Светослав Нахум

Край нас, върху високите скали на Доувър, се стеле прословутата английска мъгла. Едвам виждаме долу плажа, хората, лодките, яхтите, сърфовете с причудливи платна. Чува се шумът на мотор-джетове, музика, глъч.

Старият квакер Оутсби седи начумерен в частния си курорт. Разположил се сам в едно широко и удобно ратаново кресло край единия от шестте си басейна, той е наредил множество саксии пред себе си и разсажда южноамерикански екзотични растения, за да ги подреди после в оранжерията, зад големите стъкла на залата за скуош. Входът за спа-центъра на Оутсби е петнадесет паунда на ден. Но днес нещо не върви. Хората са предпочели да са долу, на плажа, пренебрегнали са неговите чисти и спретнати басейни. Нас, десетимата негови работници от България и Румъния, сега ни е хванал да използваме слабата посещаемост, да източим три от басейните и основно да ги почистим със специални био-препарати. Старият Оутсби спазва екологичните закони, даже се хвали с това в местната бирария всяка вечер. Оутсби, на седемдесет и три, облечен винаги в тъмносива жилетка, риза от черно-зелено шотландско каре, бежов каскет и задължителна кърпичка в тютюнев цвят, втъкната в горния ляв джоб на жилетката, е представител е „старата школа”. Мрази еврото, почита лирата-стерлинга, ругае Брюксел, гласува за Фарадж и, както казва Митко от Нова Загора, „сега се кефи, дето Англия се чупи от Евросъюза”. Освен това, както споменахме, Оутсби е квакер, т.е., ревностен привърженик на древното англосаксонско християнско общество, за което самите му членове твърдят, че е по-старо и от Тевтонския орден.

Над входа на частния плаж на бай Оутсби гордо се мъдри високомерна табела. Нейните букви, издържани във формата на староанглийския правопис и шрифт, изрисувани в цветовете на британския флаг и гарнирани със златисто, наперено оповестяват на всеки посетител: „ЗАБРАНЕНО ЗА БЪЛГАРИ И РУМЪНЦИ!”.

Когато всеки път задяваме Оутсби за тази табела, той намръщено пояснява:

- Вижте какво, вие, българите и румънците, имате тежка съдба. Но не аз съм виновен за това. И не искам аз да съм този дето да бере горчивите плодове на тази съдба. Тя си е ваша, собствена. Явно небето е решило така.

Оутсби винаги говори прямо, по квакерски, вярва в предопределението. Гледаме да не му отвръщаме, за да не ни уволни. Какво да се прави… Така де, тежка ни е съдбата. Ние сме обикновени бедни момчета от всички краища на България и Румъния, бачкаме тук, пращаме пари на близките си и се молим да не ни изгонят от Острова. Особен избор нямаме. Много често сме се изчервявяли, когато наши сънародници разочаровано са спирали пред табелата. „Оставете го стария Оутсби - сме им казвали. - При него нашего брата има правото да бачка, ама не и да си почива. Има толкова други хубави места, идете там, забавлявайте се и забравете за нас тук.” Общината на няколко пъти се опитва да глобява Оутсби за дискриминация, но той се измъква с довода, че това е негова частна собственост и така я предпазва от криминални елементи. Сега някаква правозащитна организация се е захванала с него, но не вярваме да излезе нещо. Често телевизиите идват да снимат табелата, и така му правят, без да искат, безплатна реклама. Уж го критикуват за сегрегация, а пък всъщност консервативните среди наоколо тайничко се радват и предпочитат да идват тук, на място, свободно от „пришълци и навлеци”.

Докато чистим басейните, отдолу, откъм плажа под скалите, се дочуват ужасени викове. Изскачаме да видим какво става. Излязъл е силен внезапен вятър откъм сушата, морето е вдигнало висока вълна и е понесло едно дете, малко английско момиченце, заедно с неговия надуваем дюшек. Най-лошото е, че вълнението е мъртво. Силното обратно течение се вижда с просто око - нещо като река в морето, която води навътре. Плажът е неохраняем. Майката пищи пронизително.

Край себе си усещам вихър. Мариус от Румъния и нашият Пламен се втурват надолу по стълбите към плажа, пътем разкъсват и запокитват настрана оскъдните си дрехи и се хвърлят в морето. Те са отлични плувци, знаем си ги в нашата група, сега гребат яростно, но вълните са жестоки. Детето пада. Пламен го подхваща, преди то да потъне, и успява да го хвърли обратно върху дюшека. Една моторна лодка бързо тръгва към тях.

- Давай, давай, давай! - крещим всички към рибарите в лодката.

Лодката пори през високите гребени на вълните, гони ги, ето, почти ги настига. Мъглата се сгъстява, не виждаме нищо повече.

