НА СИНОРА
Рачо и Станчо с фамилия Бойкови бяха първи братовчеди. Наследеният имот във формата на буква „г”, се простираше в дълги, до безкрай, ивици. Тъй го наследиха и тъй щяха да го предадат и на своите деца.
Станчо бе учил до трето отделение, но пишеше много красиво - така завърташе буквите, като че ги рисуваше с четка. Не се стараеше много, но не можеше да изневери на навика си. Имаше благ нрав - на мравките път сторваше, а магаренцето, дори когато беше без товар, не го яхаше, жалеше го.
- Защо да му тежи - и аз мога да вървя. Стига му, дето го товаря с дърва, със сено, с царевица и с какво ли още не. И то не е без душа, само дето не гълчи, а пръхти и пъди с опашка конските мухи, дето му додяват. По нагорнището по му е зор, затова там опъва повече шия и мускули. Има още хляб в него, ала в мене не остана…
Рачо бе по-друг. Не му ходеше много в края, но не обичаше да се навира и в средата. Беше се метнал на майка си - свадлива, алчна за имане и завистна. Висок като побит прът, с тънки устни и с дълги пръсти. Работеше като данъчен в общината. Хората се страхуваха от него, защото бе овластен, а когато виждаха гърба му, си казваха:
„Чиновник ли е, не ми го хвали. Такава уйдурма може да ти погоди, че и на тебе да е драго. Имай си едно, че и две наум. Посрещай го любезно, но тоягата да ти е в ръките.”
Рачо приятелствуваше с кметове, с адвокати и съдии и нищо не му се опъваше. С тях пиеше сутрин турското си кафе, а ракията вечер, играеше до късно на карти и си дрънкаха празни брътвежи, като че ли щяха да оправят държавните дела и световните несгоди.
Иначе беше мераклия - зърнеше ли хубава жена, плъзгаше лъстив поглед по бялата й кожа и приличаше на пръч, не скачал скоро на разгонена коза. Но като се сетеше за жена си, бързо отместваше очи, прибирайки ги в невинното си поведение. Изпитваше страх, че можеше да го отлъчи от леглото или да му припомни минали грехове.
Рачо и Станчо бяха от двама братя деца, но отсега нямаше и да са последни братовчеди. Рачо завиждаше на Станчо, че покрай неговия имот минава път. И каруца ще изскрипти, и коне ще изтрополят, и кираджия ще навика кервана с мулета… Земята бе дебела и раждаше всичко, ала и тя си искаше своето - да я ореш, да я ториш, да я окопаеш… Земята дава, ако не се изоставя. Изоставиш ли я, и бурени ще я сгрозят, и коприва ще избуи, и скреба ще я замрежи.
Това, че Станчовият имот имаше път, бе сушка в очите на Рачо. И тя не излизаше оттам, а го глождаше, стържеше и дразнеше ретината и не му даваше мира.
Рачо заведе дело срещу Станчо, срещу кроткия селянин, който толкова обичаше земята, колкото Рачо бе лаком да има повече и повече.
Рачо плати богато на адвоката си, подмушна пари и на съдиите, които обичаха платата, но не и бедняка със закърпено палто и протъркани цървули. Как да отсъждат справедливо, като хем криво седят и още по-криво съдят!
Рачо мълчеше на делото, а адвокатинът му събираше от десет сухи дерета вода, за да докаже, че пътят трябва да продължи през земята на Станчо.
А Станчо за първи път попадна в съдебната зала и когато му дадоха думата, стеснително каза:
- Тъй сме наследили имотите, такава е била волята на бащите ни. Аз нямам вина, че пътят опира в моя дял.
Съдът се произнесе в полза на Рачо - така както той рачеше. Ройна се вече братовчедството, както се рони презряло грозде от асма.
Кръвта вода не стана, но се разреди и не беше същата. Станчо се примири - срещу съд и прът се не рита! Пред кого да се жалва, като и арменският поп е далеч, и Бог е високо, а царят си гледа царските работи и хич не го е еня за някой си Станчо. Той дори не изпрати с лоша дума доволния ищец, макар че сърцето му се свиваше от болка, примесена с гняв и угнетение.
Мина се година и половина и в една лятна привечер Рачо с дъщерите си обиколи нивата, за която придоби път от съда.
Обгръщаше с поглед имота, държейки дълго дланта си над челото и убеждавайки се, че нивата му е непокътната - никой не е откъсал от нея, но и никой не бе прибавил от своето.
След това се опря на шилестия камък, който служеше за синор - обрасъл с мъх и лишеи, непроменен от ветрища и ветрове. Изведнъж остра болка прониза гърдите му и
Рачо се свлече безпомощен. Дъщерите му, и двете докторки, не успяха да го спасят.
А камъкът все така стърчеше непоклатим и безмълвен, безучастен свидетел на страсти и нрави, на родитба и безводие, на птичи прелет и вървеж на хора, на смърт и на живот…