САДИХ В ГРАДИНАТА ХИНАП
САДИХ В ГРАДИНАТА ХИНАП
Дръвчето не поникна на инат.
Не чу земята тънката надежда,
и коренът му - рехав и брадат
не тръгна в дълбините да се вглежда.
Изникна плитко като хубав сън,
и също като хубав сън пресъхна.
А пролетта вилнееше навън -
душа да беше - обич да му вдъхне.
А тя му даде само гола пръст -
изсмукана, изстискана и гладна.
Големите дървета мерят ръст
на баба със моминското й пладне -
напълнени са с вяра до върха,
а моето дръвче - едно лъжовно.
Ни памет да му дам, ни светлина -
каквото помня - всичко е отровно.
И как да пуснеш корен в този свят,
и на кого плода си да раздаваш?
Дръвчето не поникна на инат.
Надежда моя тънка, резедава…
ТИХО НИЩО
По крайчеца на битието
вали дъждът и напоява.
С какъв кураж пониква цвете -
чупливо като връх на слава…
Вали си тихо. Тихо нищо.
Присядат капки из парчема.
Неверни мисли нищят, нищят
назад из някакво си време.
А времето - то все си свети.
Афиши като некролози.
И доброволци с куп съвети.
И цял Олимп с цветя и рози.
Небето гръмко изтрещява
над захаросаните пози.
И дъжд гаси вулкан-жарава
след най-горещите прогнози.
И, охладен, човек се връща
в подножието на живота.
С кибритче в бащината къща.
да палне свтлинка в окото си…
ПОСЛЕДНАТА ГАРА
Дойдох от път. Почти последна гара.
И куфар стар - с почти ненужни вещи.
Настъпила съм здраво тротоара -
останалите някой ги посрещна.
Не тръгвам. А нощта е онемяла.
Не казва нищо. Нищо и не чува.
Едно дърво от студ е оголяло.
Трепери ли… не, само ми се струва.
Дочувам сякаш стъпки зад завоя -
защото зад завоя е прикрито.
Аз знам - сега ще кажеш, че съм твоя,
че пак си скрил от твоята следите.
До тука допътувах и ще чакам.
Дори напук на идващото утро.
Отляво във гърдите ми прескача -
направо е готово да се пукне.
Ще стане лошо - някак подозирам…
но чакам. Точно както ти ми каза.
През ум не ми минава да умирам.
Умра ли тук - ще има да приказват.
Дървото на последната ми гара
трепери като тайна грешна мисъл.
Аз тръгвам след последната цигара.
И… поздрав за това, че си размислил.