кирия Елена скъп син, когото смятаха дори за умрял, се е върнал. Събитието беше толкова необичайно, че вкъщи още не можеха да свикнат с него, трудно им бе да повярват, че е истина. Двете невръстни дъщери на хазайката се впускаха да шетат и помагат за подредбата на трапезата.

Към подпоручика припна малката Елефтерия, тя беше само на шест годинки и той нежно я наричаше Лефтеринка. Момиченцето често го търсеше и се заиграваше с него.

Подпоручикът обичаше децата.

- Ех, Лефтеринке, Лефтеринке! Да съм колкото тебе малък и да имам твоята волност. Да съм толкова безгрижен и свободен - казваше й понякога подпоручикът и с това намекваше, че той, като военен човек, е винаги зависим, все под пагон, а Елефтерия на гръцки означаваше свобода.

Шестгодишното момиченце не можеше да проумее тези думи. Въпреки, че подпоручикът ги изговаряше на майчиния му език. За малкото дете те бяха неразбираеми, бяха само игра като военната му шапка с кокарда, която той охотно оставяше в детските му ръчички.

При тези игри подпоручикът понякога смешно подскачаше, уж да покаже на малката сладурана, как в родния му край играят ръченица и кирия Елена леко се усмихваше на наивната  му добронамереност.

Подпоручикът с охота приемаше лудориите на палавницата, с което показваше какво е липсвало в детството му. Сега малката Елефтерия се въртеше като пумпал около него и чуруликаше с тънкото си гласче нещо свое - чисто и детско. В многословния  поток, подпоручикът улови нова дума -  андарт. Тя бе чужда за детето и това го озадачи.

“Навярно Никос е бил партизанин” - помисли си Петър Делчев, защото това означаваше тази дума на гръцки.

Разположиха се около масата, вечеряха и пиха узо.

Срещу подпоручика сега седеше не момчето на хазайката, а възмъжал и някак си изведнъж пораснал, зрял мъж, въпреки, че бе само на осемнадесет.

Никос със самочувствие разказваше как преди една година е намерил човек, който през остров Самотраки го препратил при партизаните.

Отишъл при тях и веднага се отправил, както сам се хвалеше, в бойни акции и военни операции срещу германците. Словоохотливо и с голямо самочувствие споделяше как е живял и как се е проявявал в подразделенията на стратегос Маркос, в Северна Гърция.

Подпоручикът беше чувал за генерал Маркос и за отпора, които той и армията му дава на немците, но защо невръстното още момче се беше озовало там и защо това е станало през остров Самотраки, той не попита. Ядоха и пиха до късно през нощта. Никос не спираше да говори. Някъде след полунощ, дали защото узото му дойде много или защото не беше свикнал да пие, Никос се разплака.

- Извини ме, *барба Петрос - каза, хлипайки той.

Никос за първи път го наричаше така.

- Извини ме, че съм те мислел за лош човек.

Подпоручикът недоумяваше за какво говори младежът.

- Прости ми, че като на лош човек съм искал да ти причиня зло.

Никос подсмърчаше.

- Но ти не си бил такъв. Не си, и сега знам, със сигурност и вече мога да го кажа.

Подпоручикът мълчеше. Той още не проумяваше последните думи на момчето. Не вникваше в това, което казва.

- Докато ме е нямало, - продължи Никос - ти си се грижил за мама и сестрите ми.

Той се захълца.

- Когато бях тук, аз виждах как носиш от казармата хляб и консерви, уж за себе си, но всичко делеше с нас, даваше ни колкото можеш, а аз пренебрегвах и не обръщах много- много внимание на това. Не знам защо.

За миг замълча, но продължи още по-развълнувано:

- Когато ме е нямало, пак си го правил и това е помогнало на мама и сестрите ми и ги е спасило от глад.

Гладът през военните години в Гърция бе ужасен. Подпоручикът го виждаше и много добре го знаеше.

- Грижата ти за тях е била спасителна. Помогнал си им в труден момент.

Никос преглътна още няколко пъти и продължи:

- Правил си го, без някой да те е карал, с нещо да те е подканвал, подтиквал или заплашвал.

Преди да продължи последва дълга и мъчителна пауза.

- А това значи, че си много, много добър човек.

И той закри с ръка очи, за да не види подпоручикът бликналите искрени сълзи в тях. Като събра в себе си сили, с понижен до шепот глас Никос продължи:

- На Коледа си купил уж за себе си прасе, а си го оставил да готвят от него майка ми и двете ми сестри. Това за тях е било много голяма помощ, безкрайно скъп коледен подарък.

Никос пак се разхълца.

- Това ги е спасило от глад. От явна гибел.

През последните военни години, заради повсеместната оскъдица, местното гръцко население наистина гладуваше много и едва преживяваше. Действително изнемогваше с прехраната си и бе на ръба на оцеляването.

- Да подариш толкова месо на гладуващо гръцко семейство! На това не всеки е способен. Такова нещо не може да направи кой да е.

