Йордан Петров

Кое нещо е най-далече на този свят? За Димитър Сирака това бяха звездите. Те блестяха високо-високо - хиляди пъти по-високо от върховете на крайречните тополи, не - милион пъти по-високо и по-далече от тях!

Но още по-далеч дори от звездите бе баща му… Един ден той тръгна, преметнал голяма раница на рамо и повече не се завърна. Колко далече отиде - петгодишният тогава Димитър не знаеше. Едва когато порасна, научи, че баща му е загинал при щурмуването на Одринската крепост през 1913 година…

Трудно, непосилно трудно е човек да остане без баща. Димитър Сирака така и порасна през всичките онези обрулени следвоенни години. Затова, когато сам създаде семейство, той се зарече, че неговите деца не бива да преживяват недоимъка, глада и мизерията. Беше здрав селянин, трудът не го плашеше и работеше от тъмно до тъмно на бащините си ниви. Не се отказваше да хвърля пот и на чужди имоти, когато можеше. И все пак едва-едва свързваше двата края.

Кръсти сина си на името на своя баща - Иван, и се надяваше, че макар и много далече, той  ще е доволен от това и един ден духът на баща му ще им помогне, та малкият да живее по-добре от тях. Но всичко вървеше по старому. Каквато люлка бе залюляла Димитър Сирака, такава и сега го люлееше.

Баница в неговото семейство се правеше само два пъти в годината. След вършитба, когато имаше повече брашно и за Коледа - без значение колко брашно бе останало.

След вършитба първо се заделяше зърното за посев през следващата година. На това жито повече не се посягаше даже и при най-голям глад, защото ако останеха без него, въобще нямаше да оцелеят. Можеха до поискат назаем, но и една крина не се вземаше от житото за посев. После връщаха взетия заем и започваше най-пестеливо изразходване с това, което бе останало. А то стигаше най-често за първите няколко месеца след Новата година. В семейството гледаха, правеха, струваха - да изкарат поне “до зелено” - да се раззелени копривата, да излезе лапад, да избуи щира. Стопанката на Димитър умееше да прави от тях какво ли не и тогава гладни не оставаха. Нивите им не бяха лоши и раждаха добро жито, но все нещо се случваше - ту суша изгаряше земята, ту дъжд удавяше посевите, ту град връхлиташе сиромашията.

И така бе дълго време.

Но тази година не бе като другите. Не хванаха люти студове и посевите не измръзнаха. Пролетта  тръгна добре, а и през ранното лято навреме дойде дъжд и дори през юни от време на време росеше. После напече слънце и наедрялото жито узря.

Задаваше се щедра реколта. Щеше да има брашно за цялата година.

Сирака и стопанката му ожънаха и прибраха по-малките си и по-близки ниви край селото. Остана най-голямата и най-далечната, но с най-едрото зърно. Ожънаха навреме и нея. Трябваше само снопите да се приберат.

Още от сутринта този ден бе задушлив и горещ. Сирака тръгна с колата за далечната нива. Като вървеше, си мислеше за добрата реколта и сърцето му тупаше радостно. Като я приберат, най-после ще си отдъхнат, няма да вземат вече назаем, цяла година ще има хляб и радост ще има, и спокойствие ще зацари в дома им. Няма да мислят за утре. Стопанката му пак ще се засмее и кой знае - може пък още едно дете да си имат…

Това си мислеше Димитър Сирака, когато вече товареше колата. Работата му спореше, но се увлече - натовари повече снопи за една волска кола. Снопите бяха все едри и тежки. Както се казва - за две коли бяха много, за три - малко. Сирака се чудеше какво да прави? Дали да свали част от товара или да го остави? А бързаше да овършеят. Не се знаеше какво ще е времето утре. До тази нива бе много път - колкото и рано да тръгнеше за нея, денят все не стигаше. Претовари колата, защото искаше да пренесе снопите на два пъти. Смяташе, че и така ще стигне до вкъщи.

Тежко затрополиха колелата на връщане по неравния път, който извиваше наляво и надясно все покрай баирите и бавно като дебела дълга змия се извиваше надолу. Димитър Сирака се тревожеше най-много за Големия завой край Гарваница. Още не бе стигнал там, но вече си представи как колата ще пълзи по външната страна на завоя, който имаше стръмен склон надолу и в душата му се прокрадна хладина. Това бе най-лошото място от целия път.

