Димитър Златев

През май 1950 г. завърших селската прогимназия. По онова време правех опити да пиша стихове. Въобразявах си, че колкото по-мъгливи и патетични са думите, толкова повече се приближавам към истинската поезия. Мяра ми беше одата „Паисий” от Иван Вазов.

През лятото татко трябваше да отиде на лечебни процедури в село Баня, Карловско. Взе и мене като награда за отличната диплома.

След няколко дни ми разкри,че заедно с местния свещеник отец Петко ще отидем да навестим екзарх Стефан.

Разказа ми за неговия обществен авторитет и особено за изключителната му активност за спасяване на българските евреи.

И че по някакво странно обвинение червената власт - не без намесата на Светия Синод - го заточила в Баня, във вилата на бившия фабрикант Багаров. „Добре ще е, завърши той, да напишеш едно стихотворно посвещение на Дядо Екзарх. Ще го зарадваш в самотата му”.

След дни тръгнахме към вилата на десния бряг на Стряма. Заточеникът ни прие радушно в кабинета си.

Целунахме му ръка и двамата свещеника казаха по няколко думи на почит и съчувствие. Зачервен, но не без самочувствие, аз задекламирах своята ода за големите му заслуги и незаслужената обида.

Какво е било „поетичното ми майсторство” и сега се срамувам да си припомня.

Големият духовник ме респектираше с осанката си и сърдечния си глас. Явно развълнуван, ме погали по главата и благослови.

Попита ме кои поети и писатели чета. Побързах да се похваля, че при дипломирането са ме наградили с три големи книги - биографията на Ботев, творчеството му и дебел сборник с изследвания.

„Чети го внимателно, той ще ти помогне в духовното израстване”, посъветва ме той.

„Но не разбрах - намесих се аз - как точно е загинал Войводата”.

Той изведнъж прие сериозно изражение и каза с твърд глас: „Истината за гибелта на великия поет знам само аз, но няма да я разкрия и ще я отнеса в гроба.”

Настана неловко мълчание.

Екзарх Стефан отклони разговора към други въпроси и напътствия. После извади от библиотеката си разкошно руско издание на „Герой нашего времени” от Лермонтов и ми го връчи.

Стъписах се от подаръка - дотогава не бях виждал такава разкошна книга.

„Ваше блаженство, промълвих стеснително, моля да ми напишете нещо за спомен.”

„Виж, мое момче, изрече той благо, моето посвещение може някога да ти навреди, затова ти си помни, че е от мене.”

Тръгнахме си с пожелание за здраве и с благословия от негова страна.

Из пътя коментирахме респектиращото му поведение и разговорите. Най-много ни озадачиха думите му за тайната на Ботевата смърт.

Стигнахме до заключението, че някой стар поборник е поискал предсмъртна изповед и то пред духовник с висок сан и авторитет.

По забраната на църковния канон той е нямал право да разкаже за тайната на изповедта. И вярвахме, че е така.

След две лета пак го посетихме с татко. И пак бях смутен: големият благороден мъж се бе стопил и превърнал в дребно старче, без самочувствието на духовен йерарх.

Болести и най-вече заточението го бяха победили. Нямаше място за дълги разговори, попита ме за учението в гимназията, но разбрахме, че срещата го уморява.

Наскоро след това жестоките житейски бури изкъртиха залинелия предишен дъб, а с него и тайната за Ботевата смърт потъна в земята, която бе попила и бунтовната му кръв.