Момчето си пое дълбоко дъх и поднесе на българския подофицер, за кой ли път тази вечер своите искрено признателни думи:

- Добър човек  си - повтаряше пиянски Никос. - Това не се забравя. Добър си, вече знам и вярвам,  не мога да се съмнявам. Знам, че е така - пелтечеше с надебелял от алкохола език момчето. - А аз за малко да те убия.

Последната дума и смисълът на това, което стигна до слуха на подпоручика го накараха да замръзне.

- Щях да те убия - потвърди Никос.

Той вече плачеше.

Петър Делчев прецени, че младият човек вече се е напил и подсъзнателно се изповядва и се ужаси.

Спомни си, че малко преди коледните празници той и младежът се канеха да ходят на лов. Да отидат далече в горите с много *оксия и да отстрелят *агрия гуруна. Но на лов за диво прасе те така и не отидоха. Никос настояваше да гръмнат за по-сигурно дивеча с немски шмайзер, но подпоручикът не съумя навреме да го изнесе от казармата и ловът се провали. После синът на хазайката внезапно изчезна и повече не се появи. Подпоручикът реши, че като няма с кого да отиде на лов и да отстреля за Коледа дива свиня, може да я купи. Заплатата му на подофицер му позволяваше това.

Като си представи, че все едно е в България и сред свои, той купи от търговци прасе и по български обичай го закла насред двора на хазайката. Месото остави да го готви тя. Като добра домакиня тя знаеше много по-добре какво да прави с него и той заедно със семейството на кирия Елена прекара коледните и новогодишните празници в домашна обстановка, пред богата на месо софра. Така семейството на хазайката получи достатъчно храна, за да не гладува през зимата, а той се наслади на топла и уютна домашна атмосфера, за каквато от  години бе зажаднял.

Вместо колбаси и консерви, в последно време подпоручикът носеше в малката къщичка край морето повече хляб и отношението на кирия Елена се промени, отнасяше се към подпоручика още по-грижовно.

- Нямаше да ловуваме - чистосърдечно и с пълно пиянско откровение си призна младежът. - Нямах никакво такова намерение тогава.

Загледан с помътен поглед през прозореца, Никос сякаш бе вече там, в оная далечна и тъмна гора с много *оксия.

В тази гора е имал намерение да извърши нещо много грозно и пъклено.

- Там, сред гъсталака, където никой нямаше да ни види, бях решил да те убия и с твоето оръжие да отида при партизаните - още по-силно се разрида той. - Заради шмайзера щях да те убия, да съм с модерно оръжие в партизанския отряд.

Никос вече ридаеше.

- Само заради него…

Подпоручикът се ужаси.

Значи, докато той през цялото време тук е помагал  на изпадналото в беда и крайна нужда гръцко семейство и е правил всичко, за да го спаси от глад, през това време момчето на хазайката е кроило зад гърба му коварни планове, търсило е само начин как да го погуби. Възнамерявало е да извърши нещо зловещо, като го лиши от живот. Само и само за да има в ръцете си модерно немско оръжие.

Подпоручикът си спомни, че синът на хазайката настояваше да отидат далече, много далече, защото там уж имало повече *оксия, а тук било *петрино - каменисто.

Ето за какво е трябвало да отидат далече.

Подпоручикът събра цялото си мъжество, за да остане спокоен и с равен, неподдаващ се на вълнение тон откровено запита:

- Ако бях гръцки офицер и носех шмайзер, щеше ли да ме убиеш?

Направи го сякаш подтикнат от онова, което учителят им по история им говореше. Не защото подсъзнателно не знаеше отговора, а за да се убеди, че въпреки многото изпито узо, момчето не е съвсем пияно.

Петър Делчев се взря в лицето на момчето, обгърна с две ръце недопитата си чаша и се молеше тя да е достатъчно здрава, за да не се счупи под натиска на дланите му.

- Не - отвърна Никос. - Ако ти беше гръцки офицер, нямаше да те убия - той бе категоричен. - Такова нещо за нищо на света! Но шмайзера щях да взема.

Подпоручикът повдигна глава. Не бе очаквал да чуе друго. Чашата в ръцете му бе спасена - остана цяла. Погледна към прозореца. Там някъде в мрака блестеше морето. До него железопътната гара с тежко натоварения военен ешелон, на който още на зазоряване трябваше да се качи.

Погледът му се замрежи, но не от алкохола. Нещо в душата му ставаше. Нещо го давеше… не че не можеше, просто не искаше да разбере какво. Стори му се, че вижда очите на учителя си по история.

“Доби ли представа сега защо са ни убивали - те, които не искат българи в Белoморска Тракия?”

Подпоручик Петър Делчев не попита повече нищо. Само за сетен път се убеди в правотата на това, което им бе говорил толкова упорито учителят им по история още в началните класове.

…Подкованите ботуши  на подпоручика отчетливо тракаха по гаровия перон. В последните метри той ускори крачка в усилието си по-бързо да се качи на вагона. Началникът на влака му махна още веднъж да го подкани с думите “да не се тутка повече” и сигурен вече, че последният от ешелона, макар и в крайния момент, ще се качи на влака, той се обърна и не погледна повече в тази посока.

