Георги Майоров

Животът е очевидна, но не винаги публикувана драма. Една се играе до изживяване, друга продължава до безкрай.

Затова младата поетеса Цветелина Димитрова от Стара Загора сътворява цял сценарий от преживени случки и душевни състояния в първата си книга ,,Няма драма” (2019), като ни уверява, че всичко може да се надживее.

Своята интимна лирика тя ни поднася в три цикъла: ,,Въздържания” - рецепта за въздържано поведение, която сама не може да изпълни; ,,Зависимости” - опасение, че независимо от обстоятелствата всички изпитваме една или друга зависимост от нещо, от някого, или от обществото; в ,,Интервали” оглежда прекъсванeто на драмата по време и пространство.

Така книгата има една завършеност от 53 стихотворения с необичаен изказ на чувства, поведение и душевни състояния.

Авторката от различни страни оглежда модела на младия живот като вид тълпа, в която всичко е банално:

колко ритници изядох
от близките
от себеподобните…
от критиците
от моралистите…
от твърдата подметка на насилието…
от тълпата -
от която съм част
от която си част (,,Въздържания”. I).

Така още от първото стихотворение с градация ни се представя тематичния обхват на книгата - разочарованието от неуюта на духа. Платоническата неудовлетвореност от любовта като физика на духа. Всекидневната променливост на влюбванията. Жаждата да се обичаме на чисто. Защото са умерзени очите, ръцете, действията.

Празнотата е цялостна. Катарзисът на чувствата - дълбок: ,,съблякох си душата / извадих я от тялото” и я предоставя на любимия като автентичен документ на нейната обич.

Непрестанна е борбата на противоположностите - привличане и отблъскване, доверие и недоверие, приятелство и предателство, обич и омраза до крайност:

презирам настоящата ти слабост
от колко ли женски скалпове
имаш остатъци под ноктите. (,,Въздържания”. VIII).

Целта е еднопосочна - да докаже истината, че любовта е ,,една гигантска лудост” на полюсите, на душевните и телесните състояния. И то до такава степен, че чувствата засядат на гърлото и лиричната героиня се опитва да ги преглъща без чужда помощ: ,,омачкали сме чаршафите от дилеми / възглавниците ни крият неизказаното”. (,,Въздържания”. XI).

От всеки стих лъха язвителен сарказъм. И авторката го заявява открито:

сарказмът ми ме ухапа
смирението ме натрови
съмнението в теб ме разяде

прости невежеството ми
което не разбира любовта ти (,,Въздържания”. XIII).

Драматичните картини са толкова сериозно натрапени, че думите в разговорите са като ,,наизустени реплики”. И въздържанията обичайно са невъздържани като всеобщ порок на отприщеното ни към свободия общество.

Отдалечените асоциации са стилни особености в поетиката на Цветелина Димитрова. В това отношение има доста примери: коленичене за измолване на прошка - ,,не си разбивай коленете в пода / твърде е късно”; постоянно очаквана раздяла - ,,до вратата ме чакат кашони / обвити с черни найлони”; приключване на мълчанието - ,,за пръв път на тоя Свят / проговорих с теб, да знаеш”; дълбочина на болката от отдадеността й - ,,докато сенките не прибираха / очите ми в своите дъна”.

Поетесата сякаш описва и отписва цялото сурогатство на Новото време, макар самата тя да е негова рожба.

Камерният диалог често преминава в монолог с намесата на хирургически атрибут на изтънченост в обноските:

хващам доверието ми към теб с пинсета
виждаш ли го?
Накарай го.
Накарай го да ти повярва. (,,Въздържания”. XX).

Градацията също се използва като начин за нагнетяване на чувството за малоценност и взаимно притежание на влюбените. За нея най-ценно е платоническото чувство във взаимоотношенията. Но зависимостта между индивидите е трудно преодолима. И не се постига разбирателство:

в теб се крият хиляди човеци
мразят ме
обожават ме
пребиват ме
………
по докосването им
изпитвам абстиненция (,,Зависимости”. I ).

Абстиненцията означава доброволен отказ от задоволяването на плътските желания, вкусове и страсти, които доставят удоволствие. Включително и неупотреба на дрога, алкохол и тютюн. А това в днешния разюздан живот е равносилно на героизъм.

Непрестанни са възходите и паденията, които се дирижират не от съдбата, а от партньорите, които не полагат усилия за внасяне на равновесие.

От друга страна голямата любов представлява общ гръбнак на двамата влюбени, като сиамски близнаци, а всъщност това е гръбнакът на любимия. А той не винаги е сигурен. И се превръща в чуване ,,само един тон / от клавиш на пиано / без интервали”.
Въздържание, зависимост, интервал - до следващо повторение на цикъла.

Целият неуют на времето е изкуствен и скучен. Авторката е принудена да ,,си изсмуква(м) от пръстите / необходимостта да живе(е)я” в абсурдно положение: - ,,когато не можеш да умреш / е отвратително да вдишваш и издишваш”.

А тези състояния я съсипват и поглъщат цялата. Така тя кодира смисъла и безсмислието на битието в контекста на любовта. До следващо просветление и до следващо изписан стих като всеобща болка - на тяло и дух.

Поезия градеж и рушене, драма и отплата. И наистина. Драмата в любовта на Цветелина Димитрова й се отплаща със сътворяването на дълбоко чувствена лирика.

На ,,модерността” в прилагането на българската граматика не се спирам. Тя очевадно е осмислено излишна. Но аз недоумявам до какви рожби в литературата ще стигнем с подобен правопис. Вероятно като до неимоверно увеличените недоносени или увредени още в утробата бебета.

А това застрашава здравословното състояние на нацията. И виталността на българския литературен дух. На българския обаятелен език с неговата приказна мелодичност.