„Къде е бил Господ, когато са се пръкнали тези баири? Не можа ли е поне един другаде да премести, та всичките са все край неговото село?!” - тюхкаше се Сирака винаги, когато минаваше оттук.

Малко преди Големия завой той спря воловете - да си поемат дъх и починат. Сам  изпуши дебело навита цигара. Огледа внимателно завоя. Колелата на много волски коли, минали оттук, бяха стъргали меката ронлива скала, а пролетните води - отмили натрошените дребни камъчета и пясък. Коловозът се бе врязал дълбоко от външната страна на завоя. Димитър Сирака завърза вътрешното колело на колата - да не се върти. Така “спъната” - колата щеше да е по-устойчива.

„Господ да ми е на помощ!” - рече си той, макар често да повтаряше, че Господ все забравя бедните, а него - съвсем! Селският свещеник му казваше да не богохулства, защото всеки укор към Бога е грях.

Димитър Сирака не го слушаше, защото и не бе много вярващ.

Ала сега той се прекръсти, въздъхна тежко и подкара напред. Колелата бавно заскрибуцаха. Сирака застана от външната страна да подпира, колкото може. Бавно, много бавно воловете вървяха. Спънатото колело стържеше в камънаците на завоя, но Димитър знаеше, че така колелото помага колата да е устойчива. Той беше вече почти изминал завоя и тръгваше по правата на пътя, когато едно от колелата се удари тежко в  някаква издатина. От удара колата се повдигна и снопите застрашително се надвесиха над него. Ако имаше кой да спре воловете в този момент, Сирака можеше да върне обратно тежестта. Но той бе сам, воловете продължиха напред, колата натежа  на едната си страна, човекът едва смогна да се отдръпне и товарът се катурна. Снопите се отделиха един по един и се затъркаляха по стръмното. Дълго, много дълго се премятаха те, докато стигнат края на склона. Спряха в ниското далече от пътя пред изумения поглед на бедния селянин. В колата останаха само тези снопи, които лежаха на ритлите.

Сирака знаеше, че в снопите, които лежаха в края на урвата, е останало съвсем малко зърно. Ако започнеше да ги влачи нагоре, щеше да орони и него. За събирането на опадалото жито и дума не можеше да стане. Нямаше време, а мишките през нощта и врабците през деня нямаше да му го оставят.

Пред очите му притъмня, в небето над него се завъртяха виолетови кръгове. В ушите му писнаха отчаяни щурци. Приседна съвсем отмалял до съборената кола и разбра, че и тази година няма да изкарат с брашно до новата реколта.

Стисна юмруци и се надигна решително. Изправи колата и бързо потегли към селото, без да погледне разпилените снопи. Когато го видя, жена му се уплаши. Капка кръв нямаше по лицето му и той изглеждаше като  мъртвец.

- Събери покъщнината и я изнеси! - глухо каза  той.

- Защо? - попита тя, но той не отговори.

Разтовари малкото останали снопи, свали ритлите и сложи канатите на колата и мълчаливо започна да товари покъщнината.

- Какво е станало, Димитре, да не си убил човек?

- Не съм! Но сега се махаме от тези баири, махаме се от тези чукари! - едва можа да каже той и пак замълча.

Когато свърши, Сирака качи нищо неразбиращия си малък син на колата, заключи ниската врата на къщата и отиде при своя съсед. Подаде му ключа и каза:

- Наглеждай я! - и посочи снопите: - Овършей ги със своите и си прехвани брашното, което ми даде напролет. На нивата има още снопи. Ако искаш - овършей и тях! Няма да ти искам нищо…

При учудения поглед на съседа си отвърна:

- Ще ида да си търся късмета далече от тука, колкото се може по-далече!

После се качи на колата, настани стопанката до себе си и подкара, без да се обърне назад.

Когато родното му село се скри и ядът му се уталожи, той се успокои, подреди тежките си мисли и разказа на жена си какво се бе случило - разказа и за големите си надеждите, за пълните снопи с жито, за стръмния и страшен завой на Гарваница. Каза й, че него Сирака, Господ го е забравил още на пет години и че няма справедливост на този свят. Затова той се отрича от своето родно село, от нивите си, от къщата си и повече няма да стъпи  там. Каза й, че може би падналите снопи са дори на добро - та, най-после веднъж завинаги да се махне от своята орисия и потърси късмет другаде.

