Гюлшен Алиева

триптих

І.
На лятото в очите пълнолунни,
изпридам роклята си в резеда
и вдявам белия конец за синевата,
завоите са тесни във дъжда,
тежи ми колието от въпроси,
отломъци са легнали в гръдта
с мълчания сред угарите боси.
Разбридам се на милиони възли,
във бели камъни се вричам,
пръстта е сух комат от бръчки ситни.
Палтото ми тежи от заклинания,
но гвоздеи забивам по стените,
събувам си налъмите напрашени
от дълги пътища и рани
и тръгвам босонога в маковите ниви.
И лятото ръми в самотните ми длани.

ІІ.
Измълчавам душата си - амфора
в орхидеи лилави и ружи,
намятам се със шалове басмени,
да осъзная женската си същност,
хоро да заиграя на мегдана,
и да отпия вино тежко от филджана.
Стоя във себе си като мълчание
и рамене със натежали залези.
Сама съм със шамията в косите си,
по кръгли месечини меся хлябове,
децата си не мога да оставя,
преди да тръгнат в бялото разсъмване
и дъждове да ги последват в сушата.
Прераждам се от цветовете еньовски,
които Бог изпраща в тънките ми сънища,
вървя и нося в шепите си припеци,
да ги застеля вечер в одаята.
Събирам във бохчата пъстри багри
от мащерка и риган избуяли -
ухания в студените ми нощи.
Отпивам алогично самотата,
катеря се с остена до луната.
Сама съм, и душата ми е амфора.

ІІІ.
Сама съм в лятото и пея псалми,
довчера пазени във пазвата ми бяла,
защото улиците на душата са преметени,
стопени са и океанските айсберги,
небето е небе от милиарди стомни.
Поръбвам дрехата на утринта,
/нали съм си чирак по рождение/,
сред разлюляната ми нива от пшеници
пренасям ручеи от прецедено синьо.
Сега съм по душа, и пърхам жеравна,
сърцето ми е луд пчелин от думи,
а чувствата ми - стройни антилопи
до твоя хребет се катерят свято.
Сега съм въгленче, със изгрев във очите,
а в пазвата си нося лято.