Подпоручикът тичешком стигна до своите и хвърли раницата си през отворената врата. Войниците от неговия взвод му подадоха ръце и бързо го издърпаха навътре. Петър Делчев си пое дълбоко дъх и въздъхна с облекчение. Да, той беше закъснял, но успя да се качи и не изпусна тръгващия за България ешелон.

Уморено погледна към гарата и забеляза, че към нея се движи волска кола.

Измъченото му от недоспиване и тревожни мисли съзнание възприе видяното като нещо, което само след минути щеше да е вече в друг свят. Всичко, което с години му бе толкова скъпо и близко, сега щеше да се стопи в съзнанието му и да се превърне в нещо далечно и вече съвсем чуждо.

Пиянското откровението на Никос отново го жегна и като въглен опари измъчената му от безсънната нощ душа. Извърна глава навътре към вагона - да не гледа към света, който тази нощ го зашемети с притворството и тъмната си страна.

Не искаше да си спомня повече за пиянското признание на гръцкото момче.

Войниците бяха застлали пода на вагона със слама и някои вече удобно лежаха на нея. Те  услужливо му отстъпиха място да седне и полегне при тях. Сега изведнъж осъзна, че след голямото бързане и многото тревоги, които изживя в последните часове тук, на Средиземноморския бряг, вече е така приятно да полегне и си почине при своите. Въздъхна отново с облекчение и се отпусна  върху меката сламена настилка на пода.

Но признанието парило през цялото време съзнанието му и сега изплува сякаш от среднощната чаша с недопито узо. Случилото се там, в дома на хазайката, безмилостно раздираше измъчената му душа.  Пречеше на мислите му да тръгнат в друга, по-спокойна и правилна посока.

“Нямало е никакъв гуруна - с горчивина си каза той. - Имало е само шмайзер и след него смърт”.

Представи си как слабото тогава, още неукрепнало гръцко момче, откачва от изстиващото му вече рамо немския автомат и арогантно му обръща гръб, оставяйки раненото му тяло, с изтичаща кръв, сред гъстите горски пущинаци, на волята на зверовете и лешоядите. Цената на неговия живот е била само този шмайзер. Умът му не го побираше.

- Съдба - промърмори Петър Делчев и се вгледа в движещата се успоредно на влака кола. В нея седеше гологлав селянин с жена си и колата беше пълна с багаж. Когато тя се приближи до вагона, селянинът пъргаво скочи, огледа се тревожно и затича заедно с натоварения ешелон. Чу как той задъхано помоли да го вземат във влака за България.

- Бягаш ли? - попита комендантът.

- Да - извика селянинът. - Трябва да бягаме.

- Защо?

- Спасяваме се - каза панически той като продължаваше да подтичва. - Останем ли, ще ни убият!

- Кой ще те убие?

- Гърците - отвърна селянинът. - И през 1919 година беше същото. И тогава ни гонеха и убиваха, и тогава правеха с нас това, което и сега. Тръгнете ли си вие от тук, за нас, българите, по тези места няма да има повече живот.

Подпоручикът чу думите на непознатия селянин и се намръщи.

“У тези хора - помисли си той, - които сега гонят беззащитния българин няма и капчица доброта. Никос искаше да ме убие, мен, българския подофицер, само заради една автоматична пушка, а други да затрият този българин, кой знае за какво?”

И в съзнанието му отново изплува образът на учителя им по история.

“Човещинката е нещо обикновено и в същото време много голямо. Най-голямото на света!” - беше казал някога той.

Учителят им знаеше чужди езици.

“В гръцкия език няма такава дума.”

Той беше ходил в много страни и много беше видял и патил.

“В никой от европейските езици дори я няма - твърдеше той. - А може би и в никой от езиците по света.”

“Никъде не влагат такъв смисъл и такова съдържание в тази дума, каквото ние сме вложили в изстрадалата наша България. Такава, каквато сме я възприели” и бе продължил: “Няма я човещинката другаде - само наша е. И от мен да го знаете, чисто българско понятие е. Изстрадано дълго и много.”

- От 1919 година помня как се отнасяха гърците с нас - каза селянинът. - Помня как ни убиваха. Ей така, само защото сме българи. Мнозина погинаха, а ние избягахме през границата.

Ешелонът бавно се придвижваше. При споменаването на селянина за 1919 комендантът потръпна, гримаса на гняв изкриви лицето му и той едва чуто пророни:

- Да, помня 1919 година.

След Ньойския договор Великите сили пак си бяха казали тежката дума и пак безцеремонно и грубо се бяха намесили. Пак бяха дали Белoморска Тракия на Гърция. За кой ли път!?

Някакви тъжни и мрачни спомени, като че ли нахлуха в съзнанието му. Погледна към подтичващия селянин и дрезгаво запита:

- После защо се върна?