Жена му се разплака не толкова, че напускаха селото - разплака се пред неизвестното и несигурното, което ги чакаше.

- И за една катурната кола със снопи оставяш и къща, и ниви? - ужаси се жена му.

- Не е заради катурнатата кола, а за катурнатия ни живот - опита да се оправдае той. Тя го гледаше с неразбиране и Димитър се опита да я успокои:

- Няма да е по-зле. Ще се оправим, ще видиш!

- Как?.

- Все някак си. Поне няма да ги има баирите, урвите и скалите като при Гарваница.

Нощта  настъпваше и въздухът се изпълваше със слаба синева, такава каквато беше и надеждата им, че там, на новото место няма да е по-зле и ще се оправят някак си.

- Сред полето има много ниви и много земя - каза той.

- Но там нямаме свои ниви и никаква земя - проплака жена му.

- Затова пък другите имат.

Той вдигна учи, забеляза смущението на лицето й  и се усмихна.

- На тях ще работим и няма да  е по-зле.

Колата вече скрибуцаше на равен път към полето и жена му и малкият Иван заспаха в колата. Сънят им бе тревожен и неспокоен. Жена му сънуваше все натъркаляните снопи в урвата, а малкият - загриженото лице на баща си.

По някое време и Димитър също задряма. Видя се отново на пет години. Беше нощ и той лежеше под високите тополи край реката. Върховете им докосваха звездите, а звездите бяха далече-далече! Може би някъде там бе и душата на баща му? Точно тогава една звезда се отдели от небето и тръгна надолу. Летеше право към него. Господи! Ей сега ще падне, ще го убие! Но вместо това звездата докосна върха на най-близката топола и цялото дърво засия в звезден прах. После - видя баща си с войнишка униформа, с пушка в ръце и раница на гръб - така, както беше на онази единствена снимка, останала от него.

„Не бой се, момчето ми! - каза той: - Господ не те е забравил - нито теб, нито моя внук …  Аз ще вървя преди вас ….”

Сирака се събуди и се огледа. Цялото небе бе обсипано с безброй звезди. Разпиляна, открай докрай се виждаше „Кумовата слама”. Може би по нейния път  бе дошъл и баща му. Стори му се, че пред колата се движи невидима сянка…

Цяла вечер воловете вървяха и Сирака нито ги подтикваше да бързат, нито ги оставяше да спрат. Той мислеше само за съня, защото това не бе сън, а поличба. Димитър вярваше, че утре денят ще бъде по-светъл, по-хубав и по-добър, денят - можеше и трябваше да бъде такъв!

Сред безмълвието на храсталаците край пътя се показа слънцето.

- Къде сме? - попита жена му.

- В полето.

Продължиха. Слънцето се издигна високо. Тогава Димитър каза на жена си:

- Изправи се и виж, има ли баири наоколо?

Тя се надигна и дълго гледа вляво и вдясно.

- Няма.

- Никакви?

- Виждат се само малки хълмчета.

- Ще продължим - каза той.

Като повървяха един час, Димитър пак каза:

- Огледай се, равно ли е наоколо?

- Равно е. Само отдясно има могила.

- Ще минем и нея! Не искам да виждам нито могили и хълмчета, нито баири! - рече Сирака и пак продължиха.

Още не се знае колко щяха още да вървят, ако жена му не каза:

- Сега е равно като тепсия!

- Не се ли виждат вече могили?

- Открай докрай е само поле.

- А има ли някакво село?

- Отляво е! - рече жена му. - Ама, не отидохме ли много далече?

- Ако трябва и по-далече ще идем! - отвърна решително той: - Ще вървим, защото….

Той не довърши. Искаше да каже още, че сега те не са сами, че пред тях сега върви  баща му, но не бе сигурен дали жена му щеше да го разбере и замълча.

Димитър накара воловете да завият към керемидените покриви на непознатото село в равнината. Далече назад остана завоят на Гарваница, далече назад останаха разпилените снопи и онези разпилени години - далече, много далече!

По-далеч от тях бяха само звездите…