УТРО
Куче пролайва и разнищва тишината на родопското село Виево. После заскимтява с надежда, че стопанката ще му даде закуска. Изникът е подпалил облаците, които поруменяват. Постепенно слънцето се изплъзва от тяхната опека и засиява над още сънната планина.
Шест врабчета кацат на малката овошка, подсмърчат, пускат някоя шега, за да се стоплят, и отлитат. От високото селото прилича на огромно дърво, което е полегнало върху земята, опряно на лакътя си.
Някои комини вече димят, селяните са палнали борината и огънят стопля изстиналата през нощта стая. Стопанката дои кравата в подника и белите струи бавно пълнят бакъра.
Една уличка ме води при дядо Осман Караахмедов. Висок като баир, с каскет човек, с умни, кестеняви очи. Поглежда ме изпод каскета - сигурно ме претегля какъв съм, що съм, колко ми е акълът. Има си родопчанинът кантар - колкото ме изкара, толкова.
Виево е било владение на Хаджи ага. Ще разкаже и за бастисаното единствено дете на Цървулана, което Салих ага хвърлил от урва. Очите му позеленяваха, когато заразказва как турците изгорили селището и людете забягнали към Бучовица.
После ще завие към Петко войвода и погледът му се оведрява. Веднъж родопският войвода и закрилник срещнал планинец, който отивал да си купува вол. Войводата му дал седем дикме и му казал: „Помни, че това е от Петко войвода…”
Друга уличка ме отклонява към дома на Салих Мундев. Поразпитва ме откъде съм, имам ли жена и деца, майка и бубайко… Аз пък, за да му отвърна и намаля разстоянието между двамата, любопитствам има ли си бабичка и откога са заедно.
Той, без да иска, ме въвежда в приказката за дерменджията и лисицата, която му помогнала да се ожени за дъщерята на бея.
Дерменджията нямал нищо друго освен воденичка. Посрещал хората, мелил им зърното, поддържал дървенията, по която течала водата. И камъните сменял често, за да е меко брашното, което се сипело в сандъка.
То и при хората било така - два остри камъка не мелят брашно. И ако мелят, то е горчиво, не е благо.
Веднъж воденичарят хванал лисицата, която се промъкнала в кокошарника и разпертушинила сума кокошки. И за да изкупи вината си, да спаси кожата си, тя му обещала да му помогне да се ожени за обичаната от него девойка.
- Беят търси богат жених. Не я дава за петак на бедняк. Но аз ще му скроя шапката. Той е алчен, аз - хитра. Ненапразно за хитър чиляк казват, че е хитър като лисица. Бей, бей, а сега глей…
Отишла лисицата у бея, поискала му кантар и крина, за да премери лирите на дерменджията. Богат е, казала им тя, не го гледайте, че е воденичар и че постоянно е покрит с паспал. След като ги е подмалила с богатството на воденичаря, тя им предложила да го приемат за зет. Хубав чиляк е, лоша дума не съм чувала за него. И от добър джинс е - дядовците и бабите му доживели до стотина години, яки били като дрян и работливи като волове.
- Добре, но трябва да го видим. Иначе знаем, че дойде ли сляпата неделя, никой не може да я отмени и делниците нататък също са слепи.
Върнала се лисицата да доведе дерменджията, а бейката повтаряла на мъжа си:
- Първият късмет са не опуска!
След два дни воденичарят и лисицата дошли до къщата на бея, а лисицата рекла:
- Така не трябва да се явиш при бея - дрехите са ти брашниви и няма да те харесат. Почакай тук, аз ще се върна след малко.
Почукала лисицата на вратата, излязла стопанката:
- А къде е момъкът?
- Като минавахме реката, падна и се омокри, та го е срам до дойде. Ако имате, дайте му дрехи, да се преоблече и ще го доведа. Иначе знаете - овчар и воденичар се познават отдалече - единият по наметнатия ямурлук, другият - по наметнатия уем.
Бейката влязла и не след дълго изнесла облекло отдолу догоре, всичко, за да изглежда женихът спретнат, чист и докаран.
Беят и жена му харесали момъка - не личало, че бил беден, че имал само два воденични камъка, един варад и паспал колкото искаш.
Вдигнали сватба - за чудо и приказ, пълнели чашите с вино, благославяли младоженците, а на бея и бейката пожелавали много внуци, да е пълна къщата с гълчава и смях.
Така дерменджията се оженил за любимото момиче, по което, като въздишал, воденичните камъни спирали да мелят зърното, а мятали искри, дето и водата не могла да угаси.
Салих Мундев се присмиваше на глупавия бей и жена му. „Никой не е побеждавал любовта, на нея трябва да се подчиняваш като роб. Тя е господарят и царят на живота. Който не е разбрал тази истина, никога няма да прогледне по-далеч от носа си и от последната къща на селото.”
Отидох на пътя, там, където е най-ниското място на Виево. И онова дърво, което ми се струваше полегнало, се беше изправило - високо, здраво и непоклатимо.
Селото се будеше постепенно, по сокаците се появяваха хора, децата скоро щяха да тръгнат на училище, звънецът ще звънне и слънцето щеше да нахлуе през прозорци и врати, додето му стигнат лъчите.