- Бащинията ми е тук - отвърна стреснато селянинът. - Нивите на прадядовците, които никога не продадохме. Лозята, ливадите, градините. Това открай време е наша земя.

Лицето на коменданта пак се сви в неприятна гримаса, потъмня като облак и не попита нищо повече. Всичко му бе познато и ясно.

Наблизо се виждаха само открити влакови платформи с грижливо подредени на тях едно до друго оръдия. Най-близкият закрит вагон до коменданта се случи този, на който се качи Петър Делчев.

- Подпоручик! - викна високо комендантът. - Има ли при вас свободно място за този човек?

- Тъй вярно, - казаха войниците - има! - и Петър Делчев потвърди.

- Вземете пътника и съпругата му при вас! - нареди им началникът на влака и ги посочи. - Нека натоварят това, което носят.

Войниците наскачаха от местата си.

- Помогнете им да стане бързо - нареди той. - Всеки миг ще тръгнем. По-бързо!

Многото ръце се разпъргавиха и чевръсто прехвърлиха багажа във вагона.

- Колата и воловете не мога да взема - със съжаление каза началникът на влака.

- Те ще останат, господин комендант - бързо отвърна той.

- Има ли на кого да ги дадеш?

- Не - беше отговорът. - Ще ги оставя на гарата. Само да ги разпрегна и напоя.

Селянинът свали жеглите и освободи воловете и когато вече всички мислеха, че той е скочил във вагона, жена му изпищя, че гърците са отвлекли мъжа й. Отишъл до гаровата чешма да напълни ведро с вода и те го отвлекли. Пред очите й го похитили.

- Как така!? - възкликна комендантът и бързо нареди влака да спре, а на подпоручик Петър Делчев да пръсне хората си из района да го търсят.

- Как  ще му посегнат!? - възмути се  комендантът. - Та ние сме все още тука.

Постъпката, ако се окажеше вярна, бе дръзка и много недостойна.

- Какво си въобразяват те? - горещеше се комендантът. - Много погрешна им  е представата  за нас. Подценили са ни май! - недоволстваше той. - Погазвайки правила и закони, но този път не са познали, прекалиха.

Той погледна към втурналите се по перона войници и високо им извика:

- Намерете го! На всяка цена. Влакът няма да тръгне без него.

След малко войниците се върнаха и докладваха, че отвлеченият е в една къща близо до гарата, но отвън стоят въоръжени и не пускат никого. Като чу това, комендантът кипна.

Дълбоко в него заговори военният човек и той без колебание посочи едно от оръдията на откритата влакова платформа.

- Сваляйте оръдието!

В яда си изговори още куп неща по адрес на андартите, позволили си своеволната саморазправа и то пред неговите, на коменданта очи.

- Човекът от волската кола го искам веднага тук! Действайте! Ако трябва, открийте огън. Не се колебайте! Снаряди имаме - викна силно, високо и заканително, за да го чуят и гърците на перона.

Обградиха къщата и насочиха оръдието към прозорците. Оттам мълчаливо се подаваха заплашително насочени към българските войници цеви на пушки и шмайзери. Подпоручикът даде ултиматум:

“До пет минути не върнете ли нашия човек, откриваме огън с оръдието.”

Отвътре мълчаха. Войниците заредиха оръдието и търпеливо зачакаха. Минутите течаха бавно и неумолимо. На четвъртата от къщата излязоха трима цивилни с пушки и шмайзер в ръце и изведоха селянина. Единият от тях, висок и слаб, грубо го блъсна пред себе си и каза:

- Пигене!*

Доведоха селянина, раздърпан и с окървавено лице. По всичко личеше, че е бит.

След като го изведоха от къщата, го представиха все още вързан пред подпоручика.

- Развържете го! - нареди той.

Мъжете неохотно се подчиниха. Те изпълниха нареждането му и се отдръпнаха да видят какво ще последва. Подпоручикът придърпа отвлечения до себе си и строго попита:

- Защо го отвлякохте?

- Не сме го отвлекли - отвърнаха те.

- А това, което направихте, какво беше?

- Арестувахме го.

- Защо?

- Той е окупатор.

Отговорът звучеше дръзко. На подпоручика се стори дори нахално, а произнесено пред него и войниците му достатъчно демонстративно и нагло. Брадясалите срещу него андарти много му заприличаха на Никос, особено високият.

Преди четири години военният им ешелон, натоварен и готов за тръгване на път, но не на север, а на юг, към Беломорска Тракия, също като сега, само чакаше сигнал да потегли. Тогава на гарата, като  закъснял  пътник, на перона се появи учителят им по история. С издължената си и слаба фигура той стискаше в тънката си старческа ръка голяма издута чанта.

- Господин учителю, - провикна се радостен Петър Делчев. - Нима днес и вие ще пътувате? Дайте да ви помогна.

Той беше много въодушевен, че заедно с преподавателя си по история получава възможност да види Беломорска Тракия, за която толкова много им бе говорил в училище.