Лодката акостира на кея. Мрачни, рибарите подават спасеното момиченце на изтерзаната майка. Тя го прегръща и залива със сълзи. То е живо и здраво. До рибарите, останал без дъх, плаче Мариус.

- Къде е Пламен? - разтърсваме го. - Да не сте го забравили?
- Пламен… Той… Изчезна…
- Как изчезна? Къде?
- Там… Двамата се държахме за дюшека… Но… Натежавахме, това е малко нещо, нали го виждате сега, като играчка е… Започнахме да потъваме… Тогава Пламен се пусна, блъсна дюшека в посока към лодката… Извика: „Натам! Ритай с крака!” А той…Течението беше много силно, засмука го надолу, в бездната… И изчезна…

След два дни тялото на Пламен бе намерено, изхвърлено обратно от морето в една плитчина на десетина мили на юг.

Стоим в имението на Оутсби, облечени за погребение. Да изпратим Пламен. Вестниците пишат за българския герой, телевизиите снимат. На нас не ни е до това. Ние сме ужасени и потиснати. Нито можем да повярваме, нито още да разберем. Случи се ужасно бързо. С един наш приятел.

Тръгваме в редица един след друг, начело с Оутсби. Минаваме край саксиите с палми и екзотични цветя, спираме мълчаливо край басейн номер 4 - басейнът на Пламен. Него той чистеше в последните две години.

Излизаме пред курорта. Взираме се над морето. Днес то е тихо. Нова, крехка мъгла е обгърнала Албион. Ръми ситен дъждец. Плажът е пуст. Няма ги яхтите, хората и сърфовете с причудливи платна. Използвайки отсъствието на човека, заливът се е напълнил с риба. Ята от чайки и гларуси се спускат, кацат във водата, за да се нахранят.

Неочаквано откъм север се дочува войнствен писък. Огромна черна птица връхлита залива, разгонва наивните чайки и гларуси и обсебва плячката им.

- Това е тевтонски корморан - мрачно, през зъби процежда старият Оутсби.

Ние го гледаме накриво и мълчим. Той се втренчва в нас продължително. В този момент сякаш някакъв ток преминава през него. Сепва се и се втурва обратно в курорта. Излиза, понесъл огромна британска секира, подобна на алебарда. Въздъхва, после решително замахва и отсича единия дървен стълб на табелата. Смаяни го наблюдаваме, без да кажем дума. Замахва втори път и отрязва и другия стълб. Тенекиеният надпис пада на асфалта. Оутсби вдига табелата, отива до ръба на скалата и запокитва своето творение надолу, право в морето. По пътя си през бездната тенекията издрънчава, удряйки се в скалите, после плоско, с плисък, се удря във водата. И понеже част от дървената подпора все още се е запазила на гърба на табелата, тя остава да плава така, с надписа нагоре, насред самотното английско море, възвестявайки нагоре, към небесата: „Забранено за българи и румънци!”
Нахлуват поредните коли и бусове на медиите, цяла тълпа от репортери се изсипва край него, обграждат го с камери и микрофони и го засипват с въпроси за Пламен. Никой от журналистите и не забелязва даже, че е махнал любимата си доскоро табела, че е отсякъл високите стълбове, които я крепяха до днес. Понеже всички обичахме индианските романи от детството, помежду си ги наричахме „стълбовете на позора”.

- Моля ви, кажете, защо според вас този ваш работник от Източна Европа извърши подвиг, за да спаси едно английско дете? - питат го един през друг.

Оутсби мълчи, гледа ги мрачно и някак презрително, и не отговаря. Поне едно нещо разбираме със сигурност в момента - квакерският му дълг му повелява да не се изкушава от суетата и да не се превръща в герой за сметка на някой друг.

Те не се укротяват от това, те си изкарват хляба чрез суета:
- Кажете! Кажете! Кажете! - настояват, нахалствуват, притискат.

Старият Оутсби се извръща към нас, които стоим встрани, извън обсега на камерите и прожекторите. Поглежда ни пак така втренчено и продължително, точно както в мига, когато се реши да унищожи табелата веднъж завинаги, сетне свежда глава, обръща се към журналистите и им промълвява тихо:
- Той имаше… - спира за кратък миг и се запъва. - Имаше… - нещо му тежи, трудно му е да говори. - Имаше…
Въздъхва, разтърсва сведената глава, съвзема се, после вдига очи право към камерите, и решително изрича:
- Съдба на българин.

Бързо напуска шумния кръг на журналистите, идва при нас и мълчаливо ни дава знак да се обърнем към залива, където се удави Пламен. Заставаме всички един до друг, върху скалите на Доувър, като последни и самотни стопани на гордата Албионска крепост.
Дочуваме познат, пронизителен, войнствен писък.
И виждаме как тевтонският корморан, богато нахранен с невинна риба, размахва мощните си криле, издига се над морето, и победоносно поема на Изток.