В ТЪРСЕНЕ КВИНТЕСЕНЦИЯТА НА ТВОРЧЕСТВОТО
Поетичните прозрения на Денис Нуф от Разград в първата му стихосбирка ,,Коридори” (2019) се движат по безкрайните коридори на мисълта. За по-дълговременно се спират във въображаемите стаи на сътворяването, за да огледат своя реален живот и да разгърнат раздвижените идейни превъплъщения.
Книгата е изградена в три цикъла: ,,СТАЯ № 5 - спомени от Фарадеевия кафез”, ,,ПРОЗОРЕЦ - триптих за тихия дом” и ,,СТАЯ № 8 - хроника на вечната квартира”.
Чрез Фарадеевия кафез авторът прави препратка към името на английския учен Майкъл Фарадей, открил заземената метална клетка като предпазно средство от всякакви външни електрически полета, а в преносния смисъл тук - от външни мисловни влияния. Но за да се влезе в стаите е необходим ключ.
Това желание на автора (в своето развитие до зрелост) преминава ,,през утробата люлката парка спалнята гарата плажа” като хронология на растежа.
Движението по коридорите на мисълта е ,,спомен за реалност”, а за да се съпреживее всичко, авторът винаги се намира ,,във стая”, за да изгради картините и образите.
Това създава илюзията за застоялост, за депресия в житейските ситуации, а всъщност движението изглежда покой в неограничените по размер стаи на съзнанието, чиито форми ,,мълнии облизват”, за да сътвори мирозданието на тишината. Че творческият живот да живее ,,живот в живота / и извън него”. Да изкачва етажите на реалността и спомените. Да дъвчи ,,листове”, за да спаси ,,себе си от изчезване”.
Поетът Денис Нуф умозрително пресъздава колизиите на сътворяването през трудната прозирност на света и човекът винаги остава неподготвен за тази мисия, а на твореца остава възможността в стаята да потъне ,,в потопа на мислите си”.
И с един щрих успява да разкрие движението на идеята и състоянието на лиричния герой. Картините са енигматични, загадъчни, трудно разбираеми в безграничната перспектива на въображението, когато ,,стотици камери / съскат с ленти и пълнят кадри / с празни очи”. ( ,,Апокалипсис”). Сякаш е пряк отпечатък от конкретната му професионална работа като оператор-камера в регионалната телевизия на Велико Търново.
В този кафез на мисълта поетът прави опит ,,под едно / есенно листо” да събере целия човешки живот с непрестанното търсене на ,,себе си из себе си”.
Защото стените не разбират същността на живота и ,,защо пръста и въжето / ги свързва човекът”. Бесилото! А преодоляването му е борба през целия съзнателен живот.
Трудно е. Авторът постоянно се намира сред стените на своя ,,снежен бял замък” и може да ги пробие единствено с ,,тежестта на молива”, използван като таран.
Мисълта шета в затворено пространство - стая-прозорец-стая. Идеята неразбиращо ,,зад рамото наднича”, докато се събуди ,,надеждата / за бащинство на думи”.
Тези колизии на мисълта са опит да се пресъздаде физиката на творческия процес сред реални предмети и действия и как крачка по крачка думите се въртят в центрофугата на времето. А то му казва: ,,Нямаш време”.
Затова и стените на стаите на сътворяването в своята цикличност са ту здрави, ту ,,твърде крехки”. Защото е съвсем явно - в техническия напредък с вълчи скокове животът все повече става камерен.
И е като обезглавяването на клечките от пушача, за припалване поредната цигара на илюзиите, които отлитат като дим. Затова авторът е потискан от мисълта, че едва ли не тъпче ,,сякаш на място / няма край този / стръмен стръмен / коридор”. Утеха намира като потъва ,,бавно / в щастливото безсмислие / на вчерашна тъга”.
Това е силно компресирана поетика, която ни отвлича от кървящия живот и ни въвлича в тъмните категории на стая 5 - като символ на квинтесенцията на сътворяването и стая 8 - като лично пространство на поета в съсредоточената борба за материализиране на усилията в творчеството. Стая на евентуалните големи успехи или големи провали.
И между тях единственият ,,ПРОЗОРЕЦ: триптих за тихия дом”, за излитане на сътвореното като ,,Изповед”, ,,Вдъхновение” и ,,AGENDA” (записаното в бележника на паметта) - с пулса на сърцето при отиване при любимата, вдъхновението от нея и записаното от косите ? при нейното пребиваване в неговата стая.
Часовете на сътворяването от преживяното са една усмивка и мълчание на любовта. Менят се картини, сезони, затихва и песента на щурците. Ласките залязват ,,в хоризонта на миглите”
И същевременно обещават ,,небеса” до идване на забравата като ,,блясък на хоризонта”. Необичайни метафори, запаметено пресъздадени минути, от които:
Остават само думите
а аз исках
да е шум от страници
езикът ми
но след гласа ти е
разпилени листове
около масата
обикалям
и събирам мислите си.
По подобен начин са изградени камерните състояния на твореца в различните ситуации при разкриване душевните преживявания на влюбените, когато понякога предметите наоколо разговарят с тебе и дирижират твоето душевно състояние - като безпределно терзание, когато любовта отива в съседната стая.
Тогава спомените остават ,,между студените бедра / на октомврийската нощ” с нова мечта на автора - да изгради ,,своя пристан… на безсмъртието”, чрез отдаване на творчеството.
Иначе големите мечти с големите очаквания за създаване на едно великолепно бъдеще си остават химера, а ексцентризмът на съсредоточеното усилие изрича:
и заспивайки
пред прага на
последната врата
да напиша:
всеки различно
избира и разбира
самотата. (,,Завъртането на ключа”).
Тази смайваща неопределеност на многопосочността на времето поставя твореца пред невъзможността твърдо да избере своя път.
И е принуден да продължи да блуждае сред студените стени на коридорите с много врати, но заключени.
Сега Денис Нуф отключва само стаите № 5 и 8, а бъдещето ще покаже дали е способен да вземе ключовете на очакващите го нови стаи на сътворяването. И да се увери дали това е истинското му призвание. Времето ще покаже.