- Колко се радвам - подпоручикът беше силно впечатлен, че вижда на гарата учителя си. - Колко е хубаво, че и вие ще тръгнете с нас - каза той.

Учителят по история го погледна тъжно.

- Толкова ми е приятно - продължи  въодушевено Петър Делчев, без да забелязва уморения поглед на учителя си, - толкова се вълнувам, че ще пътуваме заедно и пак така, както някога ще ви слушаме да ни разказвате интересни неща, а може и да питаме за епизоди, които ни интересуват.

- Да - отвърна тихо учителят по история. - Аз винаги пътувам, особено във времето. Сега ще бъде същото - отвърна старият човек.

- Нищо, че ще е във времето - говореше Петър Делчев, без да се досеща  накъде бие в приказките си учителят им. - Нали досега, чрез уроци, вие толкова добре ни водехте през годините, през вековете и ни показвахте толкова много забележителни и на картата, и във времето неща. Важното е да сме пак заедно.

- В известен смисъл ще бъдем -  потвърди старият човек. - Но пътуванията станаха трудни за мене. Не ме бива вече много за това. Ето, нося някои неща - и той извади от чантата си две дебело подвързани книги. За тебе са.

Възбуден от предстоящото тръгване, Петър Делчев пое в ръцете си двете томчета и отвърна:

- Много са големи, но непременно ще им отделя време и ще ги прочета.

- Прочети ги, моето момче,  - насърчи го учителят му. - Така ще научиш още много от историята на своята страна и ще знаеш къде отиваш. И най-важното е, че ще знаеш по каква земя стъпваш.

- Добре - отвърна подпоручикът и без особено да се замисли. - Ще знам къде отивам.

- О, не само това, момчето ми. Тези книги ще ти покажат и нещо съвсем друго, че ти не си никакъв завоевател там, където ще се установиш, не си чужденец. Там ти ще стъпваш по своя земя.

- Това ли пише тук? - попита наивно подпоручикът,

Той и без това знаеше много неща от своя учител.

- Не само го пише, но и го потвърждава с документи.

- Ще ги видя! - обеща Петър Делчев. - Още във влака ще ще се запозная така подробно с тях, че да заслужа голяма похвала. Ама вие наистина ли  се отказвате от  пътуването!?

- Наистина, няма да се кача на влака - призна тъжно учителят. - Трудно ми е вече да бродя по далечни места. Стар съм за това - отвърна той. - Но ти не се безпокой. Ние пак ще пътуваме във времето. Ще бъдем заедно в мислите си. Понякога и това стига.

Той се обърна по посока на вагоните.

- Аз да побързам. В този влак има и други мои бивши ученици. И на тях нося по нещо - и той затътри голямата си тежка чанта назад, към другите вагони.

Когато, преди самото тръгване на ешелона, старият учител се върна, чантата му не беше вече толкова издута. От това, че я носеше изправен, личеше, че вече е много лека. Помаха за сбогом със слабата си старческа ръка и каза:

- Да знаеш, моето момче, там където има документи, има история. Където няма, всеки претендира и пише каквото си иска и каквото му е угодно. Това е, моето момче.

Последният пътник за влака, както си помисли тогава подпоручикът за учителя им по история, не се качи през този ден да пътува. Но той вече четири години странства със своите бивши ученици по земите на Беломорска Тракия, четири години подпоручикът разлистваше страниците на томчетата на стария учител. От тях научи още много неща за миналото на своята страна, които по-рано бе пропуснал, не бе им обърнал достатъчно внимание, а някои  подробности просто бе забравил.

Андартът посочи с ръка селянина.

- Той е окупатор - повтори го високо и нахално погледна подпоручика в очите.

“Какво ли е окупирал българският селянин?” - се запита Петър Делчев.

- Нищо не съм окупирал - отвърна похитеният. - Върнах се да живея в къщата, в която съм се родил.

Той избърса с ръкав окървавената си буза.

- В същата  къща, в която са живели и дядовците ми, и прадядовците ми, и която след бягството, за да останем живи, просто изоставихме. Нямаше на кого да я продадем. В селото ни не живееха гърци.

На подпоручика се стори, че чува шумоленето от страниците на двете томчета. И те сякаш сами се разгръщаха пред него, за да опишат как за освобождението на Беломорска Тракия България беше водила през 1912-1913  година жестока война с Османската империя.

После българите, които били основното население по тези земи, се радвали на свободата си само шест години.

След Първата световна война на България бил наложен най-жестокият и несправедлив някога договор. Ньойският! Не че е загубила в тази война, нито битка, нито сражение на нито един фронт, но спогодби и наредби отчуждили тази част от страната ни. Беломорска Тракия се оказала пак в чужди ръце. Много изстрадала и нещастна. Постепенно и планирано, гръцкото правителство обезбългарявало тези земи. Унищожавало в тях всичко българско.

Спряха да шумят събитията от страниците на старите книги. Това, което ставаше пред очите на подпоручика, днес беше негово съвремие и още го нямаше описано в никоя книга.

При започналата неотдавна Втора световна война Хитлер с неговия Райх беше нахлул и окупирал цяла Гърция. Предложил бе на българското правителство да упражнява административен контрол над Беломорска Тракия и Македония, с примамливото обещание, след победоносна война да ги върне на изстрадалия ни народ.

Било много съблазнително да бъдат върнати тези брутално отнетите български земи, достатъчно подвеждащо и Цар Борисовото правителство приело. Всички в България си помислили, че най-сетне е възтържествувала една отдавна потъпквана историческа истина. Българите-тракийци прибързано възприели това като достоен и справедлив акт на държавата към тях и някои се завърнали по родните си места.

Сега пред очите на подпоручика се пишеше нова история. Германия отново губеше  войната и Великите сили отново се намесваха. И този  път, без капка свян, отново даряваха тази изстрадала, изконно българска земя на Гърция.

Затова партизаните, които стояха изправени пред подпоручика, се чувстваха господари.

- Той е окупатор - продължаваше да твърди високият.

- Не е вярно! - противеше се гневно селянинът. - Върнах се и обработвах бащините си земи, които така и не продадохме през 1919 година.

Подпоручикът се намръщи. Той си спомни какво пише в двете книги на стария учител. Ненапразно му ги бе дал той, и не така за нищо ги бе разлиствал и чел подпоручикът.

“Тези земи никога не са били гръцки - си мислеше той. - По тях са живеели български селяни. Оттогава до наши дни само Османската империя бе упражнявала тук държавност.

Великите сили не уважаваха малките народи. Изхождайки само от интересите си, постъпваха както им е угодно. Играеха си със съдбата им  и правеха с тях, каквото си искат. Да, подпоручикът вече знаеше това. Донякъде и от книгите, които му бе дал учителят им по история. Но от тях той знаеше и друго, че през 1921 година Гърция започва война с Османската империя за освобождаването на свои, гръцки земи в Мала Азия.

На следващата година губи войната, а прогонените оттам гърци са прибрани и настанени тук в домовете на нашите българи. Заселват се тук и живеят за сметка на прокудените от Беломорска Тракия, чиято трагедия и без това е дълга. Подпоручикът би казал: Безкрайна!

“Ако сега попитам тези тримата - помисли си той - за родното място на бащите им, а дори и на самите тях, сигурен съм, че поне двама от тримата ще се окажат, че са родени в Мала Азия.

Подпоручикът не попита нищо. Андартът пред него посочи селянина и каза:

- Той плащаше малко на гърците, които му работеха.

Новото обвинение плисна неочаквано, с едничката цел, да опръска и омърси отвлечения от тях човек. Като провинили се немирни деца, хванати в нарушение, андартите търсеха оправдание за ненужното си своеволие и прекрасно разбираха, че саморазправата им с българина е провалена и той, “омразният окупатор” им се изплъзва. Те бяха разочаровани от неочаквания си неуспех и ставаха все по-нахални и арогантни в твърденията си.

- Даваше им малко пари.

- Плащах колкото и на другите - отвърна селянинът.

- Не, на българите плащаше повече - каза един от въоръжените гърци.

Селянинът излезе напред, наведе се към палачите си и като посочи себе си каза:

- Ние българите се отнасяхме добре с вас, а вие не го ценяхте и никога не сте го правили. Винаги, когато можехте, се държахте лошо с нас. Убивахте ни по всевъзможни начини. Ах, само как го правехте - особено през 1919-та. Много от нас просто хвърляхте да се издавим в морето. Ей така, с едничката вина, че сме българи.

Той завъртя глава и като на себе си каза:

- Може ли на едни, само защото са българи, да плащам повече, а на други, че били гърци, по-малко. Толкова ли съм безчовечен!? Не, не съм като вас. И слава Богу! Показвал съм много пъти, че съм повече човек.

Подпоручикът го погледна. Стори му се, че вижда учителя си по история. - “Човещинката си е наше българско понятие” - беше казал мъдро той.

- И за това, че на вас е плащал по-малко, щяхте да го убиете? Така ли? - попита подпоручикът онзи, който беше най-близо до него и беше отправил последното обвинение.

Сега те всички му приличаха на Никос.

При мисълта за сина на хазайката подпоручикът потръпна. Не можеше и не можеше да се отърси от снощното му цинично откровение. Тези тримата тук бяха като него, също толкова безсрамни и нагли. Българският офицер вдигна глава. Вместо омраза, в съзнанието му се загнезди съжаление към стоящите пред него андарти и изпита дълбоко разочарование от случващото се. В този миг старият учител сякаш го съветваше:

“Не им се сърди. Щом тази дума “човещинка” я няма в езика им, в словото, отсъства в речника им, няма я и в мислите им. Какво друго да очакваш от тях? Как да ти направят добро?! Не могат да вникнат в него, защото е крехко. За него винаги трябват повече усилия. То бавно се постига и трудно опазва.”

- Само ние ли да патим от това? - възропта селянинът.

Стори му се, че уморените старчески очи на бившия учител по история се присвиха и тъжен, уморен от времето глас му нашепна:

“Нали само на човека е отредено да върви напред с добротата и човещинката си, онази - само нашенската.”

Като че ли всичко ставаше както тогава - близо до ученическия му чин. Петър Делчев беше свикнал да се вслушва в думите на учителя си.

“Ето, - като че ли току пред него говореше мъдрият учител - ти си хранил Никос, подпомагал си в труден момент семейството му да оцелее, а той ти е мислил най-лошото - желаел ти е смъртта.”

Добрите очи на стария учител продължаваха да го следят.

“Тези тук искат да убият един човек, от когото сигурно са видели и добро. Такъв е животът, злото по-често ни застига. Нас, българите - още по-често.”

Подпоручикът тръсна глава, за да се отърси от налетелите го мрачни мисли. Андартите отново го погледнаха дръзко. И защо не? Та нали сега зад тях стояха и Англия, и Америка!? Можеха да си позволят всичко и го правеха.

Като се стараеше да изглежда малко по-спокоен, подпоручикът попита:

- Щяхте ли да го убиете?

Единият неохотно каза:

- Нямаше да го убиваме - и тъй като явно не говореше това, което мисли, той пристъпи от крак на крак и сърдито избута шмайзера на гърба си.

- А какво щяхте да го правите? Защо го отвлякохте?

- Щяхме да го съдим.

- За какво? - попита подпоручикът и си спомни, че точно сега, в този момент беше военно време и съдилищата не работеха - нито българските, нито гръцките. Безвремието подпомагаше саморазправия като тяхната.

Андартите мълчаха.

- Кажете какво е направил, та ние да го съдим.

- Казахме какво е направил - отвърна крайният отдясно.

- Това, което казвате, дори и да е извършено, не е престъпление по ничий закон.

Гръцките похитители явно не мислеха така, но нямаше какво повече да добавят.

- Или щяхте да го затриете, ей така, без съд?

Гърците мълчаха. Бяха разгадани и това не им се нравеше.

- Както винаги сте го правили - каза подпоручикът и като си спомни, че точно това се посочваше в книгите на стария учител по история, се обърна. Нямаше какво повече да говори с въоръжените “правораздаватели”.

Нещата бяха ясни, международните - още повече.

Подпоручикът вдигна ръка, направи знак на войниците си да го последват и с широки, твърди крачки се отправи към гарата. Войниците и освободеният селянин го последваха.

При влака спасеният българин съкрушено погледна коменданта.

- И  през 1919 година гърците правеха с нас същото като сега - каза той. - Избиваха ни толкова безогледно, колкото и турците не са го правили. Хвърляха ни в най-дълбокото, далече от брега с подигравката: “Нали искахте море, на ви море!” и който умееше добре да плува се спасяваше. Аз успях, доплувах до брега, но други не можаха. Повечето загинаха, ей така мърцина.

Селянинът се задъхваше от вълнение.

- Хващаха ни за ръцете и краката и като чували ни мятаха във водата. Не бяхме вързани. Но отведените на остров Трикери са били, и то с камък на шията. Така са се озовавали в най-дълбокото. Още от корабите.

- Помня - отвърна комендантът и селянинът трепна.

- Как! Помните остров Трикери!?

- Да! - каза комендантът. - Бях десетгодишен, когато научих за него. Баща ми и много други български войници ги натоварили на кораби и го отвели на този остров. Още по пътя издевателствали над тях и баща ми, за да не се остави да се гаврят с него, скочил от борда, но не успял да се спаси. Доплавал до брега, но там го убили.

- Господи! - повдигна очи към небето селянинът. - Нима това се е случило с вас, господин комендант!? Нима и вие сте преживели подобна трагедия!?

- И аз. И аз съм  роден  тук, и аз помня много неща - отвърна потъмнял като облак началникът на влака и селянинът чак сега забеляза, че косите на  коменданта са посребрени. - Помня всичко, нали и аз съм тракиец - каза съкрушено комендантът. - Видял съм какво ли не. И аз като теб, след дълги митарства, нощем, тайно през Родопите, пеша се добрах до България. Оттогава, та до днес, мен ме наричат Беломорски. Стана ми фамилия.

Селянинът повдигна изумено глава.

- Първият концлагер в света - продължи комендантът - не е направен от германците през последните години, а от гърците. Още в 1913 на остров Трикери.

Истината, която изричаше беше страшна. Зениците на селянина се разшириха не от изненада, а от това че човекът пред него я възкресяваше и той бързо се прекръсти.

- В тези концлагери, на безлюдни, скалисти и съвсем безводни острови като Трикери, гърците захвърлили много наши хора. Войници и цивилни българи!

Комендантът гледаше мрачно.

- За тези неща се е писало и в нашата, и в световната преса. Знаят се.

При тези думи подпоручик Петър Делчев, качен на откритата влакова платформа, за да помага за по-бързото стабилизиране на оръдието, повдигна глава. Той захвърли скобите за укрепване на лафета и колелата и целият се извърна към говорещите. Искаше да им каже, че в неговата раница има две книги, в едната от които се споменава за остров Трикери и създадения там за българи концлагер. Да им покаже дори снимки и на острова, и изстрадалите и измъчени там до смърт хора, но замълча.

Книгите на учителя му по история, които му бяха дадени в последния момент при тръгването им за Беломорска Тракия, лежаха на дъното на неголямата му раница и сега само щяха да потвърдят казаното от коменданта.

Подпоручикът обаче прецени, че докато ги извади ще се забави, а време за това нямаше. На ешелона му предстоеше дълъг път. Трябваше да тръгват.

- Писало се е, така е -  потвърди селянинът. - И каква полза - запита се той и сам си отговори: - Никаква! Всичко се забравя и ето, пак се повтаря същото като тогава.

Комендантът не възрази. Сигурно в думите на селянина имаше много истина, преживяна и изстрадана и нищо друго освен нея.

- Ако бях останал в ръцете на тези тримата, а те, когато ме отвлякоха бяха повече, щяха да ме хвърлят като тогава в морето. Нямаше да се колебаят. Дали щяха да ме джоснат във водите жив или вече мъртъв е все едно. Но да се измъкна, като някога, вече нямаше да го допуснат. За нищо на света да ме оставят да изляза жив от вълните. Това със сигурност!

Спасеният селянин едва сдържаше напора на думите, които искаше да изговори.

- Боже, кого ли само не се случва на човек да срещне по тоя свят! - хвана се за главата той.

Трудно му беше в този момент да замълчи. Но той го направи. Стисна устни и не проговори повече. Изправи рамене и тръгна към вагона, в който бе натоварено имуществото му.

Войниците на подпоручик Петър Делчев чевръсто се справиха с укрепването на оръдието и бързо заеха местата си в отново потеглящия влак.

Комендантът мина покрай отворената врата на вагона със селянина. Той бе провесил крака навън не откъсваше очи от воловете си на перона. Беше им сложил още вода.

Едно ведро за двете уморени животни се бе оказало малко. Те се редуваха да навеждат глави към водата, която също щеше да свърши.

Комендантът докосна ръката на неподвижно седящия човек. Искаше да го ободри и успокои.

- Все още сме живи - му каза той. - Нали.

Селянинът не отвърна.

- От всички народи, които ни заобикалят - му каза комендантът и на лицето му се изписа тъга и тихо разочарование - гърците са ни причинили най-много мъка и страдание. Най-много са ни навредили като народ и държава. Ние, тракийците, сме го видели и най-добре го знаем.

Селянинът се раздвижи.

- Щом и вие, господин комендант, сте тракиец - каза задъхано той и цял настръхна - тогава вие сигурно знаете, че ние или умираме за България, или умираме в нея.

- Така е! - отвърна комендантът. - Зная го. Всички тракийци го знаят. От горчив опит.

Селянинът добави:

- Няма бойно поле, на което да изляза да се бия, а да умирам напразно, ей така мърцина, без никаква полза, още не ми се ще.

Искаше да каже още нещо, но негодувание стисна гърлото му и той само мълчаливо се обърна на другата страна. Комендантът отвърна глухо:

- За съжаление е така - после, като на себе си, прокле: - Съдба наша тракийска, нещастна съдба! Други да се разпореждат с живота  ни.

Воловете на перона пред тях повдигнаха мокрите си муцуни от празното вече ведро и питащо извръщаха глави към тях.

- България - каза селянинът - може да има още нужда от нас.

- Може - отвърна комендантът и гневно махна с ръка.

Даде знак на всички да се качват.

Военният ешелон тежко и някак неохотно завъртя колелата си по релсите и бавно започна да набира ход.

Ешелонът излизаше от Дедеагач.

Всичко напомнящо за беломорския град с неговия известен, впечатляващ морски фар, щеше завинаги да изчезне от погледа  на  пътуващите. Влакът устремено поемаше по равното поле на Беломорска Тракия в посока към България.

На перона, нищо неразбиращи пред празното ведро, все така стояха двата вола. Те с недоумение гледаха отдалечаващия се влак, на който се бе качил техният стопанин. Силуетите им ставаха все по-малки и малки и вече трудно се различаваха на фона на старата гара.

Селянинът не можеше да откъсне очи от тях.

Дедеагачката гара бавно, но сигурно се скриваше от погледите на пътуващите.

Насълзените очи на селянина, като последен пътник на този влак, гледаха неотлъчно назад. Те трескаво се взираха и търсеха оная бяла точка в далечината, в която завинаги се бяха превърнали неговите волове.

——————————

Непознати думи:

кирия Елена - госпожа Елена

Елефтерия - Свобода

оксия - дъб

агрия гуруна - диво прасе

петрино - каменисто

пигене! - върви!

андарт - пртизанин

окупирам - завладявам чужда територя с военна чужда сила.

барба Петрос- бай Петре

стратегос - генерал